♥ Как емоционално незрелите родители въздействат върху живота на порасналите си деца
За прочувствената лишеност, претърпяна в детството и пътя към превъзмогване на болката и несигурността, споделено от клиничния психолог Линдзи Гибсън в книгата й „ Порасналите деца на прочувствено незрели родители “ (Изд. Изток-Запад).
(Berthe Morisot and Her Daughter Julie Manet, 1894, by Pierre-Auguste Renoir)
~ Как прочувствено незрелите родители влияят върху живота на порасналите си деца
Емоционалната самотност извира от неналичието на задоволително дълбока непосредственост с другите. Тя може да стартира още от детството и повода за нея да е чувството, че си незабележим за своите родители, които са прекомерно заети със самите себе си; може да се появи и в зрелостта, в случай че значима прочувствена връзка бъде прекратена. Когато е чувство, което ни преследва през целия ни живот, то по-вероятно е източникът да е възприятието за отхвърленост, претърпяно в детството. Израстването в семейство с прочувствено незрели родители е самотно прекарване. Подобни родители могат да наподобяват и да се държат изцяло обичайно: поставят грижи за физическото здраве на децата си, обезпечават им храна и сигурност. Отсъствието обаче на дълбока прочувствена връзка с тях ще остави голяма празнота, която в действителност слага под въпрос достоверното възприятие за сигурност. Подобна прочувствена самотност е също толкоз фундаментално мъчително прекарване, колкото е и сериозното физическо пострадване, само че просто не проличава извън. Емоционалната самотност е мъчно осезаем и прекомерно персонален опит, който не е елементарно да бъде следен или разказан. Можем да го назовем чувство за празнина или за захвърленост в света. Неколцина са го наричали и чувство за екзистенциална изоставеност, само че в действителност в него няма нищо екзистенциално. Ако се чувствате по този начин, то повода е просто във вашето семейство.
Децата не могат да разпознават неналичието на прочувствена непосредственост в връзките си с родителя, защото даже не разполагат с сходно разбиране. Още по-малко евентуално е да могат да схванат, че родителите им са прочувствено незрели. Всичко, което имат, е едно дълбинно чувство за празнина – точно по този начин детето претърпява самотата. Когато родителите са прочувствено зрели възрастни, тогава лек за детската самотност е всеки акт, преутвърждаващ изпълнената с любов връзка сред родител и дете. Но в случай че родителите се опасяват от мощни усеща, у детето в последна сметка ще остане възприятието за позор, че е почувствало потребност от непосредственост. С порастването тази фундаментална празнина остава, даже всичко да наподобява обикновено на пръв взор. Самотата може да стане техен главен сателит в зрелостта им, в случай че неумишлено избират да се въвличат във взаимоотношения, които не могат да им обезпечат задоволителна прочувствена непосредственост. Тези деца ще завършат учебно заведение, ще стартират работа, ще сключат брак и ще имат свои деца, само че от самото начало ще ги преследва чувството за изолация.
~ Емоционална близост
Емоционалната непосредственост значи да имаме на кого да кажем всичко, да споделим възприятията си, без значение защо става дума, и да се усещаме изцяло сигурни и спокойни, когато се разкриваме – с думи, с погледи или просто в безмълвие. Това е дълбинно удовлетворяващо прекарване и основава чувството, че в тези моменти сме по достоверен метод себе си. Подобна непосредственост може да съществува единствено когато другият се пробва да ви опознае, само че не и да ви съди. Докато сме деца, основата на чувството ни за сигурност е прочувствената ни съгласуваност с възрастните, полагащи грижи за нас.
Емоционално ангажираните родители основават чувството у децата си, че постоянно има към кого да се извърнат. Този вид сигурност изисква действително прочувствено взаимоотношение с родителите и когато те са прочувствено зрели възрастни, могат да са непрекъснато въвлечени точно на това равнище в общуването с децата си. Те са постигнали задоволително висока степен на самоосъзнаване, с цел да могат да одобряват както личните си усеща, по този начин и тези на другите. Още по-важно е, че когато са постигнали нужната прочувствена настроеност по отношение на децата си, те са в положение да виждат измененията в настроенията им и да посрещат страстите им с интерес и ангажираност. Взаимоотношенията с подобен родител дават сигурност, без значение дали детето има потребност от разтуха, или желае да показа насладата и ентусиазма си от нещо. Зрелите родители имат натоварен и уравновесен прочувствен живот и като цяло са поредни във вниманието и интереса, които демонстрират към децата си. На тях може да се разчита в прочувствен проект.
~ Емоционална самота
Родители, които са прочувствено незрели, въпреки това, са толкоз заети със самите себе си, че въобще не виждат прекарванията на своите деца. Освен това за тях възприятията остават на назад във времето и близостта буди боязън. Те не могат да се оправят със личните си прочувствени потребности и затова нямат визия по какъв начин да бъдат прочувствена опора на някой различен. Такива родители могат даже да показват раздразнителност и яд, в случай че децата им са смутени, и да ги санкционират, вместо да ги утешат. Подобни реакции „ пресичат “ в корен инстинктивния детски блян към непосредственост и вършат неосъществим прочувствения контакт по-късно. Ако единият или и двамата ви родители са били незадоволително зрели, с цел да са в положение да ви обезпечат прочувствена поддръжка, евентуално вие сте усещали последствията, само че не сте били наясно какво не е наред. Може би сте си мислели, че възприятието за празнина и самотност е ваше персонално, изключително прекарване, което ви прави разнообразни от останалите. Докато сме деца, няма по какъв начин да знаем, че то е естествена, универсална реакция, когато сме лишени от непосредственост. „ Емоционалната самотност “ е разбиране, което самò сочи към своя лек, а точно да имате опцията да се радвате на доброжелателен интерес към възприятията ви. Този вид самотност не е необичайно или неуместно прекарване, а е предстоящ резултат от израстване, лишено от съчувствено отношение от страна на околните.
~ Как децата се оправят със самотата
Емоционалната самотност е толкоз тежък опит, че детето, което я претърпява, би направило всичко, единствено и единствено да откри някакъв вид връзка с родителя си. Такива деца се научават да слагат непознатите потребности преди всичко, разглеждайки това като „ пропуск “ за непосредственост. Вместо да чакат другите да им обезпечават поддръжка или да показват интерес към тях, те възприемат ролята на подкрепящи и съумяват да убедят близките, че личните им прочувствени потребности са по-малко или са по-маловажни. За страдание, това основава още повече самотност, защото прикриването на най-дълбоките ни потребности ни пречи да установим действителни връзки с другите. Понеже са лишени от съответна родителска поддръжка, доста деца желаят оптимално бързо да оставят детството си в предишното. За тях най-хубавото решение е да пораснат бързо и да станат независими. Подобни персони се развиват по-бързо, само че са самотни надълбоко в себе си. Често те безусловно скачат в зрелостта, намират си работа допустимо най-рано, както и интимни сътрудници, подписват брак или пък стартират военна работа. Все едно декларират: Тъй като към този момент мога самичък да се грижа за себе си, имам право и да се любувам на изгодите от това да съм възрастен. Те бързат да съзреят, вярвайки, че по този начин ще намерят избавление и чувство за принадлежност. За страдание, бързайки да изоставен дома си, те могат да сключат брак с несъответствуващ сътрудник, може да толерират корист с тях или да одобряват работа, която ги изцежда, а не дава нищо в подмяна. Те постоянно одобряват да са самотни и във взаимоотношенията си като възрастни, тъй като това е естественото положение за тях, доколкото са привикнали да се усещат по този начин още в първия си дом.
Избрано от: „ Порасналите деца на прочувствено незрели родители “, Линдзи Гибсън, изд. „ Изток-Запад “, 2020 година
Картина: Berthe Morisot and Her Daughter Julie Manet, 1894, by Pierre-Auguste Renoir;
