Представете си, че един ден на прага ви застават полицаи

Представете си, че един ден на прага ви застават служители на реда и декларират, че ще татко ви ще бъде изправен на съд за закононарушения против човечеството. До този миг сте живели спокоен и принципен живот, радвали сте се на покрив над главите и всичко е било относително наред. Изведнъж на прага застават камери, цялото семейство се трансформира в медийна звезда, а вие не може да си отговорите какво се случва. Може би сте претърпели тъкмо това, в случай че семейството ви е Демянюк. Миналото има заложба да се обръща и да хапе, а въпросният го знае доста добре. 

Историята на Иван Микайлович Демянюк е изключително впечатляваща и за първи път съумява да сложи Израел и Мосад на колене, през 80-те години на предишния век можем да видим една изключително жестока наклонност за лов на вещици и толкоз нужния реванш на Израел против всички нацисти. Преди да продължим този материал е редно да отбележим следното: в нито един миг не можем да приказваме за неналичието на Холокост, в нито един миг не поддържаме случилото си в този интервал от международната история и считаме, че човешкият живот е най-ценното и неприкосновено благосъстояние, с което разполагаме, тъкмо затова неговото лишаване може да се случва единствено при безупречни и съществени доказателства.

Нека обаче стартираме през цялото време. Иван Демянюк, който в следствие ще получи американското име Джон, стартира своя живот в Съветска Украйна. Преживява жестокия апетит на режима, само че с цел да оцелее, намира работа в цех за трактори, а по-късно и в Трудово-кооперативно земеделско стопанство. През 1940 година получава повиквателна от Червената войска и се включва интензивно в борбата за Източен Крим. Там обаче отстъпващите руснаци към този момент са въвели новата заповед за неотстъпление и самият Демянюк, както и доста други негови бойни приятели са хванати. В този интервал, колкото и сполучлива да е немската машина, не може да се задоволи с пренасочването на фрагменти, по тази причина употребява военнопленници, които да образова като надзиратели. Необходим е личен състав, който да прави най-черната допустима работа.

Снимка: By Unknown author – http://revisor.od.ua/pics/apicturepicture8891_92144.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7569524

Тук се случва по-интересната част от биографията на Иван. Според нацистките документи, същият идва в концлагера в Травники, където се образова. Пристига през юни, а през септември е назначен в Окзов. Само няколко седмици още веднъж се завръща назад в Травники. След това е изпратен в Майденек, а по-късно получава предопределение в Собибор. Както се досещаме, в този времеви интервал можем да приказваме за по този начин нареченото „ Окончателно решение “, в което еврейската популация, паралелно с доста други е избивана.

През 1944 година Червената войска се завръща и по думите на Иван, още веднъж получава опцията да се бори против нацистите. Тук обаче има една детайлност, американските управляващи по-късно не могат да намерят нужните доказателства, с които да заявят, че Демянюк в действителност се е борил. Една от аргументите е, че по това време Съюз на съветските социалистически републики въобще не пази данни и в случай че има някаква информация, тя може да е толкоз подправяна, че няма никакви шансове да се стигне до истината. След края на войната лежи в няколко пандиза и по това време мечтае да замине за Аржентина или Канада. В следствие получава опция да отлети за Съединени американски щати. В документите споделя, че е работил като водач в град Собибор в Източна Полша.

По стичане на събитията там се намира и един от концентрационните лагери. След това е работил като водач в малко баварско градче, а през 1951 година се намира в Мюнхен. През идната година, дружно със брачната половинка си и щерка си озова в Съединени американски щати и стартира работа като монтьор в автомобилните фабрики на Ford. През 1958 година Деминюк публично става американски жител. През 1975 година организацията Якоб Явиц дава лист със 70 лица от украински генезис, които живеят на територията на Съединени американски щати. В следствие описът е сведен до 9 души и измежду тях участва Иван Демянюк. Във въпросната година Комитет за Държавна сигурност (на СССР) дава лист с жители, които най-вероятно може да са били дейни дейци във въпросните лагери. Обвенията за Иван в началото са ориентирани към активност в лагера Собибор, на неговите емиграционни документи е написано, че е живял там, само че макар опитите на Съединени американски щати да повдигне обвиняване, няма никой, който да го разпознава или най-малко по този начин се твърди.

Снимка: By Unknown author – http://revisor.od.ua/pics/apicturepicture8891_92144.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7569524

Съединени американски щати спомага на Израел и изпраща фотосите на въпросните хора в страната, държавни сътрудници стартират да приказват с оживелите от Собибор и Треблинка и мнозина го разпознават по неговата фотография от визата. 9 души го разпознават като „ Иван Грозни “ и го назовават по този начин, тъй като е един от най-зловещите пазачи в Треблинка. Неговата задача е да вкарва хората в газовата камера, само че постоянно правил убийства преди този момент. Много скоро и различен член на Секретен сътрудник на име Ото Хорн ще съобщи, че Демянюк е в действителност „ Иван Грозни “ от Треблинка, затова не остава нищо друго, с изключение на да се стартира дело.

През 1977 година Съединени американски щати публично анулира поданството на украинеца. Междувременно още трима пазачи от лагера в Собибор декларират, че Иван в действителност е бил част от екипа, само че не могат да потвърдят дали е бил в Треблинка, тази задача ще бъде предоставена на различен съд. Макар и множеството оживели да приказват за Треблинка, нито един от пазачите в другия лагер не удостоверява, че Демянюк е работил в този лагер.

Викат се историци, които би трябвало да създадат възстановка, с цел да потвърдят дали в действителност този човек е въпросният Иван „ Грозни “. Според Ърл Ф. Зиемке, обвиненият е бил покорен след борбата за Керч, дошъл е в Травники същата година и съгласно американското разузнаване, неговите истински документи също демонстрират, че е бил член на въпросната лагерна система. Има една детайлност, в този интервал се счита, че най-вероятно е бил локален сред всички лагери, в това число и въпросната Треблинка.

Откритите документи са верифицирани от Хайнрих Шефер, който в този интервал бил касиерът и държал всички картони и единтификации на чиновниците. Други петима оживели от въпросния лагер също ще заявят, че точно той е бил касапът, който намирал нови способи за изтребване на лагерниците – тези, които влизали в газовата камера, можели да се считат за щастливи. Поне по този начин разказват претърпяното. Самият обвиняем пък бързо декларира, че е жертва на интрига и той самият е бил част от тези лагери, а не противоположното.

Различни благотворителни акции съумяват да натрупат сумата от 2 милиона $, като зад стои Назначава се и юрист в лицето на Марк О’Конър. През 1983 година Израел желае екстрадацията на по този начин наречения Иван Грозни и се приготвят за съществено следствие. И в случай че до тук подозренията за присъединяване на Демянюк са били такива, в Израел следва един ново дело, в което цялата страна ще взе участие и ще плаче за отплата. От една страна можем да забележим, че откакто Мосад се проваля в залавянето на, в този момент имат автоматизираната опция за реванш.

В правосъдната зала ще бъдат позиционирани към 16 телевизионни камери, радио и вестници ще демонстрират подсъдимия, който от самото начало е следен даже и в пандиза, в личната му килия са настанени и пазачи. Самият Иван обаче не се тормози толкоз, той е ухилен, благодари за вниманието, играе доста странна роля за човек, който е убивал толкоз доста хора. Версията на юристите О’Конър, Йохан Блатман – изключително спорна персона от еврейски генезис и Денис Голдман имат една по-различна версия за случилото се. Техният клиент е бил военнопленник от 1942 година Лежи в разнообразни лагери  и демонстрира предпочитание да работи за немците, с цел да не почине от апетит. Обучен е за надзорник. От другата страна обаче се твърди, че в документите е написал Собибор, с цел да не може да разсъни съмненията на управляващите, до момента в който се пробва да замине за Съединени американски щати.

Разкрива се и работната му карта от Травники. Междувременно Съюз на съветските социалистически републики отхвърля да спомага на Израел по установяването на неговата идентичност. Когато се стига до формалната инспекция, криминалистите съпоставят разнообразни документи, както и самото немско мастило, с цел да бъдат безапелационни, че по този документ има промени. Същият не може да подсигурява своята достоверност, Израел стартира чуването на оживелите. Четирима от тях, които са разпознали Иван Грозни на фотографията, към този момент са умряли. За чуване са определени лица като Пинхас Епстийн, някогашен затворен надзорник на име Феодор Федоренко, както и Густав Боракс.

Всички си спомнят ужасите, само че по една или друга степен демонстрират, че от дълго време са не запомнили или не могат да си напомнят лицето на своя популярен изтезател. Показанията им са комплицирани, някои постоянно приказват за родственици, които няма по какъв начин да бъдат живи в този миг, с което излиза наяве, че времето е взело своето. Най-важният очевидец обаче е господин Розенбърг. По време на разпита, той моли подсъдимия да си смъкна очилата, с цел да го огледа в очите. Историите му са злокобни, само че най-после се приближава, с цел да види Иван Грозни Демянюк и да го разпознае.

За изненада на мнозина, подсъдимият подава другарски ръка, само че Розенбърг я отхвърля. Крещи в залата „ Грозни “ и се кълне, че това е точно той. Това е индивидът, който е разпарял живи хора с щика си. По всичко проличава, че украинецът е към този момент разпознат. Скоро справедливостта ще тържествува, само че в идващия миг стартира да се разкрива истината, както и болната упоритост на Израел да открие и да се разправи с всеки вероятен пакостник.

Защита показва документ, в който точно Розенберг споделя по какъв начин „ Иван Грозни “ е бил погубен през 1943 година по време на протест на пандизчиите. По време на делото още един някогашен немски офицер – Ото Хорн разпознава пазача от Треблинка. Открита е и татуировката на Демянюк, която разпознава неговата кръвна група. Същата била направена, до момента в който е покорен, а по-късно я отстранява, с цел да не бъде екзекутиран от Червената войска. Самият обвиняем изяснява неведнъж, че такава татуировка получавали всички пандизчии, само че и до през днешния ден липсва такава информация и самият Демянюк е единственият, който се е сдобил с този признак.

Тук се ражда и огромният въпрос. Възможно ли е Израел, Мосад и оживелите да бъркат? Всички са безапелационни, че това е ходещият демон, който получава прякора на един от най-жестоките съветски владетели. Всички го разпознават, както немци, по този начин и евреи. Същевременно юристите потвърждават благодарение на доктор Юлиус Грант, че картата му е подправена. Холандският психолог Уилям Вагенар е безапелационен, че събраните показания от оживелите са взети погрешно и върху тях е упражнена сериозен напън. В следствие идва време да приказва и самият обвиняем. В историята си той споделя, че е бил в лагер до 1944 година

Преместен е в Австрия и там съумява да се включи в анти-съветското придвижване. Относно попълнените му документи, декларира, че в никакъв случай не е карал камион през войната и неговите документи са попълнени от служителка на гишето. Казал е Собибор, тъй като по този начин го е посъветвал човек от администрацията, с цел да не бъде разследван като кадър на Съюз на съветските социалистически републики. Същевременно се появява още едно лице – Игнат Данилченко.

Същият е бил екстрадиран в Съюз на съветските социалистически републики, само че в следствие съумява да получи ефирно време, с цел да приказва. Показани са фотоси на разнообразни пазачи във въпросното време и на три от тях съумява да разпознава подсъдимия, само че в нито един миг не споделя, че Иван е бил в Треблинка. Още по-интересен факт е, че при разпита на Ото Хорн – офицерът от Секретен сътрудник, самият той изпитал доста усложнения да разпознава Демянюк и най-после американските прокурори му помогнали в разпознаването. Доказателството за този случай идват благодарение на чиновник от Макдоналдс покрай съда във Вашингтон.

Същият забелязал, че се изхвърлят документи в контейнера за отпадък, които не се унищожават и стартира да ги събира. Предадени на отбраната, те потвърждават, че Ото е бил притиснат да даде позитивен отговор. На 18 април 1988 година съдът в Йерусалим е безапелационен, че Демянюк е направил закононарушения против човечеството и за тези каузи би трябвало да бъде обесен. Една седмица по-късно е наказан на гибел, а в това време цялостен Израел е в възторг и мечтае за смъртната присъда.

В идващите 5 години се чака обжалването. На 29 юли 1993 година до момента в който подсъдимият продължава да е в пандиза и чака своята присъда, петима съдии от Висшия правосъден съвет отхвърлят заключението. През времето, в което Иван е в лежи в килията, неговите юристи съумяват да се възползват от някои позитивни детайли. На първо място пада Берлинската стена и господата могат да отидат до Москва, с цел да извадят същинското досие на Демянюк. Оказва се, че украинецът е бил изпратен в Собибор, само че не и в Треблинка. Съответно неговата карта, в която е разказано, че е служил във въпросния лагер, на практика няма нищо общо с действителността.

Сред фотосите на Демянюк виждаме и фотография на Иван Марченко.

По-интересното обаче е съществуването на 37 писмени показания на някогашни надзиратели от Треблинка. Всички те са непокътнати в архива и потвърждават, че търсеното лице е Иван Марченко, а не Иван Демянюк. Събраните показания са нужни на Червената войска, с цел да изтреби висшите постове на нацистите, до момента в който напредва към Берлин, затова могат да се вземат под внимание в това дело. Открита е фотография на въпросния Иван Марченко, който няма нищо общо и образно с Демянюк. Надзирателите споделят, че Марченко имал кафява коса и лешникови очи, както и огромен белег, който започвал от бузата до врата му. Демянюк е рус със сиво-сини очи, затова Розенберг е гледал неверните очи, когато се е кълнял, че среща килъра.

Оказва се, че и американските управляващи имат показанията на двама други надзиратели, които са отрекли, че лицето (Демянюк) е въпросният изтезател. За следващ път се повдига идващият въпрос. Защо Демянюк написа името „ Марченко “ в документите, с които емигрира към Съединени американски щати? Неговият отговор е, че написал някакво име, тъй като по този начин или другояче към този момент не си спомнял имената на своите родители. Израел публично е хвърлил най-вече тиня по личния си тил. Показанията на оживелите се оказват изключителна машинация и самите съдии отхвърлят да заведат второ дело за закононарушенията в Собибор.

Те избират да потулят случая, откакто са се трансформирали в посмешище на света. Когато се повдига въпроса, съдиите декларират, че нямат никаква информация за подсъдимия във въпросния лагер и просто няма по какъв начин да заведат дело. В следствие Иван още веднъж ще бъде съден, този път от немски съд. На 14 април 2009 година е изведен от вкъщи си и депортиран в Германия. Арестуван е и до момента в който чака своята присъда, умира в старешки дом, тъй като няма по какъв начин да бъде настанен в затвор, единствено няколко седмици откакто публично е приет за отговорен.

Снимка: By Anonymous – https://apnews.com/83037ea123935d3ffec209f50cc4f799, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=86425865

Неговите юристи готвят обжалването, само че самият украинец не съумява да го дочака и съгласно немския закон, той е почтен до доказване на противното. Така и не съумяват да се съберат доказателствата, с които да бъде изправен пред съда. Точно затова продължава да е и името, което се счита за цялостен неуспех на Израел, Съединени американски щати и в следствие – Германия. На финалът, когато питат съдиите за какво не са употребявали доказателства, те просто дали отговор, че в Израел последната дума е постоянно тази на оживелите.

Последната фотография е оповестена през 2020 година и пазачът в центъра на фотографията е точно Иван Домянюк. Дали е отговорен за осъществените закононарушения, това не можем да знаем сигурно. По-важното е, че е разпознат като един от надзирателите в Собибор, само че неналичието на съответен съд, както в Израел, по този начин и в Германия не съумява да откри вярната формула, с цел да разгласи присъда. Сякаш Израел не са желали просто един надзорник, те са желали страшилището, което е направила всичкото зло, онази пионка на Хитлер, която мнозина са издирвали толкоз дълго време.