Левски увисва на бесилото, защото отказва да бъде руски шпионин и всякакъв роб
Правят осем опита за спасяването на Апостола
Срещу революционера няма присъда, а протокол от противозаконен „ съд “
Янко Гочев*, историк, особено за Faktor.bg
Годишнината от обесването на Васил Левски още веднъж ни връща обратно във времето към това трагично събитие. Мнозина смятат, че за Левски към този момент всичко се знае. Въпреки стотиците изявления към живота и личността на Апостола и до през днешния ден обаче остават неизяснени и необяснени редица епизоди от неговия живот и революционна активност. Разпространяват се доста легенди, създават се цяла серия от псевдоисторически обстоятелства, а в съзнанието на българина има и много насъбрани заблуди. Тази публикация е опит за осветляване на незнайното и за отменяне на някои надълбоко насадени и възпроизвеждани от десетилетия с антибългарска цел легенди.
Мит № 1 - Османската империя няма правна система
Османското право е непознато за огромен брой наши откриватели. Малко са османистите и юристите, които изследват тематиката. Затова поражда митът, съгласно който османското право е изостанало, закостеняло, шериатско и даже се отхвърля, че право в империята е съществувало.
През втората половина на XIX век обаче Османската империя има своя правна система.
Някои създатели я разграничават на четири съставния елемент: религиозно право (шериат), светско прокапитулационно право (международно публично), канонично (църковно) право на християнските общности и всекидневно право на турското население и на покорените нации.
Османското светско право има за източници законите (кануни) и законодателните сборници (кануннамета). Единствено в Османската империя съществуват по едно и също време религиозни закони и кануни. Това е характерна специфичност единствено на османската правна система. Светското и религиозното право са в конкуренция. Има колизия сред тях.
С по-висша юридическа мощ е шериатът, тъй като се приема, че той произлиза от Аллах, а светското право (кануни и кануннамета) - от султаните. Според това разбиране светските закони не могат да анулират религиозния закон, а единствено го допълват. Така се е смятало епохи наред, само че в XIX век ситуацията се трансформира, когато стартират законодателните промени. След провеждането им правото в империята се разделя на два основни дяла: шериатско (религиозно) в действие от основаването на страната (традиционна дата 1299 г.) и светско (европейско) право, прилагано от 1839 година, след така наречен Гюлхански Хатишериф до края на империята (1923 г.), а по-късно и в Република Турция.
Постепенно с налагането на второто компетентността на непокътнатите шериатски съдилища се стеснява и техният предмет се лимитира до каузи от фамилното и наследственото право, както и за каузи, свързани с типично мюсюлманската институция на вакъфите.
На основа на шериата са работели мюфтии и кадии. Първите можем да ги назовем " теоретиците ", тълкувателите на правните правила, които имали висшо право да дават еднопосочни отговори единствено с " да " или " не " на всеки проблем. Мюфтиите не са държавни чиновници, а учени богослови. Те са подчинени на цариградския мюфтия, разгласен от султан Мехмед II за " шей-юл-ислям " т.е. " старейшина на исляма ". Кадиите са тези, които ползват правото в империята.Те са в действителност съдиите и са държавни чиновници.
Шериатът е в действие като единствена форма за решение на всички правни проблеми до края на XVIII век. Това религиозно право е дискриминационно за немюсюлманите (християните) в империята. Прилага се универсално, само че и изборно, което е неизбежно тъй като до края на ерата на промените Танзимат империята е характерен образец за теократична, безспорна и деспотична страна.
През 1838 година е признат първият Наказателен закон. Това става при ръководството на султана модернизатор Махмуд II (1808-1839). Той е по сходство на европейските, по-точно френския Наказателен кодекс от 1810 година Недостатъкът му е че е бил къс и повърхностен. От 1840 година е в действие и различен Наказателен закон - Закон за углавното съдопроизводство (ЗУС), променен и допълнен през 1851 година
През 1854 година е публикуван специфичен султански ферман (указ), съгласно който се удостоверява и отсега нататък правата на християните да могат да свидетелствт срешу мюсюлмани и дори да се съдят с тях.
Като отзвук от новия реформен акт Хатихумаюн от 18.02.1856 година са идващите законодателни промени.
На 27.07.1858 година е обнародван Имперски углавен закон (ИНЗ). Той синтезира и кодифицира всички наказателноправни разпореждания и хрумвания от предходните закони.
По дух е един от най-модерните в Европа. Бил е в действие чак до края на империята и оповестяването на републиката през 1923 година ИНЗ има 32 отдела и 264 члена. Многократно е допълван и изменян. Куриозното е, че се е ползвал въпреки и с промени и допълнения и в Княжество България след освобождението от 1878 година чак до 1896 година Неговите правила са били законоустановеност на закононарушението и наказването, персоналната наказателна отговорност и отговорност единствено за лица със здрав разсъдък.
ИНЗ приема тристепенна подредба на подсъдните действия. Разграничава ги на " злодеяния ", " закононарушения " и " провинения ". По-тежките категории " злодеянията " и " закононарушенията " се преглеждат в два аспеката: срещу страната (външна и вътрешна безопасност) и срещу личността. В доста текстове на ИНЗ проличава европейското въздействие.
Съдебната сиетема на империята включва постоянни съдилища - углавни и цивилен, с две инстанции първични (първоинстационни) и апелативни. Върховният касационен съд в столицата упражнява контрола над тях. Има още мирови, цивилен, углавни, търговски и военно-полицейски, както постоянни по този начин и постоянно изключителни.
Има и " смесени съдилища " - религиозни и всемирски за мюсюлмани и иноверци, които са основани по Хатихумаюна от 1856 година Смесените съдилища са цивилен и наказателни.
В тях към този момент се разглеждали всички углавни каузи, без разлика на изповедание, гражданство и етническа принадлежност. В тези съдилища правосъдната процедура е по европейски пример.
С оглед всичко изложено, митът, че няма право и няма закони в Османската империя би трябвало да се изостави. В XIX век тя разполага с много съвременна за времето си световна правна система, мощно повлияна от Европа. Не в липса на закони, а в тяхното използване и неспазване и нарушение е огромният проблем за османското правораздаване. Точно подобен е казусът с " делото " против Левски.
ЗАГАДКИТЕ ОКОЛО ДИМИТЪР ОБЩИ
Д. Общи остава една противоречива и спорна персона в историята на революционното придвижване, като към биографията му има много неизяснени моменти. Произходът му и до през днешния ден е мистерия, която се добавя от неговите непознати паспорти. След гибелта му и след освобождението е определян, че не е българин, а " чужденец ". Считан е за сърбин и даже грък. Найден Геров написа на Евлоги Георгиев на 2.12.1872 година: " Турците го назовават Сръб Димитър, а българите го имат за грък. "
Според други източници обаче е косовски българин. Истинското му име е Димитър Николов. Роден е към 1835 година в градчето Дяково в днешно Косово. На първия си разпит той споделя: " Името ми е Димитър, а на татко ми - Никола. От Дяково съм. " 12-годишен бяга в Сърбия да търси прехраната си. Там остава цели 8 години като слугува на разнообразни хора. Доброволец е в Първата българска легия в Белград през 1862 година След разтурянето й от сръбското държавно управление отива във Влашко. Там взе участие в четата на Стоян челник. Той е зет на войводата Панайот Хитов. Д. Общи има сериозен опит и даже интернационален стаж в революционните битки в Италия (с гарибалдийците) и в Гърция, където е участник в Критското въстание (1866-1869). След края на въстанието се открива за известно време в Гърция. Отказва се от сръбско гражданство и получава гръцки паспорт, който резервира и по-късно и с който ще се разхожда из българските земи като асистент на Левски.
По незнайни аргументи обаче напуща Гърция и идва във Влашко. Тук влиза в средите на хъшовете. Печели доверието им и скоро е трансфериран в България като асистент на " основния деятел " Левски. Важен принос за изпращането му има ръководителят на БРЦК Л. Каравелов, който поставя старания да наложи таман Д. Общи на тази служба във ВРО. Левски се е опитал да възрази, акцентирайки го за несъответствуващ с оглед качествата му, само че не е съумял. В името на общото единодушие се е въздържал от изостряне не връзките с букурещките дейци, с цел да не провокира спор и условия за разединение.
Според съперниците на Д. Общи той не е бил назначен, а " внедрен " в средите на организацията. За пръв път той е наименуван " разузнавач " от П. Хитов, когато схваща, че е хванат и прави признания. Той внушава в свое ревю от 28.11.1872 година до членовете на БРЦК в Букурещ, че издайничествата на Д. Общи са " по проект на гръцкия консул. " П.Хитов скрива обаче своята рекомендация за Д. Общи от 1871 година, с която го утвърждава като пръв асистент на Апостола.
Д. Общи има заслуга за преустрояване на БРЦК в България посредством усилване на нейната децентрализация, рационализиране на революционната й конструкция и дифренциацията й на окръжни, околийски и локални (селски и градски) комитети. Въвежда се даже правилото на известна оперативна автономия на комитетите. Освен това упорства за всяко деяние да се търси персонална отговорност.
Отношенията му с Левски са също огромна тематика. Между двамата по този начин и не се открива синхрон в работата, което се дължи на доста аргументи - разлики в характерите, метода на дейности, разногласия по тактиката. Д. Общи е последовател на " фронталната офанзива ", а Левски на дългата подготвителна работа по правилото " три пъти мери, един - режи ", която първия му асистент смята за непотребна. Д. Общи е характерен харамия, прибързан, избухлив и самоволен.
Между двамата има чести разногласия и пререкания, само че не и съгласие. Левски се опита да изолира Д. Общи в делата. Отрежда му ролята на компаньон, защита, само че не и пръв асистент. Това изнервя Д. Общи, който се усеща афектиран, засегнат, като обществено декларира, че не желае да бъде прислужник на Апостола. После дори си разменят закани. Това визира цялата организация. До разединение в комитетите не се стига, само че разделянето им " за " и " срещу " Д. Общи е налице.
Д. Общи е считан освен за изменник, само че и за " терорист№ 1 на XIX век ".И то с съображение, тъй като той е първият, който задейства в по-големи мащаби революционния гнет и постанова курса към интензивно принудително доставяне на пари. Той убива владишкия наместник на Ловеч, макар неодобрението на Левски. Прави го без да дочака утвърждение от Централен комитет в Букурещ. Това ликвидиране, осъществено на 21.07.1872 година не е до дъно изяснено. Замислено е като показно и сплашващо и издадената смъртна присъда се смята за превантивна мярка за вероятно единствено хипотетично, само че недоказано изменничество на дякон Паисий.
Убийството му подтиква комитета в Ловеч към идната акция. Набелязаната цел е Денчо Дейнов - Халача. Той към този момент бил отказал да дава пари и освен това се заканва на комитетските дейци, че ще ги разкрие. Акцията е осъществена на 14.08.1872 година с присъединяване на самия Левски и за нея ще стане дума по-нататък.
На 22.09.1872 година Д. Общи прави идващия огромен удар. Това е Арабоконашкият грабеж, който в действителност съставлява сполучлив въоръжен обир. Отначало полицията смята, че това е чисто престъпна акция. Но последователно истината стартира да се разплита. Случайно изтърваните думи за някакви си комитети, имената, които загатва тетевенският пастир и бунтовник Тодор Кръстев (Бръмбъра), пръв проговорил на 22.10.1876 и най-много разкритията на даскал Иван Лилов Фурнаджиев 4 дни по-късно обръщат хода на следствието.
На 27.10.1872 година в Чериково (дн. Садовец) е хванат основният й уредник - Д. Общи. Арестуван е преоблечен като жена, без да оказва никаква опозиция, въпреки да е бил въоръжен с кама и револвер. Странно държание за един професионален бунтовник!
След залавянето му Д. Общи е препратен в София, където е разпитан и прави цялостни признания. Оценката на неговите признания за последващите събития е еднопосочна - те утежняват ориста на задържаните и водят и до ареста и гибелта и на Левски. Почти всички откриватели на събитията са единомислещи, че Левски е хванат с помощта на акцията при Арабаконак, осъществена от помощника му Д. Общи и неговите признания пред комисията още в Тетевен.
Внушението, възпроизвеждано десетилетия е, че Д. Общи с разкритията си следва сякаш някаква " политическа " тактичност. Искал да придаде публичност на своята революционна активност, с цел да стресне Европа и провокира намесата й. Това е защитна теза, която цели да омаловажи и оневини неговата безспорна виновност. Той предава без съмнение и без изтезания, прави го съзнателно, без задръжки, само че с едно изключение по отношение на П. Хитов, очевидно поради връзките му с Русия, провел зад тила на Левски неговото изпращане в България.
Считам, че и до през днешния ден не са обяснени тъкмо обаче претекстовете (подбудите) на Д. Общи. Пропуска се фактът, че акцията в Арабаконак е авансово разгласена. Това авансово разгласяне е осъществено на разнообразни места, от разнообразни хора в дълъг интервал от време. Тук са вероятни две хипотези: предумисъл, което значи изменничество или незаконно безгрижие (лекомислие). Ако Д. Общи прави изменничество, то това е тъй като е настоящ непознат сътрудник или разузнавач. Всъщност за него има подозрения още приживе, че може би е непознат разузнавач (има сръбски и гръцки паспорти), само че както тогава, по този начин и в този момент сигурни доказателства в тази тенденция няма. Загадката остава.
Това обаче не освобождава българските историци от задължението да изследват и тази версия, тъй като и до през днешния ден има наклонност за оневиняването на Д. Общи и даже за героизирането му. Пример книгата на И. Станоев " Димитър Общи " (1993 г.), където даже се твърди, че " грешките на Левски са повода за неговото залавяне, а не обирът на турската поща. " Така стигаме до идващия мит за Левски.
Разузнавателна служба на Турция № 2 - НАРОДЪТ КАТО ПРЕДАТЕЛ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Предателството на Васил Левски е огромна и обичана тематика в българската история, по която има обаче доста спекулации и операции. Стига се до такава степен, че мнозина, и то не инцидентни хора, внезапно стартират да пишат, че българинът е с " робска ", повредена душeвност и надали не е роден изменник. Не липсват и неуместни обвинявания, че целият народ е станал изменник. Посочва се, че Левски е бил предаден от своя народ, тъй като бездействал (?!) и не го освободил.
Предателството постоянно е персонифицирано. Само в България обаче се постанова групова виновност на цялостен народ. Само българите съгласно някои " умни " глави стават " нация от предатели ". Тази неверна теза нормално се постанова по комунистическа линия примерно от проф. Хр. Христов - изтъкнат цензор на комунистическата историография. Тази антинаучна теза се споделяше преди време и от някогашния държавен глава маркист по личните му самопризнания Желю Желев - президент на България от 1990 година до 1997 година Той измъдри едно " гениално " философско умозаключение, че " Левски в действителност не е предаден от обособени лица, а от българския народ, който към момента не бил заслужен за свободата. "?!
В антибългарския хор на тезата за " нацията-предател " се включи преди години даже и видният проф. Д. Дойнов, който през 1998 година в предаването " Всяка неделя " намерено декларира, че " целият български народ съобщи Левски! "
На последователите на антибългарската теза за нацията - изменник посочваме следните неопровежими обстоятелства:
Ръководители на най-големите и най-активните комитети в Северна България, от където минава конвоят със хванатия Левски в действителност тогава са задържани. Във връзка с Арабаконашкия грабеж всички турски полицейски и даже военни сили са в нараснала бойна подготвеност и биха забелязали (имат доста осведомители, доносници и агенти) всяко оживление на българите. В региона на Арабконак (Средна Северна България) са били изпратени десетки секрети сътрудници. Състоянието на ВРО е такова, че след ареста на нейния началник измежду членовете й преобладават страхът и съображенията за запазване на персоналната сигурност. Няма решителна фигура, която да спре процеса на разпложение и анархия. А това е належащо изискване, с цел да се сътвори чета или отряд, която да нападне конвоя и да освободи задържания Левски. Липсват и бързи и сигурни връзки сред обособените комитети. Телеграфите са в ръцете на турската власт, а мобилни телефони още няма открити. Конвоят с Левски се е движел скрито, най-вече нощем. Маршрутът на неговото придвижване не е бил огласяван авансово. Не е ясно къде водят задържаният Левски - към Русе, София или даже Цариград?
Тук въздействие оказва съгласно мен и една обща българска уязвимост, споделена преди време още от съратника на Левски Хр. Иванов - Големият, който признава: " … на приказки бяхме доста, само че на работа малко! " Това безучастие обаче никога не значи изменничество и минимум пък на целия народ.
И макар тези неподходящи условия има опити за избавление на Апостола. Ще се опитам да ги изброя и класифицирам, без искания за пълнота:
Първи опит
След откарването на хванатия в Ловеч, вечерта на 27.12.1872 година у Сиркови се събират поп Кръстю и Димо Петров Драсов, който упорства да избавят Левски. Поп Кръстю дава отговор, че управляващите не знаят кого са заловили и по тази причина по-добре да не бързат, тъй като сходен опит би събудил подозрителността им.
Втори опит
През нощта на 28 против 29.12.1872 година комитетските дейци в Търново се пробват да възпламенят конака, с цел да може в паниката хванатите българи да съумеят да избягат или да изгорят. Неуспехът на тази акция изцяло удостоверява съображенията на поп Кръстю. Левски е оголен.
Трети опит
Той е дело на търновци. От спомените на Хр. Иванов - Големия е видно, че е юридически опит за основаване на ударна бойна група от двадесетина търновци, членове на революционния комитет, която " да нападне конвоя и да избави Левски. " След първия неуспех търновци се пробват да провеждат чета и да го освободят по пътя, само че не съумяват да съберат задоволително хора. Още след първата колекция дейците на комитета, научавайки за действителното състояние на нещата " се разбягали и изпокрили. " Така твърди Хр. Иванов - Големият. Сам той с оскърбление отбелязва, че са останали трима претенденти да вземат участие в тази рискована акция: той, Христо Бунито и Иванчо Захарлията, които не са се изплашили!
Четвърти опит
Веднага щом на 2.01.1873 година братът на бай Иван Арабаджията от Каратопрак Петър научава за задържането на Левски той провежда чета. Заминава за Арабаконашки проход и идва там единствено няколко часа след минаването на конвоя с Левски през него на път за София.
Пети опит
Това е замисълът за избавяне на Левски на Атанас Узунов, само че той се основава на неверното съмнение, че Апостолът ще бъде съден в Цариград. По това време два са главните пътя до столицата. Единия е от София до Саранбей, а от там с железницата до Одрин и Цариград. Другият път е от София към някое дунавско пристанище, а от там с параход до Русе. След това до Варна с железница и от Варна по море до Цариград.
Ат. Узунов очевидно е имал някаква визия от турското наказателно право, което планува обжалване на присъдата пред най-висша инстанция в Цариград, само че пропуща фактът, че изключителната комисия в София допуска и изключителни дейности, а точно, тя работи съгласно член 1 на съответния закон, който визира дейности против страната. Без съд препоръчаната от следствената комисия смъртна присъда се утвърждава от държавното управление и неотложно влиза в действие.
В София е изпратен Дончо Фесчията, с цел да заяви по кое време и по кой път ще прекарат Левски. Към началото на февруари 187 3г. подготовката е приключена. Предвижда се три чети на три места да саботират линията Саранбей - Одрин и една чета заема позиции по линията Русе - Варна. Тогава получават печалното уведомление за обесването на Левски и акцията се проваля.
Шести опит
Най-фантастична е концепцията на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов, които желаят да освободят Левски, като го подменят и на негово място оставят наподобяващ на него човек (двойник), каквито Апостолът е имал по свидтелства на съвременици.
Седми опит (спасение посредством Русия и подвластни от нея лица)
Това е дипломатически опит. Д-р Рашко Петров упорства пред съветския вицеконсул в Пловдив и съветски гражданин Н. Геров да окаже дипломатически напън върху Портата за освобождението на Левски, само че съветският дипломат в Цариград граф Н. Игнатиев изрично му не разрешава да употребява служебното си състояние за тази цел, въпреки към този момент да има казус и арестуваният по същото дело Христо Стоянов, като съветски гражданин е освободен! Този миг е доста значим. Той потвърждава, че съветските дипломати са в течение на следствието против българите и че са се намесили в интерес на собствен гражданин, който е неотложно освободен. По-нататък ще потърсим отговор на въпроса: Защо съветските дипломати не се намесват, с цел да спасят и Левски?
Осми опит
В спомените си доктор Хр. Стамболски твърди, че Иванчо Хаджипенчович, за който ще стане дума по-нататък известил " тайним образом " (т.е. без да издава самоличността си, евентуално посредством трето лице) задържаните да се отрекат от предходните си показания.
От протоколите е видно до каква степен са се вслушали в съвета му. Д-р Хр. Стамболски преразказва думите на засегнатото лице и това е една от аргументите множеството откриватели да не му се доверяват или напряко да го пренебрегват Другите аргументи се дължат на обвиняването против Ив. Хаджипенчович, че сложил подписа си под предлагането за смъртната присъда против Левски.
Следователно при съществуването на толкоз доста опити за избавяне на Левски напълно неправилни са напъните на лицата, които по тази линия желаят да мачкат самочувствието на българския народ, обвинявайки го че е предал великия наследник на България.
Тук по отношение на измяната ще създадем едно отклоняване. Предатели има на всички места и при други нации. Никъде обаче във френската история няма да се прочете, че французите са народ от предатели, тъй като са предатели тачената и до през днешния ден като национална героиня Жана д’Арк.
В тясна връзка с въпроса стои и този за
предателите на Васил Левски
Десетилетия наред за основен изменник е считан поп Кръстю Тотев Никифоров. Тази версия е основана още през 1873 година Тя се разпространява от Иван Вазов в стиховете му, Л. Каравелов в непроверените му дописки и от ловешката фамилия на Марин Поплуканов. После през 1927 година Д. Страшимиров в своя труд " Левски пред Къкринската голгота " я трансформира в историографска теза, призната и от авторитетни учени като професорите Ал. Бурмов, Н. Генчев, Д. Дойнов, Ив. Унджиев. Тази теза си има и съперници, които боравят с много солидни причини. Д. Кацев - Бурски я оборва още през 1926 година в труда си " Истината за измяната на Левски ". През 1990 година Д. Панчовски прави извод в своя труд " Последните дни на Васил Левски ", че поп Кръстю няма безусловно никаква косвена и директна виновност за залавянето на Левски и сочи името на поп Марин Поплуканов, за който има документи, че пред комисията непринудено е приказвал всичко, което знае и то против искания за възнаграждение. Същият дава обстоен портрет на Левски и даже си предлага услугите с цел да бъде освободен и да помогне в залавянето на Апостола.
М. Поплуканов е махленски в спомените на своя брат Христо, който в оповестената си " Кратка автобиография " е показал, че по-големия му брат Марин е бил ръководител на комитета. Това удостоверява през 1926 година и различен член на комитета - Д. Пъшков.
Братът на Левски опълченецът Петър след освобождението прави свое изследване в Ловеч с немарение освен да откри отговорния изменник, а и да го накаже. В последна сметка не отмъстил, а си отпътувал за Карлово с думите: " Няма виновност попът ".
Интересна е и късата, само че съдържателна публикация на Велин Аргатски " Думата мухбир и поп Кръстю ", доказваща невинността на попа. В нея създателят потвърждава, че в прословутата депеша № 1117 от 24.11.1872 година на софийския мютесариф до сътрудника му в Търново, която е основен коз на поддръжниците на предателската версия думата " мухбир " е преведена от В. Шанов погрешно като " клеветник ". Според В. Аргатски тази дума би следвало да се преведе като " кметски представител ". Значението й се отъждествява с историческа наложилата се в български език дума " мухтар ". Според " Българския разяснителен речник " " мухтар " значи " българин, представител на селото пред османските управляващи или " старейшина ". Солиден мотив на В. Аргатски в поддръжка на тезата му е и фактът, че по това време поп Кръстю заема такава служба на публични начала за махалата в Ловеч, където живее.
В османотурския език през XIX век за " клеветник " има друга дума - " мухбир-и садък ", която не е синоним на " мухбир ". Всъщност като духовник, освен това и.д. владишки наместник е бил нещо като медиатор в връзките сред властта и елементарните българи (раята). Посредник не значи безусловно клеветник. " Доносник " е осъвременено пояснение на смисъла и функционалностите на мухбира в Османската империя. Тогава има и други мухбири, които не са предатели и минимум доносници (например ловешкия господар Яким Шишков, в чието лозе Левски води цяло заседание на комитета), само че единствено и само върху мухбирството на поп Кръстю са се фокусирали откривателите.
Освен това поп Кръстю е овластен публично и длъжен да поддържа служебни контакти с управляващите. Това става въз основа на решение на църквата от 3.07.1872 година след убийството на владишкия наместник Паисий от Д. Общи в Ловеч. Ако е бил изменник, то османските управляващи не биха пропуснали опцията да го похвалят обществено и наградят, още повече че е българин, освен това духовник. Не биха пропуснали прелестно разкрилата се опция посредством награждаването му да всеят ерес измежду българите. Поп Кръстю в никакъв случай не е имал пари в обилие. Даже по време на вмененото му " изменничество " той взема назаем пари, с цел да изплати заем за закупената от него преди този момент къща. Умира в огромна беднотия. Ако имаше пари, получени примерно като турска премия за измяната, даже скрито дадена, то след години това безусловно е щяло да се разбере. Така тезата за измяната му остава построена единствено по догадки и недоказани обвинявания, зад които се крие изкустно скалъпена конспирация, отражение на ранно почналите битки на персонална и политическа основа след освободжението. За страдание в съзнанието на българите тази теза е трайно внедрена и до през днешния ден, за което приносът на комунистическата власт е неоспорим.
На измяната на поп Кръстю доста се държеше през комунизма по идеологически съображения като оръжие на атеистичния режим за покоряване и обругаване на църквата и като средство за смачкване на българското национално самочувствие.
По тази линия се манипулира и биографията на Левски, като изключително се натъртва, че " хвърлил расото ", показано като революционен акт на въстаник, осъзнал " вредата " на църквата. Всъщност до края на живота си Левски остава набожен християнин.
Има дейци на българската емиграция, които оказват помощ съзнателно или заради несъобразителност на властта в залавянето на Апостола.
Още при арестуването на Левски в няколко български вестника в Румъния се разпространява революционната му активност. Пише се в детайли за дилемите и задачите на БРЦК, за нейните мащаби, даже за структурата й. Недопустима и граничаща с изменничество е дописката на органа на БРЦК " Свобода " от 2.12.1870 година, където нейният създател, ръководителят на БРЦК Л. Каравелов (?!) осведоми в детайли читателите, респективно и турските управляващи за " огромния престиж на българските революционни комитети и техните дейности. " Той дори с горделивост акцентира, че към този момент две години държавното управление търси Левски " - основният уредник на битката ". Нещо повече, Л. Каравелов акцентира, че " … турците кого де срещнат и тежко на тогова, на който името е Васил Иванов… "
Такива лековерни изявления и хвалби за огромните триумфи на БРЦК (ВРО) с директно наименуване на нейия началник с същинските му имена и псевдоними е неприемливо и не може да бъде целесъобразно по никакъв, тъй като е подхванато в предопределен миг, когато революционната организация е наранена от разкрития и арести на стотици нейни членове.
Елементарните условия на конспиративността постановат революционният щемпел да мълчи, още повече че всички издания на емиграцията се наблюдават от турските шпиони и сътрудници и изобщо непознатите специфични служби.
И до през днешния ден обаче българската историография щади тези дейности на Л. Каравелов и го величае като огромен бунтовник, макар амплоата му по-скоро на публицист, просветник и бунтовник без пушка, само че с перо!
Към издайничеството на Л. Каравелов се добавя и това на жена му сръбкинята Наталия (Ната). Това е реалност, който не може да се укрива, каквито старания има. Тук въпросът е дали това предателство е несъзнателно или съзнателно?Ст. Заимов е изследвал по какъв начин се стига до него посредством диалози с Наталия и с други осведомени съвременници.
След серията от изменничества през есента на 1872 година от васалното на султана княжество Румъния е поискано да бъде екстрадиран Л. Каравелов. Той узнава това в точния момент и бяга в Белград, като заръчва на Наталия да придвижи всички комитетски бумаги в дома на Васе Живанович, който е секретар на сръбския консул в Букурещ и съгласно Ст. Заимов е " персонален и доста непосредствен другар на Каравелов и парещ българофил ". Архивът е укрит на тавана му ирумънският обиск в дома на Л. Каравелов не дава резултат.
Скоро обаче шуреят на Живанович Джуро, който Ст. Заимов назовава " негоден момък ", го предава против рушвет на турски разузнавач. Има и версия, че архивът е изтъргуван от сърбите при политическата им игра с Турция, която е основателна, тъй като Сърбия в никакъв случай не е съдружник на българските революционери и постоянно е склонна да търси съюз с турската страна за наша сметка, включително посредством гонене и даже убийства на български комити. Справка - разгонването на Зайчарската чета на Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 година и ареста и изтезанията на Левски в сръбския затвор в 1868 година
Турският консул в Букурещ неотложно изпраща скъпите документи в София. Според удостоверение на М. Поплуканов те са били цялостен чувал и са изсипани на масата в комисията, проверяваща Левски и другарите му. Те са употребявани като значими писмени доказателства за революционната им активност. Сред тях има екземпляри от устава на БЦРК, писма на Левски, протоколи от комитети, както и архивът на Ловешкия комитет, който М. Поплуканов самичък занася на Л. Каравелов през май 1872 година Сред документите от архива е и писмото на Левски, в което е разказано убийството на прислужникът на Д. Халача. Писмото ще стане мощен разобличителен документ против Апостола. Според Ст. Заимов в чувала е имало и снимка на Левски. Мазхар паша наредил тя да се развъди неотложно в 1000 бройки, които са разпратени на всички турски сътрудници. Важно е да се означи, че след Каравеловите изявления по външна аналогия турската полиция и управляващи арестуват българи с имена Васил Иванов. Има най-малко два такива случая.
СЛУЧАЙНО ЛИ Е ЗАЛОВЕН ЛЕВСКИ?
Тезата, че Левски е хванат при Къкринското ханче инцидентно по несъобразителност се базира на съдбовната среща на Апостола и спътника му Николчо Медникарчето с ловчанския полицейски чауш (сержант) Хасан Али и съпътстващото го заптие в в местността " Пази мост " на 26.12.1872 година
Заключението на Н. Станев в книгата му ( " Васил Левски ", С. 1923 г.) е следното: " Левски е заловен с помощта на бдителността и показанията на стражаря, що ги е срещнал на 26 декември. " Видният ловешки доктор Н. Серов след съществени занимания по тематиката години по-късно стартира концепцията за инцидентното залавяне на Апостола при Къкрина с помощта на мнителността на стражаря чауш Хасан Али. (в. " Мир ", бр. 7737 от 20.04.1923 г.)
През 1935 година огромно проучване с заключения за инцидентното залавяне на Васил Левски е разгласява в сп. " Българска мисъл ", кн. 3, с.166 от Филип Симидов.
Залаването на Левски съгласно последователите на тази теза е последица от неуместно стичане на няколко събитията - непремерен диалог с недомислени до дъно отговори на Апостола на въпросите на турците, безгрижно подценяване на обстановката и заптиетата, принизена зоркост, лъжливо чувство, че заплахата е надалеч от Левски и спътника му, съчетанието на декемрийски мраз и падаща нощ.
Хасан Али е бил нещо като квартален служител на реда и познавал хората в Ловеч, още повече, че градчето тогава било малко. По това шосе той минавал доста постоянно, тъй като отговарял и за прилежащите дребни села, включително Къкрина. В местността " Пази мост " той знаел и кои са стопаните на лозята. Няма подозрение, че заптието е познавало всеки от лозарите и най-вероятно изказванието на Левски, че ходил да си гледа лозето е събудило минимум любознанието на служителя на реда. Разбирайки измамата, служителят на реда се е усъмнил и взема нужните съответни ограничения.
Тук известна виновност за залавянето си има и самият Левски, който си е правел фотоси за спомен с юначен облекла и оръжие. От негатива на една такава негова фотография, направена в Пазарджик е направен и неговият полицейски портрет, който е развъден и изпратен в цяла България. За този негатив написа в отчета си до съветския дипломат граф Н. Игнатиев в Цариград Н. Геров от Пловдив. На 11.12.1872 година Н. Геров добавя, че пловдивският мютесариф е наредил от планове негатив от стъкло от снимка на Левски да се изкарат доста фотоси, които по секрети сътрудници изпратил из империята за неотложно залавяне на бунтовника.Така разкриваме още една страна от портрета на Левски - той е бъркал и то много, което го прави земен човек. Няма по какъв начин при напрежението, под което е бил и голямото физическо и психическо натоварване да не е допускал неточности.
Разузнавателна служба на Турция № 3 - ВАСИЛ ЛЕВСКИ БИЛ СЪДЕН ОТ ТУРСКИ СЪД
Това е един от най-дълбоко насадените легенди. Специалната комисия, назначена от държавното управление се приема за съд. Упорито и поредно се внушава това отвред от историци, писатели, публицисти.
Запазените документи приказват за комисия. Освен това работят не е една, а няколко специфични комисии в Орхание, Тетевен, София. Орханийска околийска специфична комисия е първа по време и е заседавала от 22.09 до 30.10.1872 година След това нейните функционалности се поемат от Софийската окръжна комисия. Има и Тетевенска общинска специфична комисия.
Веднага след обира в Арабаконак Министерският съвет организира изключително съвещание.На него е взето единствено едно решение - основава се Специална държавна комисия.
Комисиите по предписание се назначават от длъжностно оправомощено лице или групов орган и в акта (заповедта) категорично се показват мотивът, съставът, нейният период и съответните й задания.
От отчета на министъра на вътрешните работи Хюсни паша е видно, че Специалната комисия е имала съответна задача - " да извърши всестранна и цялостна анкета на случая (обира) - на място ". Тя трябвало да сезира съответните органи и институции, които да извършат плануваните по законите мероприятия, с цел да бъдат подведени под правосъдна отговорност потвърдените отговорни лица.
Специалната държавна комисия е наречена още " смесена " освен поради състава си с присъединяване и на християни, а и поради това, че в нея има цивилен служители, военачалници, чиновници от съда, прокуратурата, видни общественици.
След решението на държавното управление членовете й са назначени с декрет (ираде), т.е. административен акт на султана за съставянето й със строго регламентирани задания.
Правомощията й са да прави анкети, а не полицейско-следствени разпити! Комисията е административно-анкетна и не е съд! Условно комисията може да се назова административно-дознателска.
Съставът на комисията съгласно протоколите от нейната работа е следният: военачалник Али Саиб паша- ръководител, майорШакир Мехмед Салим - кавалерийски офицер, Махмуд Мазхари, Саадулах Саръ (член на окръжния съд) и четирима българи - Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров (член на софийския меджлис, след освобождението кмет на София), Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев (Каймакчийски).
Али Саиб паша е персона, съвсем незнайна в българска история. Той е изтъкнат общественик, министър и деятел на османската страна. Роден е през 1827 година в анадолското село Кайсери Талас в фамилията на бежанци от Грузия. От този генезис идва прозвището му Гюрчю (грузинец). През 1850 година приключва военно-артилерийско учебно заведение в Цариград. При ръководството на султан Абдул Азис (1861-1876) е боен комендант на Видин и Ниш, валия на Битоля и Шкодра. Става член на Държавния съвет и министър. При идващия султан Абдул Хамид (1876-1909) заема висши постове в империята - командващ войска със звание дивизионен генерал-майор, ръководител на Държавния съвет, министър на полицията, на артилерията и на войната. Оглавявал е интервенция по преселване на грузинците. През 1873 година е почетен със зв
Срещу революционера няма присъда, а протокол от противозаконен „ съд “
Янко Гочев*, историк, особено за Faktor.bg
Годишнината от обесването на Васил Левски още веднъж ни връща обратно във времето към това трагично събитие. Мнозина смятат, че за Левски към този момент всичко се знае. Въпреки стотиците изявления към живота и личността на Апостола и до през днешния ден обаче остават неизяснени и необяснени редица епизоди от неговия живот и революционна активност. Разпространяват се доста легенди, създават се цяла серия от псевдоисторически обстоятелства, а в съзнанието на българина има и много насъбрани заблуди. Тази публикация е опит за осветляване на незнайното и за отменяне на някои надълбоко насадени и възпроизвеждани от десетилетия с антибългарска цел легенди.
Мит № 1 - Османската империя няма правна система
Османското право е непознато за огромен брой наши откриватели. Малко са османистите и юристите, които изследват тематиката. Затова поражда митът, съгласно който османското право е изостанало, закостеняло, шериатско и даже се отхвърля, че право в империята е съществувало.
През втората половина на XIX век обаче Османската империя има своя правна система.
Някои създатели я разграничават на четири съставния елемент: религиозно право (шериат), светско прокапитулационно право (международно публично), канонично (църковно) право на християнските общности и всекидневно право на турското население и на покорените нации.
Османското светско право има за източници законите (кануни) и законодателните сборници (кануннамета). Единствено в Османската империя съществуват по едно и също време религиозни закони и кануни. Това е характерна специфичност единствено на османската правна система. Светското и религиозното право са в конкуренция. Има колизия сред тях.
С по-висша юридическа мощ е шериатът, тъй като се приема, че той произлиза от Аллах, а светското право (кануни и кануннамета) - от султаните. Според това разбиране светските закони не могат да анулират религиозния закон, а единствено го допълват. Така се е смятало епохи наред, само че в XIX век ситуацията се трансформира, когато стартират законодателните промени. След провеждането им правото в империята се разделя на два основни дяла: шериатско (религиозно) в действие от основаването на страната (традиционна дата 1299 г.) и светско (европейско) право, прилагано от 1839 година, след така наречен Гюлхански Хатишериф до края на империята (1923 г.), а по-късно и в Република Турция.
Постепенно с налагането на второто компетентността на непокътнатите шериатски съдилища се стеснява и техният предмет се лимитира до каузи от фамилното и наследственото право, както и за каузи, свързани с типично мюсюлманската институция на вакъфите.
На основа на шериата са работели мюфтии и кадии. Първите можем да ги назовем " теоретиците ", тълкувателите на правните правила, които имали висшо право да дават еднопосочни отговори единствено с " да " или " не " на всеки проблем. Мюфтиите не са държавни чиновници, а учени богослови. Те са подчинени на цариградския мюфтия, разгласен от султан Мехмед II за " шей-юл-ислям " т.е. " старейшина на исляма ". Кадиите са тези, които ползват правото в империята.Те са в действителност съдиите и са държавни чиновници.
Шериатът е в действие като единствена форма за решение на всички правни проблеми до края на XVIII век. Това религиозно право е дискриминационно за немюсюлманите (християните) в империята. Прилага се универсално, само че и изборно, което е неизбежно тъй като до края на ерата на промените Танзимат империята е характерен образец за теократична, безспорна и деспотична страна.
През 1838 година е признат първият Наказателен закон. Това става при ръководството на султана модернизатор Махмуд II (1808-1839). Той е по сходство на европейските, по-точно френския Наказателен кодекс от 1810 година Недостатъкът му е че е бил къс и повърхностен. От 1840 година е в действие и различен Наказателен закон - Закон за углавното съдопроизводство (ЗУС), променен и допълнен през 1851 година
През 1854 година е публикуван специфичен султански ферман (указ), съгласно който се удостоверява и отсега нататък правата на християните да могат да свидетелствт срешу мюсюлмани и дори да се съдят с тях.
Като отзвук от новия реформен акт Хатихумаюн от 18.02.1856 година са идващите законодателни промени.
На 27.07.1858 година е обнародван Имперски углавен закон (ИНЗ). Той синтезира и кодифицира всички наказателноправни разпореждания и хрумвания от предходните закони.
По дух е един от най-модерните в Европа. Бил е в действие чак до края на империята и оповестяването на републиката през 1923 година ИНЗ има 32 отдела и 264 члена. Многократно е допълван и изменян. Куриозното е, че се е ползвал въпреки и с промени и допълнения и в Княжество България след освобождението от 1878 година чак до 1896 година Неговите правила са били законоустановеност на закононарушението и наказването, персоналната наказателна отговорност и отговорност единствено за лица със здрав разсъдък.
ИНЗ приема тристепенна подредба на подсъдните действия. Разграничава ги на " злодеяния ", " закононарушения " и " провинения ". По-тежките категории " злодеянията " и " закононарушенията " се преглеждат в два аспеката: срещу страната (външна и вътрешна безопасност) и срещу личността. В доста текстове на ИНЗ проличава европейското въздействие.
Съдебната сиетема на империята включва постоянни съдилища - углавни и цивилен, с две инстанции първични (първоинстационни) и апелативни. Върховният касационен съд в столицата упражнява контрола над тях. Има още мирови, цивилен, углавни, търговски и военно-полицейски, както постоянни по този начин и постоянно изключителни.
Има и " смесени съдилища " - религиозни и всемирски за мюсюлмани и иноверци, които са основани по Хатихумаюна от 1856 година Смесените съдилища са цивилен и наказателни.
В тях към този момент се разглеждали всички углавни каузи, без разлика на изповедание, гражданство и етническа принадлежност. В тези съдилища правосъдната процедура е по европейски пример.
С оглед всичко изложено, митът, че няма право и няма закони в Османската империя би трябвало да се изостави. В XIX век тя разполага с много съвременна за времето си световна правна система, мощно повлияна от Европа. Не в липса на закони, а в тяхното използване и неспазване и нарушение е огромният проблем за османското правораздаване. Точно подобен е казусът с " делото " против Левски.
ЗАГАДКИТЕ ОКОЛО ДИМИТЪР ОБЩИ
Д. Общи остава една противоречива и спорна персона в историята на революционното придвижване, като към биографията му има много неизяснени моменти. Произходът му и до през днешния ден е мистерия, която се добавя от неговите непознати паспорти. След гибелта му и след освобождението е определян, че не е българин, а " чужденец ". Считан е за сърбин и даже грък. Найден Геров написа на Евлоги Георгиев на 2.12.1872 година: " Турците го назовават Сръб Димитър, а българите го имат за грък. "
Според други източници обаче е косовски българин. Истинското му име е Димитър Николов. Роден е към 1835 година в градчето Дяково в днешно Косово. На първия си разпит той споделя: " Името ми е Димитър, а на татко ми - Никола. От Дяково съм. " 12-годишен бяга в Сърбия да търси прехраната си. Там остава цели 8 години като слугува на разнообразни хора. Доброволец е в Първата българска легия в Белград през 1862 година След разтурянето й от сръбското държавно управление отива във Влашко. Там взе участие в четата на Стоян челник. Той е зет на войводата Панайот Хитов. Д. Общи има сериозен опит и даже интернационален стаж в революционните битки в Италия (с гарибалдийците) и в Гърция, където е участник в Критското въстание (1866-1869). След края на въстанието се открива за известно време в Гърция. Отказва се от сръбско гражданство и получава гръцки паспорт, който резервира и по-късно и с който ще се разхожда из българските земи като асистент на Левски.
По незнайни аргументи обаче напуща Гърция и идва във Влашко. Тук влиза в средите на хъшовете. Печели доверието им и скоро е трансфериран в България като асистент на " основния деятел " Левски. Важен принос за изпращането му има ръководителят на БРЦК Л. Каравелов, който поставя старания да наложи таман Д. Общи на тази служба във ВРО. Левски се е опитал да възрази, акцентирайки го за несъответствуващ с оглед качествата му, само че не е съумял. В името на общото единодушие се е въздържал от изостряне не връзките с букурещките дейци, с цел да не провокира спор и условия за разединение.
Според съперниците на Д. Общи той не е бил назначен, а " внедрен " в средите на организацията. За пръв път той е наименуван " разузнавач " от П. Хитов, когато схваща, че е хванат и прави признания. Той внушава в свое ревю от 28.11.1872 година до членовете на БРЦК в Букурещ, че издайничествата на Д. Общи са " по проект на гръцкия консул. " П.Хитов скрива обаче своята рекомендация за Д. Общи от 1871 година, с която го утвърждава като пръв асистент на Апостола.
Д. Общи има заслуга за преустрояване на БРЦК в България посредством усилване на нейната децентрализация, рационализиране на революционната й конструкция и дифренциацията й на окръжни, околийски и локални (селски и градски) комитети. Въвежда се даже правилото на известна оперативна автономия на комитетите. Освен това упорства за всяко деяние да се търси персонална отговорност.
Отношенията му с Левски са също огромна тематика. Между двамата по този начин и не се открива синхрон в работата, което се дължи на доста аргументи - разлики в характерите, метода на дейности, разногласия по тактиката. Д. Общи е последовател на " фронталната офанзива ", а Левски на дългата подготвителна работа по правилото " три пъти мери, един - режи ", която първия му асистент смята за непотребна. Д. Общи е характерен харамия, прибързан, избухлив и самоволен.
Между двамата има чести разногласия и пререкания, само че не и съгласие. Левски се опита да изолира Д. Общи в делата. Отрежда му ролята на компаньон, защита, само че не и пръв асистент. Това изнервя Д. Общи, който се усеща афектиран, засегнат, като обществено декларира, че не желае да бъде прислужник на Апостола. После дори си разменят закани. Това визира цялата организация. До разединение в комитетите не се стига, само че разделянето им " за " и " срещу " Д. Общи е налице.
Д. Общи е считан освен за изменник, само че и за " терорист№ 1 на XIX век ".И то с съображение, тъй като той е първият, който задейства в по-големи мащаби революционния гнет и постанова курса към интензивно принудително доставяне на пари. Той убива владишкия наместник на Ловеч, макар неодобрението на Левски. Прави го без да дочака утвърждение от Централен комитет в Букурещ. Това ликвидиране, осъществено на 21.07.1872 година не е до дъно изяснено. Замислено е като показно и сплашващо и издадената смъртна присъда се смята за превантивна мярка за вероятно единствено хипотетично, само че недоказано изменничество на дякон Паисий.
Убийството му подтиква комитета в Ловеч към идната акция. Набелязаната цел е Денчо Дейнов - Халача. Той към този момент бил отказал да дава пари и освен това се заканва на комитетските дейци, че ще ги разкрие. Акцията е осъществена на 14.08.1872 година с присъединяване на самия Левски и за нея ще стане дума по-нататък.
На 22.09.1872 година Д. Общи прави идващия огромен удар. Това е Арабоконашкият грабеж, който в действителност съставлява сполучлив въоръжен обир. Отначало полицията смята, че това е чисто престъпна акция. Но последователно истината стартира да се разплита. Случайно изтърваните думи за някакви си комитети, имената, които загатва тетевенският пастир и бунтовник Тодор Кръстев (Бръмбъра), пръв проговорил на 22.10.1876 и най-много разкритията на даскал Иван Лилов Фурнаджиев 4 дни по-късно обръщат хода на следствието.
На 27.10.1872 година в Чериково (дн. Садовец) е хванат основният й уредник - Д. Общи. Арестуван е преоблечен като жена, без да оказва никаква опозиция, въпреки да е бил въоръжен с кама и револвер. Странно държание за един професионален бунтовник!
След залавянето му Д. Общи е препратен в София, където е разпитан и прави цялостни признания. Оценката на неговите признания за последващите събития е еднопосочна - те утежняват ориста на задържаните и водят и до ареста и гибелта и на Левски. Почти всички откриватели на събитията са единомислещи, че Левски е хванат с помощта на акцията при Арабаконак, осъществена от помощника му Д. Общи и неговите признания пред комисията още в Тетевен.
Внушението, възпроизвеждано десетилетия е, че Д. Общи с разкритията си следва сякаш някаква " политическа " тактичност. Искал да придаде публичност на своята революционна активност, с цел да стресне Европа и провокира намесата й. Това е защитна теза, която цели да омаловажи и оневини неговата безспорна виновност. Той предава без съмнение и без изтезания, прави го съзнателно, без задръжки, само че с едно изключение по отношение на П. Хитов, очевидно поради връзките му с Русия, провел зад тила на Левски неговото изпращане в България.
Считам, че и до през днешния ден не са обяснени тъкмо обаче претекстовете (подбудите) на Д. Общи. Пропуска се фактът, че акцията в Арабаконак е авансово разгласена. Това авансово разгласяне е осъществено на разнообразни места, от разнообразни хора в дълъг интервал от време. Тук са вероятни две хипотези: предумисъл, което значи изменничество или незаконно безгрижие (лекомислие). Ако Д. Общи прави изменничество, то това е тъй като е настоящ непознат сътрудник или разузнавач. Всъщност за него има подозрения още приживе, че може би е непознат разузнавач (има сръбски и гръцки паспорти), само че както тогава, по този начин и в този момент сигурни доказателства в тази тенденция няма. Загадката остава.
Това обаче не освобождава българските историци от задължението да изследват и тази версия, тъй като и до през днешния ден има наклонност за оневиняването на Д. Общи и даже за героизирането му. Пример книгата на И. Станоев " Димитър Общи " (1993 г.), където даже се твърди, че " грешките на Левски са повода за неговото залавяне, а не обирът на турската поща. " Така стигаме до идващия мит за Левски.
Разузнавателна служба на Турция № 2 - НАРОДЪТ КАТО ПРЕДАТЕЛ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Предателството на Васил Левски е огромна и обичана тематика в българската история, по която има обаче доста спекулации и операции. Стига се до такава степен, че мнозина, и то не инцидентни хора, внезапно стартират да пишат, че българинът е с " робска ", повредена душeвност и надали не е роден изменник. Не липсват и неуместни обвинявания, че целият народ е станал изменник. Посочва се, че Левски е бил предаден от своя народ, тъй като бездействал (?!) и не го освободил.
Предателството постоянно е персонифицирано. Само в България обаче се постанова групова виновност на цялостен народ. Само българите съгласно някои " умни " глави стават " нация от предатели ". Тази неверна теза нормално се постанова по комунистическа линия примерно от проф. Хр. Христов - изтъкнат цензор на комунистическата историография. Тази антинаучна теза се споделяше преди време и от някогашния държавен глава маркист по личните му самопризнания Желю Желев - президент на България от 1990 година до 1997 година Той измъдри едно " гениално " философско умозаключение, че " Левски в действителност не е предаден от обособени лица, а от българския народ, който към момента не бил заслужен за свободата. "?!
В антибългарския хор на тезата за " нацията-предател " се включи преди години даже и видният проф. Д. Дойнов, който през 1998 година в предаването " Всяка неделя " намерено декларира, че " целият български народ съобщи Левски! "
На последователите на антибългарската теза за нацията - изменник посочваме следните неопровежими обстоятелства:
Ръководители на най-големите и най-активните комитети в Северна България, от където минава конвоят със хванатия Левски в действителност тогава са задържани. Във връзка с Арабаконашкия грабеж всички турски полицейски и даже военни сили са в нараснала бойна подготвеност и биха забелязали (имат доста осведомители, доносници и агенти) всяко оживление на българите. В региона на Арабконак (Средна Северна България) са били изпратени десетки секрети сътрудници. Състоянието на ВРО е такова, че след ареста на нейния началник измежду членовете й преобладават страхът и съображенията за запазване на персоналната сигурност. Няма решителна фигура, която да спре процеса на разпложение и анархия. А това е належащо изискване, с цел да се сътвори чета или отряд, която да нападне конвоя и да освободи задържания Левски. Липсват и бързи и сигурни връзки сред обособените комитети. Телеграфите са в ръцете на турската власт, а мобилни телефони още няма открити. Конвоят с Левски се е движел скрито, най-вече нощем. Маршрутът на неговото придвижване не е бил огласяван авансово. Не е ясно къде водят задържаният Левски - към Русе, София или даже Цариград?
Тук въздействие оказва съгласно мен и една обща българска уязвимост, споделена преди време още от съратника на Левски Хр. Иванов - Големият, който признава: " … на приказки бяхме доста, само че на работа малко! " Това безучастие обаче никога не значи изменничество и минимум пък на целия народ.
И макар тези неподходящи условия има опити за избавление на Апостола. Ще се опитам да ги изброя и класифицирам, без искания за пълнота:
Първи опит
След откарването на хванатия в Ловеч, вечерта на 27.12.1872 година у Сиркови се събират поп Кръстю и Димо Петров Драсов, който упорства да избавят Левски. Поп Кръстю дава отговор, че управляващите не знаят кого са заловили и по тази причина по-добре да не бързат, тъй като сходен опит би събудил подозрителността им.
Втори опит
През нощта на 28 против 29.12.1872 година комитетските дейци в Търново се пробват да възпламенят конака, с цел да може в паниката хванатите българи да съумеят да избягат или да изгорят. Неуспехът на тази акция изцяло удостоверява съображенията на поп Кръстю. Левски е оголен.
Трети опит
Той е дело на търновци. От спомените на Хр. Иванов - Големия е видно, че е юридически опит за основаване на ударна бойна група от двадесетина търновци, членове на революционния комитет, която " да нападне конвоя и да избави Левски. " След първия неуспех търновци се пробват да провеждат чета и да го освободят по пътя, само че не съумяват да съберат задоволително хора. Още след първата колекция дейците на комитета, научавайки за действителното състояние на нещата " се разбягали и изпокрили. " Така твърди Хр. Иванов - Големият. Сам той с оскърбление отбелязва, че са останали трима претенденти да вземат участие в тази рискована акция: той, Христо Бунито и Иванчо Захарлията, които не са се изплашили!
Четвърти опит
Веднага щом на 2.01.1873 година братът на бай Иван Арабаджията от Каратопрак Петър научава за задържането на Левски той провежда чета. Заминава за Арабаконашки проход и идва там единствено няколко часа след минаването на конвоя с Левски през него на път за София.
Пети опит
Това е замисълът за избавяне на Левски на Атанас Узунов, само че той се основава на неверното съмнение, че Апостолът ще бъде съден в Цариград. По това време два са главните пътя до столицата. Единия е от София до Саранбей, а от там с железницата до Одрин и Цариград. Другият път е от София към някое дунавско пристанище, а от там с параход до Русе. След това до Варна с железница и от Варна по море до Цариград.
Ат. Узунов очевидно е имал някаква визия от турското наказателно право, което планува обжалване на присъдата пред най-висша инстанция в Цариград, само че пропуща фактът, че изключителната комисия в София допуска и изключителни дейности, а точно, тя работи съгласно член 1 на съответния закон, който визира дейности против страната. Без съд препоръчаната от следствената комисия смъртна присъда се утвърждава от държавното управление и неотложно влиза в действие.
В София е изпратен Дончо Фесчията, с цел да заяви по кое време и по кой път ще прекарат Левски. Към началото на февруари 187 3г. подготовката е приключена. Предвижда се три чети на три места да саботират линията Саранбей - Одрин и една чета заема позиции по линията Русе - Варна. Тогава получават печалното уведомление за обесването на Левски и акцията се проваля.
Шести опит
Най-фантастична е концепцията на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов, които желаят да освободят Левски, като го подменят и на негово място оставят наподобяващ на него човек (двойник), каквито Апостолът е имал по свидтелства на съвременици.
Седми опит (спасение посредством Русия и подвластни от нея лица)
Това е дипломатически опит. Д-р Рашко Петров упорства пред съветския вицеконсул в Пловдив и съветски гражданин Н. Геров да окаже дипломатически напън върху Портата за освобождението на Левски, само че съветският дипломат в Цариград граф Н. Игнатиев изрично му не разрешава да употребява служебното си състояние за тази цел, въпреки към този момент да има казус и арестуваният по същото дело Христо Стоянов, като съветски гражданин е освободен! Този миг е доста значим. Той потвърждава, че съветските дипломати са в течение на следствието против българите и че са се намесили в интерес на собствен гражданин, който е неотложно освободен. По-нататък ще потърсим отговор на въпроса: Защо съветските дипломати не се намесват, с цел да спасят и Левски?
Осми опит
В спомените си доктор Хр. Стамболски твърди, че Иванчо Хаджипенчович, за който ще стане дума по-нататък известил " тайним образом " (т.е. без да издава самоличността си, евентуално посредством трето лице) задържаните да се отрекат от предходните си показания.
От протоколите е видно до каква степен са се вслушали в съвета му. Д-р Хр. Стамболски преразказва думите на засегнатото лице и това е една от аргументите множеството откриватели да не му се доверяват или напряко да го пренебрегват Другите аргументи се дължат на обвиняването против Ив. Хаджипенчович, че сложил подписа си под предлагането за смъртната присъда против Левски.
Следователно при съществуването на толкоз доста опити за избавяне на Левски напълно неправилни са напъните на лицата, които по тази линия желаят да мачкат самочувствието на българския народ, обвинявайки го че е предал великия наследник на България.
Тук по отношение на измяната ще създадем едно отклоняване. Предатели има на всички места и при други нации. Никъде обаче във френската история няма да се прочете, че французите са народ от предатели, тъй като са предатели тачената и до през днешния ден като национална героиня Жана д’Арк.
В тясна връзка с въпроса стои и този за
предателите на Васил Левски
Десетилетия наред за основен изменник е считан поп Кръстю Тотев Никифоров. Тази версия е основана още през 1873 година Тя се разпространява от Иван Вазов в стиховете му, Л. Каравелов в непроверените му дописки и от ловешката фамилия на Марин Поплуканов. После през 1927 година Д. Страшимиров в своя труд " Левски пред Къкринската голгота " я трансформира в историографска теза, призната и от авторитетни учени като професорите Ал. Бурмов, Н. Генчев, Д. Дойнов, Ив. Унджиев. Тази теза си има и съперници, които боравят с много солидни причини. Д. Кацев - Бурски я оборва още през 1926 година в труда си " Истината за измяната на Левски ". През 1990 година Д. Панчовски прави извод в своя труд " Последните дни на Васил Левски ", че поп Кръстю няма безусловно никаква косвена и директна виновност за залавянето на Левски и сочи името на поп Марин Поплуканов, за който има документи, че пред комисията непринудено е приказвал всичко, което знае и то против искания за възнаграждение. Същият дава обстоен портрет на Левски и даже си предлага услугите с цел да бъде освободен и да помогне в залавянето на Апостола.
М. Поплуканов е махленски в спомените на своя брат Христо, който в оповестената си " Кратка автобиография " е показал, че по-големия му брат Марин е бил ръководител на комитета. Това удостоверява през 1926 година и различен член на комитета - Д. Пъшков.
Братът на Левски опълченецът Петър след освобождението прави свое изследване в Ловеч с немарение освен да откри отговорния изменник, а и да го накаже. В последна сметка не отмъстил, а си отпътувал за Карлово с думите: " Няма виновност попът ".
Интересна е и късата, само че съдържателна публикация на Велин Аргатски " Думата мухбир и поп Кръстю ", доказваща невинността на попа. В нея създателят потвърждава, че в прословутата депеша № 1117 от 24.11.1872 година на софийския мютесариф до сътрудника му в Търново, която е основен коз на поддръжниците на предателската версия думата " мухбир " е преведена от В. Шанов погрешно като " клеветник ". Според В. Аргатски тази дума би следвало да се преведе като " кметски представител ". Значението й се отъждествява с историческа наложилата се в български език дума " мухтар ". Според " Българския разяснителен речник " " мухтар " значи " българин, представител на селото пред османските управляващи или " старейшина ". Солиден мотив на В. Аргатски в поддръжка на тезата му е и фактът, че по това време поп Кръстю заема такава служба на публични начала за махалата в Ловеч, където живее.
В османотурския език през XIX век за " клеветник " има друга дума - " мухбир-и садък ", която не е синоним на " мухбир ". Всъщност като духовник, освен това и.д. владишки наместник е бил нещо като медиатор в връзките сред властта и елементарните българи (раята). Посредник не значи безусловно клеветник. " Доносник " е осъвременено пояснение на смисъла и функционалностите на мухбира в Османската империя. Тогава има и други мухбири, които не са предатели и минимум доносници (например ловешкия господар Яким Шишков, в чието лозе Левски води цяло заседание на комитета), само че единствено и само върху мухбирството на поп Кръстю са се фокусирали откривателите.
Освен това поп Кръстю е овластен публично и длъжен да поддържа служебни контакти с управляващите. Това става въз основа на решение на църквата от 3.07.1872 година след убийството на владишкия наместник Паисий от Д. Общи в Ловеч. Ако е бил изменник, то османските управляващи не биха пропуснали опцията да го похвалят обществено и наградят, още повече че е българин, освен това духовник. Не биха пропуснали прелестно разкрилата се опция посредством награждаването му да всеят ерес измежду българите. Поп Кръстю в никакъв случай не е имал пари в обилие. Даже по време на вмененото му " изменничество " той взема назаем пари, с цел да изплати заем за закупената от него преди този момент къща. Умира в огромна беднотия. Ако имаше пари, получени примерно като турска премия за измяната, даже скрито дадена, то след години това безусловно е щяло да се разбере. Така тезата за измяната му остава построена единствено по догадки и недоказани обвинявания, зад които се крие изкустно скалъпена конспирация, отражение на ранно почналите битки на персонална и политическа основа след освободжението. За страдание в съзнанието на българите тази теза е трайно внедрена и до през днешния ден, за което приносът на комунистическата власт е неоспорим.
На измяната на поп Кръстю доста се държеше през комунизма по идеологически съображения като оръжие на атеистичния режим за покоряване и обругаване на църквата и като средство за смачкване на българското национално самочувствие.
По тази линия се манипулира и биографията на Левски, като изключително се натъртва, че " хвърлил расото ", показано като революционен акт на въстаник, осъзнал " вредата " на църквата. Всъщност до края на живота си Левски остава набожен християнин.
Има дейци на българската емиграция, които оказват помощ съзнателно или заради несъобразителност на властта в залавянето на Апостола.
Още при арестуването на Левски в няколко български вестника в Румъния се разпространява революционната му активност. Пише се в детайли за дилемите и задачите на БРЦК, за нейните мащаби, даже за структурата й. Недопустима и граничаща с изменничество е дописката на органа на БРЦК " Свобода " от 2.12.1870 година, където нейният създател, ръководителят на БРЦК Л. Каравелов (?!) осведоми в детайли читателите, респективно и турските управляващи за " огромния престиж на българските революционни комитети и техните дейности. " Той дори с горделивост акцентира, че към този момент две години държавното управление търси Левски " - основният уредник на битката ". Нещо повече, Л. Каравелов акцентира, че " … турците кого де срещнат и тежко на тогова, на който името е Васил Иванов… "
Такива лековерни изявления и хвалби за огромните триумфи на БРЦК (ВРО) с директно наименуване на нейия началник с същинските му имена и псевдоними е неприемливо и не може да бъде целесъобразно по никакъв, тъй като е подхванато в предопределен миг, когато революционната организация е наранена от разкрития и арести на стотици нейни членове.
Елементарните условия на конспиративността постановат революционният щемпел да мълчи, още повече че всички издания на емиграцията се наблюдават от турските шпиони и сътрудници и изобщо непознатите специфични служби.
И до през днешния ден обаче българската историография щади тези дейности на Л. Каравелов и го величае като огромен бунтовник, макар амплоата му по-скоро на публицист, просветник и бунтовник без пушка, само че с перо!
Към издайничеството на Л. Каравелов се добавя и това на жена му сръбкинята Наталия (Ната). Това е реалност, който не може да се укрива, каквито старания има. Тук въпросът е дали това предателство е несъзнателно или съзнателно?Ст. Заимов е изследвал по какъв начин се стига до него посредством диалози с Наталия и с други осведомени съвременници.
След серията от изменничества през есента на 1872 година от васалното на султана княжество Румъния е поискано да бъде екстрадиран Л. Каравелов. Той узнава това в точния момент и бяга в Белград, като заръчва на Наталия да придвижи всички комитетски бумаги в дома на Васе Живанович, който е секретар на сръбския консул в Букурещ и съгласно Ст. Заимов е " персонален и доста непосредствен другар на Каравелов и парещ българофил ". Архивът е укрит на тавана му ирумънският обиск в дома на Л. Каравелов не дава резултат.
Скоро обаче шуреят на Живанович Джуро, който Ст. Заимов назовава " негоден момък ", го предава против рушвет на турски разузнавач. Има и версия, че архивът е изтъргуван от сърбите при политическата им игра с Турция, която е основателна, тъй като Сърбия в никакъв случай не е съдружник на българските революционери и постоянно е склонна да търси съюз с турската страна за наша сметка, включително посредством гонене и даже убийства на български комити. Справка - разгонването на Зайчарската чета на Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 година и ареста и изтезанията на Левски в сръбския затвор в 1868 година
Турският консул в Букурещ неотложно изпраща скъпите документи в София. Според удостоверение на М. Поплуканов те са били цялостен чувал и са изсипани на масата в комисията, проверяваща Левски и другарите му. Те са употребявани като значими писмени доказателства за революционната им активност. Сред тях има екземпляри от устава на БЦРК, писма на Левски, протоколи от комитети, както и архивът на Ловешкия комитет, който М. Поплуканов самичък занася на Л. Каравелов през май 1872 година Сред документите от архива е и писмото на Левски, в което е разказано убийството на прислужникът на Д. Халача. Писмото ще стане мощен разобличителен документ против Апостола. Според Ст. Заимов в чувала е имало и снимка на Левски. Мазхар паша наредил тя да се развъди неотложно в 1000 бройки, които са разпратени на всички турски сътрудници. Важно е да се означи, че след Каравеловите изявления по външна аналогия турската полиция и управляващи арестуват българи с имена Васил Иванов. Има най-малко два такива случая.
СЛУЧАЙНО ЛИ Е ЗАЛОВЕН ЛЕВСКИ?
Тезата, че Левски е хванат при Къкринското ханче инцидентно по несъобразителност се базира на съдбовната среща на Апостола и спътника му Николчо Медникарчето с ловчанския полицейски чауш (сержант) Хасан Али и съпътстващото го заптие в в местността " Пази мост " на 26.12.1872 година
Заключението на Н. Станев в книгата му ( " Васил Левски ", С. 1923 г.) е следното: " Левски е заловен с помощта на бдителността и показанията на стражаря, що ги е срещнал на 26 декември. " Видният ловешки доктор Н. Серов след съществени занимания по тематиката години по-късно стартира концепцията за инцидентното залавяне на Апостола при Къкрина с помощта на мнителността на стражаря чауш Хасан Али. (в. " Мир ", бр. 7737 от 20.04.1923 г.)
През 1935 година огромно проучване с заключения за инцидентното залавяне на Васил Левски е разгласява в сп. " Българска мисъл ", кн. 3, с.166 от Филип Симидов.
Залаването на Левски съгласно последователите на тази теза е последица от неуместно стичане на няколко събитията - непремерен диалог с недомислени до дъно отговори на Апостола на въпросите на турците, безгрижно подценяване на обстановката и заптиетата, принизена зоркост, лъжливо чувство, че заплахата е надалеч от Левски и спътника му, съчетанието на декемрийски мраз и падаща нощ.
Хасан Али е бил нещо като квартален служител на реда и познавал хората в Ловеч, още повече, че градчето тогава било малко. По това шосе той минавал доста постоянно, тъй като отговарял и за прилежащите дребни села, включително Къкрина. В местността " Пази мост " той знаел и кои са стопаните на лозята. Няма подозрение, че заптието е познавало всеки от лозарите и най-вероятно изказванието на Левски, че ходил да си гледа лозето е събудило минимум любознанието на служителя на реда. Разбирайки измамата, служителят на реда се е усъмнил и взема нужните съответни ограничения.
Тук известна виновност за залавянето си има и самият Левски, който си е правел фотоси за спомен с юначен облекла и оръжие. От негатива на една такава негова фотография, направена в Пазарджик е направен и неговият полицейски портрет, който е развъден и изпратен в цяла България. За този негатив написа в отчета си до съветския дипломат граф Н. Игнатиев в Цариград Н. Геров от Пловдив. На 11.12.1872 година Н. Геров добавя, че пловдивският мютесариф е наредил от планове негатив от стъкло от снимка на Левски да се изкарат доста фотоси, които по секрети сътрудници изпратил из империята за неотложно залавяне на бунтовника.Така разкриваме още една страна от портрета на Левски - той е бъркал и то много, което го прави земен човек. Няма по какъв начин при напрежението, под което е бил и голямото физическо и психическо натоварване да не е допускал неточности.
Разузнавателна служба на Турция № 3 - ВАСИЛ ЛЕВСКИ БИЛ СЪДЕН ОТ ТУРСКИ СЪД
Това е един от най-дълбоко насадените легенди. Специалната комисия, назначена от държавното управление се приема за съд. Упорито и поредно се внушава това отвред от историци, писатели, публицисти.
Запазените документи приказват за комисия. Освен това работят не е една, а няколко специфични комисии в Орхание, Тетевен, София. Орханийска околийска специфична комисия е първа по време и е заседавала от 22.09 до 30.10.1872 година След това нейните функционалности се поемат от Софийската окръжна комисия. Има и Тетевенска общинска специфична комисия.
Веднага след обира в Арабаконак Министерският съвет организира изключително съвещание.На него е взето единствено едно решение - основава се Специална държавна комисия.
Комисиите по предписание се назначават от длъжностно оправомощено лице или групов орган и в акта (заповедта) категорично се показват мотивът, съставът, нейният период и съответните й задания.
От отчета на министъра на вътрешните работи Хюсни паша е видно, че Специалната комисия е имала съответна задача - " да извърши всестранна и цялостна анкета на случая (обира) - на място ". Тя трябвало да сезира съответните органи и институции, които да извършат плануваните по законите мероприятия, с цел да бъдат подведени под правосъдна отговорност потвърдените отговорни лица.
Специалната държавна комисия е наречена още " смесена " освен поради състава си с присъединяване и на християни, а и поради това, че в нея има цивилен служители, военачалници, чиновници от съда, прокуратурата, видни общественици.
След решението на държавното управление членовете й са назначени с декрет (ираде), т.е. административен акт на султана за съставянето й със строго регламентирани задания.
Правомощията й са да прави анкети, а не полицейско-следствени разпити! Комисията е административно-анкетна и не е съд! Условно комисията може да се назова административно-дознателска.
Съставът на комисията съгласно протоколите от нейната работа е следният: военачалник Али Саиб паша- ръководител, майорШакир Мехмед Салим - кавалерийски офицер, Махмуд Мазхари, Саадулах Саръ (член на окръжния съд) и четирима българи - Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров (член на софийския меджлис, след освобождението кмет на София), Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев (Каймакчийски).
Али Саиб паша е персона, съвсем незнайна в българска история. Той е изтъкнат общественик, министър и деятел на османската страна. Роден е през 1827 година в анадолското село Кайсери Талас в фамилията на бежанци от Грузия. От този генезис идва прозвището му Гюрчю (грузинец). През 1850 година приключва военно-артилерийско учебно заведение в Цариград. При ръководството на султан Абдул Азис (1861-1876) е боен комендант на Видин и Ниш, валия на Битоля и Шкодра. Става член на Държавния съвет и министър. При идващия султан Абдул Хамид (1876-1909) заема висши постове в империята - командващ войска със звание дивизионен генерал-майор, ръководител на Държавния съвет, министър на полицията, на артилерията и на войната. Оглавявал е интервенция по преселване на грузинците. През 1873 година е почетен със зв
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ