Авторът: Като мина край Мильо, разбирам кой съм
Преди 15 години един пловдивски чудак се завърна от небитието, приседна на парапета до стълбите на Каменица на Главната и се трансформира в наложителен обект за фотоси на всички туристи . Германци, шведи, японци, французи, белгийци- всички те, оживени от опцията да се допрян до нещо толкоз особено локално, нямат и най- дребна визия кого изобразява скулптурата на Данко Данков , само че вършат едно и също-погалват го, усмихват му се и шушукат нещо в свитата му на тръба до ухото ръка. Може би си пожелават нещо, може би си признават нещо? Кой знае. Но оказват помощ за основаването на една градска легенда в ново време, тъкмо както е основана и статуята на Мильо.
Всеки град си има по някой чудак, някой човек, който белязва града като птичка божия , като нещастник, пораждащ добротата, от време на време скучен, различен път занимателен, забавен на всички генерации деца, останал в паметта им като нещо родно, свидно, неповторимо. Точно подобен е бил Мильо за доктор Иван Лазаров, пловдивчанин, осъществил се преди десетилетия като хирург в Америка , само че с неизчерпаема носталгия и обич към Пловдив. Точно той, дружно с други пловдивчани оттатък Океана, си наумява да върне Мильо на пловдивската Главна, където е бил десетилетия наред част от пейзажа. Поръчват статуята на скулптора Данко Данков. Когато откриват ситуирания в градската среда монумент, мнозина възкликват- " Същият е! Като жив! ". Всъщност Данко Данков в никакъв случай не го е виждал онлайн .
Същото споделят, когато отново по поръка на Иван Лазаров Данко Данков създава другите две статуи, трансформирали се в емблема на модерния град- паметниците на Цанко Лавренов и на Сашо Сладура . Днес не можем да си представим Главната без Мильо, Стария град без Цанко Лавренов и площадчето над Античния спектакъл без Сашо Сладура. Не единствено пред Мильо, и пред фигурата на Цанко Лавренов непрестанно се тълпят туристи с фотоапарати. Пред Сашо Сладура скоро се снима даже президентът на Германия. А какво не знаем за тях ?
Любопитни детайлности от кухнята споделя авторът- известният ваятел Данко Данков . Той е създател и на паметника на Светослав Лучников в София, на създателите на Американския лицей в София Айниз Абъд и доктор Флойд Бляк, на отец Камен Вичев в Пловдив, на статуята " Християнско примирение и помиряване " на Централни гробища в Пловдив, на още редица пластични превъплъщения на паметтта за персони и събития.
" Като мина край Мильо, разбирам кой съм ", усмихва се той при типа на следващото стълпотворение към статуята на Мильо.
Данко Данков е от село Караново, Сливенско. Завършил е Каменоделното учебно заведение в село Кунино, Врачанско, след това Художествената академия. Живее в Пловдив от 1975. Той не е виждал онлайн нито Мильо, нито Цанко Лавренов, нито Сашо Сладура. И все пак съумява да ги пресътвори по този начин, че всички,
които са ги познавали, освен ги разпознават, само че и някакси схващат за какво са ги запомнили . Това е магия.
" Когато ми поръчаха статуята на Мильо, започнах да диря фотоси, да приказвам с хората, които го помнят. Всеки добавяше по нещо. "
Тук би трябвало да прибавим, че Мильо- локалният нюанс , е в центъра на две картини на Златю Бояджиев , рисувал го е и Христо Стефанов, постоянно го е снимал фотографът Кръстьо Лазаров, а се мярка и като статист в една от сериите на " На всеки километър ". Има го и в архива на Киноклуба към Гарнизонния клуб, фрагментите влязоха пък в документалния филм " Мильо " на Евгений Тодоров. Така или другояче скулпторът разполага единствено със неподвижен фотоматериал и очевидци.
И става по този начин, че от един човек научава присъщата прегърбена поза, от друг- навика да държи ръката си на фуния до ухото, от трети- подвикванията и напева, с който е бил присъщ, от четвърти- градската легенда за мъжката му даровитост. Научава за благодетеля на Мильо- един наедрял пловдивчанин, собственик на първия " Мерцедес " през 50-те, който му давал облеклата си. А те му били огромни. Това способства за ново схващане. Мильо е бил миличък, и облеклата, и обувките му са му били огромни. Намекът за мъжката му даровитост взема решение да направи, като сложи ръката му в джоба .
И стартира работата. Няколко месеца скици, търсения... Първоначалната концепция е била статуята да стои права на Главната покрай Римския стадио. Идеята отпада поради сигурността на минувачите. После вземат решение да е седнал, само че му търсят място. Мястото на стълбите до Каменица се оказва идеално. Изливат го от алуминий и бронз. Гипсовата отливка има ръбове, през днешния ден навръх тези места металът е излъскан. Скулпторът се бои, че някой ден, както е тръгнало, може и да се пробие, всеки го допира. А металния пласт е пълен един сантиметър...
На откриването Лука Станчев, изтъкнат пловдивски държавник, неотдавна отишъл си, споделя на Данко Данков: " Личи си, че си отраснал дружно с Мильо ". Само дето скулпторът в никакъв случай не го е виждал...
Всъщност статуята на Мильо, която е направил скулпторът със златните си ръце и сензитивна душа, е да пресъздаде на процедура груповата памет за Мильо , носталгията към изгубения дух на Пловдив, към детството с ясните параметри на положителното и злото. И може би това е разковничето към новата вълна обич, която залива месинговия нещастник и по тази причина даже чужденците усещат, че в тази дребна фигура, приседнала доброволно на Главната с взор към минувачите, има ключ към разбирането на града. И те стартират да го обичат, да го допират и той става все по-златен и златен .
Впрочем, любопитно е да се знае, че в случай че фигурата ненадейно оживее и се изправи, тя ще бъде висока 2.20 . А в случай че я погледнеш от горната страна, ще видиш името на създателя, написано на горната част на козирката на шапката на Мильо. В първите години се чуваше даже присъщото му подвикване, записано на магнетофон с гласа на човек, който в действителност е отраснал с Мильо и от дете го имитира до съвършенство. На всеки час тонколонка, скрита в камъка, забавляваше минувачите, само че тъкмо от горната страна, спомня си Данко Данков, имаше партиен офис и оттова стачкуваха...Така че Мильо млъкна. Хулигани отмъкнаха и тонколонката . Иначе никой до момента не е дръзнал да наруши целостта на скулптурата.
Не по- малко групов облик се оказва и огромният художник Цанко Лавренов , приседнал пред филиала на АМТИИ при започване на ул. " Съборна " в Стария град. " На всички фотоси, които събрах, ме гледаше човек непретенциозен, със сако с тесни ревери, вратовръзка с дребен възел, пригледен и наподобяващ на служител.
Само на една от фотосите го видях с таке. Ние знаем какъв брой огромен художник е той, само че по какъв начин да го покажа? Всички статуи на художници, които съм виждал по света, нормално описват за гения посредством палитра, четки. Реших нещо друго.
Цанко Лавренов- седнал, подпрял на краката си една празна рамка на картина. Когато го погледнеш откъм избран ъгъл от улицата, той самият става портрет в тази рамка . Ако минеш зад него и погледнеш през рамката, виждаш пейзаж от Стария град, който той непрестанно е рисувал. Реших да отида още по-далеч, да схванат и хората, които не са чували за него, че е огромен художник. " Такето, забелязано на една от фотосите, към този момент се трансформира в артистично накривена барета, а през врата му Данко Данков мята шал. Така към този момент и за последния японец или белгиец, спрял се там, е ясно, че тук седи един художник. И той несъмнено е бил огромен, с цел да го увековечат съгражданите му по този толкоз впечатляващ метод.
Истината е, че никой от хората, които познават живия Цанко Лавренов, не го е виждал облечен по този метод. Затова пък всички тези от тях, които са били на откриването, са споделили: " Същият е! Точно подобен си беше ".
Ако погледнете рамката на картината, която той държи, иззад гърба му, ще видите името на скулптора, изписано на вътрешната задница. Ако се взрете в четката, която художникът държи пък, ще се ядосате, че са се намерили вагабонти да отчупят месинговите и косми. Сега на процедура Цанко Лавренов се кани да рисува единствено с дръжката на четката...
" Кой е този човек? ", попита неотдавна президентът на Германия Франк Валтер Щайнмайер и се отби да прегледа по- деликатно скулптурата на Сашо Сладура, въпреки и да му посочваха сега Античния спектакъл.
Ключът към Сашо Сладура, този пловдивски безгрижник и музикант, прочут с острия си комизъм към комунистическата власт и липсващ в лагерите им, се оказва една доста къса характерност за него - " Седеше като глътнал бастун ". И в действителност, резултатът отново е същият- " Точно подобен си беше ", споделят през 2006-та хората, които го помнят. И трите скулптурни фигури, разположени съвършено в градската среда, са все по концепция на доктор Иван Лазаров, български бежанец в Съединени американски щати, прочут хирург и разгорещен родолюбец на Пловдив. И трите са дело на Данко Данков.
Днес най-вече Мильо, само че и Цанко Лавренов, обикалят в месинговите си положения посредством фотосите на туристи обществените мрежи в целия свят. Легендата продължава.
Всеки град си има по някой чудак, някой човек, който белязва града като птичка божия , като нещастник, пораждащ добротата, от време на време скучен, различен път занимателен, забавен на всички генерации деца, останал в паметта им като нещо родно, свидно, неповторимо. Точно подобен е бил Мильо за доктор Иван Лазаров, пловдивчанин, осъществил се преди десетилетия като хирург в Америка , само че с неизчерпаема носталгия и обич към Пловдив. Точно той, дружно с други пловдивчани оттатък Океана, си наумява да върне Мильо на пловдивската Главна, където е бил десетилетия наред част от пейзажа. Поръчват статуята на скулптора Данко Данков. Когато откриват ситуирания в градската среда монумент, мнозина възкликват- " Същият е! Като жив! ". Всъщност Данко Данков в никакъв случай не го е виждал онлайн .
Същото споделят, когато отново по поръка на Иван Лазаров Данко Данков създава другите две статуи, трансформирали се в емблема на модерния град- паметниците на Цанко Лавренов и на Сашо Сладура . Днес не можем да си представим Главната без Мильо, Стария град без Цанко Лавренов и площадчето над Античния спектакъл без Сашо Сладура. Не единствено пред Мильо, и пред фигурата на Цанко Лавренов непрестанно се тълпят туристи с фотоапарати. Пред Сашо Сладура скоро се снима даже президентът на Германия. А какво не знаем за тях ?
Любопитни детайлности от кухнята споделя авторът- известният ваятел Данко Данков . Той е създател и на паметника на Светослав Лучников в София, на създателите на Американския лицей в София Айниз Абъд и доктор Флойд Бляк, на отец Камен Вичев в Пловдив, на статуята " Християнско примирение и помиряване " на Централни гробища в Пловдив, на още редица пластични превъплъщения на паметтта за персони и събития.
" Като мина край Мильо, разбирам кой съм ", усмихва се той при типа на следващото стълпотворение към статуята на Мильо.
Данко Данков е от село Караново, Сливенско. Завършил е Каменоделното учебно заведение в село Кунино, Врачанско, след това Художествената академия. Живее в Пловдив от 1975. Той не е виждал онлайн нито Мильо, нито Цанко Лавренов, нито Сашо Сладура. И все пак съумява да ги пресътвори по този начин, че всички,
които са ги познавали, освен ги разпознават, само че и някакси схващат за какво са ги запомнили . Това е магия.
" Когато ми поръчаха статуята на Мильо, започнах да диря фотоси, да приказвам с хората, които го помнят. Всеки добавяше по нещо. "
Тук би трябвало да прибавим, че Мильо- локалният нюанс , е в центъра на две картини на Златю Бояджиев , рисувал го е и Христо Стефанов, постоянно го е снимал фотографът Кръстьо Лазаров, а се мярка и като статист в една от сериите на " На всеки километър ". Има го и в архива на Киноклуба към Гарнизонния клуб, фрагментите влязоха пък в документалния филм " Мильо " на Евгений Тодоров. Така или другояче скулпторът разполага единствено със неподвижен фотоматериал и очевидци.
И става по този начин, че от един човек научава присъщата прегърбена поза, от друг- навика да държи ръката си на фуния до ухото, от трети- подвикванията и напева, с който е бил присъщ, от четвърти- градската легенда за мъжката му даровитост. Научава за благодетеля на Мильо- един наедрял пловдивчанин, собственик на първия " Мерцедес " през 50-те, който му давал облеклата си. А те му били огромни. Това способства за ново схващане. Мильо е бил миличък, и облеклата, и обувките му са му били огромни. Намекът за мъжката му даровитост взема решение да направи, като сложи ръката му в джоба .
И стартира работата. Няколко месеца скици, търсения... Първоначалната концепция е била статуята да стои права на Главната покрай Римския стадио. Идеята отпада поради сигурността на минувачите. После вземат решение да е седнал, само че му търсят място. Мястото на стълбите до Каменица се оказва идеално. Изливат го от алуминий и бронз. Гипсовата отливка има ръбове, през днешния ден навръх тези места металът е излъскан. Скулпторът се бои, че някой ден, както е тръгнало, може и да се пробие, всеки го допира. А металния пласт е пълен един сантиметър...
На откриването Лука Станчев, изтъкнат пловдивски държавник, неотдавна отишъл си, споделя на Данко Данков: " Личи си, че си отраснал дружно с Мильо ". Само дето скулпторът в никакъв случай не го е виждал...
Всъщност статуята на Мильо, която е направил скулпторът със златните си ръце и сензитивна душа, е да пресъздаде на процедура груповата памет за Мильо , носталгията към изгубения дух на Пловдив, към детството с ясните параметри на положителното и злото. И може би това е разковничето към новата вълна обич, която залива месинговия нещастник и по тази причина даже чужденците усещат, че в тази дребна фигура, приседнала доброволно на Главната с взор към минувачите, има ключ към разбирането на града. И те стартират да го обичат, да го допират и той става все по-златен и златен .
Впрочем, любопитно е да се знае, че в случай че фигурата ненадейно оживее и се изправи, тя ще бъде висока 2.20 . А в случай че я погледнеш от горната страна, ще видиш името на създателя, написано на горната част на козирката на шапката на Мильо. В първите години се чуваше даже присъщото му подвикване, записано на магнетофон с гласа на човек, който в действителност е отраснал с Мильо и от дете го имитира до съвършенство. На всеки час тонколонка, скрита в камъка, забавляваше минувачите, само че тъкмо от горната страна, спомня си Данко Данков, имаше партиен офис и оттова стачкуваха...Така че Мильо млъкна. Хулигани отмъкнаха и тонколонката . Иначе никой до момента не е дръзнал да наруши целостта на скулптурата.
Не по- малко групов облик се оказва и огромният художник Цанко Лавренов , приседнал пред филиала на АМТИИ при започване на ул. " Съборна " в Стария град. " На всички фотоси, които събрах, ме гледаше човек непретенциозен, със сако с тесни ревери, вратовръзка с дребен възел, пригледен и наподобяващ на служител.
Само на една от фотосите го видях с таке. Ние знаем какъв брой огромен художник е той, само че по какъв начин да го покажа? Всички статуи на художници, които съм виждал по света, нормално описват за гения посредством палитра, четки. Реших нещо друго.
Цанко Лавренов- седнал, подпрял на краката си една празна рамка на картина. Когато го погледнеш откъм избран ъгъл от улицата, той самият става портрет в тази рамка . Ако минеш зад него и погледнеш през рамката, виждаш пейзаж от Стария град, който той непрестанно е рисувал. Реших да отида още по-далеч, да схванат и хората, които не са чували за него, че е огромен художник. " Такето, забелязано на една от фотосите, към този момент се трансформира в артистично накривена барета, а през врата му Данко Данков мята шал. Така към този момент и за последния японец или белгиец, спрял се там, е ясно, че тук седи един художник. И той несъмнено е бил огромен, с цел да го увековечат съгражданите му по този толкоз впечатляващ метод.
Истината е, че никой от хората, които познават живия Цанко Лавренов, не го е виждал облечен по този метод. Затова пък всички тези от тях, които са били на откриването, са споделили: " Същият е! Точно подобен си беше ".
Ако погледнете рамката на картината, която той държи, иззад гърба му, ще видите името на скулптора, изписано на вътрешната задница. Ако се взрете в четката, която художникът държи пък, ще се ядосате, че са се намерили вагабонти да отчупят месинговите и косми. Сега на процедура Цанко Лавренов се кани да рисува единствено с дръжката на четката...
" Кой е този човек? ", попита неотдавна президентът на Германия Франк Валтер Щайнмайер и се отби да прегледа по- деликатно скулптурата на Сашо Сладура, въпреки и да му посочваха сега Античния спектакъл.
Ключът към Сашо Сладура, този пловдивски безгрижник и музикант, прочут с острия си комизъм към комунистическата власт и липсващ в лагерите им, се оказва една доста къса характерност за него - " Седеше като глътнал бастун ". И в действителност, резултатът отново е същият- " Точно подобен си беше ", споделят през 2006-та хората, които го помнят. И трите скулптурни фигури, разположени съвършено в градската среда, са все по концепция на доктор Иван Лазаров, български бежанец в Съединени американски щати, прочут хирург и разгорещен родолюбец на Пловдив. И трите са дело на Данко Данков.
Днес най-вече Мильо, само че и Цанко Лавренов, обикалят в месинговите си положения посредством фотосите на туристи обществените мрежи в целия свят. Легендата продължава.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ