Портативните ядрени реактори – добра идея или безумие
През 1954 година американската войска инициира Програмата за нуклеарна сила, която се стреми да изследва и проектира релативно дребни портативни нуклеарни реактори, които да обезпечават зареждане на обекти на по-отдалечени места.
„ Преносим “ е даже меко казано в тази ситуация, защото в действителност се има поради реактор, който може да бъде раздрънкан и превозен елементарно. Програмата създава печално известния SL-1 (на фотографията долу, разтопен), който претърпява пагубен случай през 1961 година, убивайки редица от операторите му. Друг реактор, създаден по програмата, зарежда лагера Сенчъри – под земята боен лагер в Гренландия, в продължение на три години.
Програмата за нуклеарна сила на армията произвежда осем реактора, множеството от които имат кондензиран или забавен експлоатационен живот.
Реакторът SM-1 е първият. Той е приключен при започване на 1957 година и е първият американски нуклеарен реактор, обвързван към електрическа мрежа. SM-1 се употребява най-вече за проучвания и образование, а не за действителното произвеждане на сила. През целия му експлоатационен живот от 1957 до 1973 година към 800 души личен състав са подготвени на него.
Споменатият по-рано SL-1 е пробен реактор в Националната станция за изпитване на реактори в Айдахо Фолс, Айдахо. На 3 януари 1961 година реакторът претърпява пагубен срив, когато един от трите оператора на нощна промяна изтегля контролния кол прекомерно надалеч от реактора, което бързо покачва равнището му до сериозно. За 4.3 милисекунди голям скок в мощността мигновено изпарява водата в реактора, която се ударя в горната му част.
Контролните пръти и щифтовете са взривени във въздуха, до момента в който самият реакторен транспортен съд, който тежи 12 тона, е издигнат съвсем на 3 метра. Един мъж е забит в тавана на постройката с надзорен кол и умира неотложно, до момента в който различен умира при самата детонация. Третият мъж оцелява, само че е смъртоносно ранен и по-късно умира от раните си.
PM-2A е реактор, дошъл във военновъздушната база Туле през юли 1960 година, преди да бъде изместен на части през 25 километра лед до дестинацията си в лагера Сенчъри. До октомври армията сглобява реактора и го пуска, само че би трябвало бързо да го изключи, защото стартира да изтича радиация. Армията слага щитове от олово и барабани, цялостни с лед и дървени стърготини, в опит да ограничи приключването.
След като е стартиран и към този момент работи „ безвредно “, PM-2A обезпечава въз основата задоволително електричество и топлота за около 3 години. Реакторът в последна сметка е изпратен назад в Съединени американски щати, където се употребява при проби за проучване здравината на различен реактор с вреди по структурата.
Лагерът Сенчъри
Разположен на 250 километра от Туле, Гренландия, Лагерът Сенчъри е подземна военна база, издълбана непосредствено в леденото поле. Проектът е разгласен пред обществеността като научноизследователска база и доказателство, че могат да се създадат евтини военни принуди в ледовете на Гренландия.
Съединени американски щати получават позволение от Дания за основаване въз основата, само че скриват същинската й цел от тях. Базата е прикритие за план Айсуърм – строго секретна военна стратегия, която има за задача да построи мрежа от нуклеарни ракетни бази, скрити в ледените полета на Гренландия.
Лагерът е конструиран като сглобяеми здания са положени в огромни ровове в леда, които по-късно са покрити, осигурявайки въз основата и нейните поданици положително равнище на отбрана от суровата среда извън. Базата съдържа транспортни средства, храна, жилищни пространства, тоалетни и медицински заведения.
Военните обаче откриват, че изместващият се лед прави невъзможна дълготрайната жизненост на подземната база. В резултат на това проектът Айсуърм също е анулиран. Операциите в базата стартират през 1959 година и завършват през 1967 година
Околният сняг е кондензиран с радиоактивни замърсители, тъй че е заровен в леденото поле дружно със мощно радиоактивната охлаждаща вода от реактора. Тогава Съединени американски щати допускат, че отпадъците ще бъдат заровени вечно в замръзналия пейзаж, само че изменението на климата поражда опасения, че топенето на леда може да разкрие смъртоносните остатъци.
Американската войска неотдавна още веднъж насочва вниманието си към портативните нуклеарни реактори и микрореакторите. Вторите, не е изненадващо, са доста по-малки от елементарните, към 100 до 1000 пъти по-малки, с цел да бъдем точни.
Американската войска се интересува от потреблението им като бързи решения за обезпечаване на устойчива мощност за мобилни бази. С тези реактори военните биха могли да понижат въглеродния си отпечатък и да покачат сигурността на тези в базата, защото към този момент няма да е належащо да се задържат големи количества течно гориво.
Идеята обаче е подложена на рецензия поради неналичието на деловитост и очевидните рискове, свързани с нуклеарния реактор във военна зона. Времето ще покаже дали тази концепция в миналото ще стане действителност, само че е ясно, че Съединени американски щати не са не запомнили за реакторите от 50-те и 60-те години.
