Най-напред – страданието Вселената крещи. Блокчето бетон помни насилието, с

Най-напред – страданието

Вселената крещи. Блокчето бетон помни насилието, с което е било натикано в стената. Растението стене сред зъбите на животното. Ами индивидът? Какво да кажем за индивида?

Светът е разгърнато страдалчество. В самото му начало – възел на страданието. Всяко битие е разгръщане и дружно с това съсипия. Докато съществуват, всички неща страдат. Небитието вибрира от тъга, до момента в който се яви в съществуване – посредством един внезапен пароксизъм.

Съществуващите неща се трансформират и усложняват, без да изгубят нищо от първичната си природа. И стигне ли се до едно равнище на схващане – се поражда и викът. Поезията произлиза от него. Също и артикулираният език.

Първата поетическа стъпка е тази – да се върнеш към началото. Т.е. към страданието.

Модалностите на страданието са значими, само че не са основни. Всяко страдалчество е положително, всяко страдалчество е потребно, всяко страдалчество ражда плод, всяко страдалчество е галактика.

Анри е на една. Лежи на земята, памперсът му е замърсен, реве. Майка му обикаля напред-назад, тракайки с токчета по плочките, до момента в който си търси сутиена и полата. Бърза да излезе на вечерната си среща. Това малко нещо, омазано с лайна и щъкащо по пода, я вбесява. Тя също се разплаква. Анри ревва още повече. После тя излиза.

Анри получава летящ старт в кариерата си на стихотворец.

Марк е на 10. Баща му умира от рак в болничното заведение. Тази очукана машина с тръба в гърлото и системи – това е татко му. Единствено погледът му е жив. Той демонстрира страдалчество и боязън. Марк също страда. Страх го е. Той обича татко си. И в това време стартира да изпитва предпочитание татко му да е мъртъв, оттова и възприятието на виновност.

Марк има още работа. Да развие у себе си това страдалчество – толкоз характерно и плодородно. Светата Вина. Най-святата.

Мишел е на петнайсет. Не е получавал целувка от момиче. Ще му се да танцува със Силви, само че Силви танцува с Патрис и явно се забавлява. Мишел е скован. Музиката прониква надълбоко в него. Един необикновено муден танц със сюрреалистична хубост. Изобщо не е знаел, че може да страда по този метод. До този миг детството му е било щастливо.

Мишел в никакъв случай няма да не помни контраста сред сърцето си, вцепенено от страдалчество, и покоряващата хубост на музиката. Чувствителността му стартира да се оформя.

Ако светът е формиран от страдалчество, това е, тъй като е всъщност свободен. Страданието е нужното следствие от свободната игра на частите в една система. Трябва да го знаете. И да го повтаряте.

Не ще можете да трансформирате страданието в цел. Страданието просто е, то не може да се трансформира в цел.

По отношение на раните, които ни нанася, животът се колебае сред грубостта и коварството. Опознайте тези две форми. Практикувайте ги. Съберете познания за тях, вижте това, което ги разделя, и това, което ги събира. И не щеш ли доста несъгласия ще бъдат позволени. Гласът ви ще придобие мощност и обсег.

Като се вземат поради особеностите на модерната ера, любовта към този момент мъчно може да се прояви. Но идеалът на любовта не е измършавял. Съществувайки като всеки блян изначално отвън времето, той не може нито да отслабне, нито да изчезне.

Оттам и очевидният за всекиго раздор сред идеалното и действителното – този извънредно богат източник на страдалчество.

Юношеските години са значими. Веднага щом сте си изработили една задоволително идеална визия за любовта – обич благородна и съвършена, – вие сте прецакани. Вече нищо не ще ви задоволи.

Ако нямате връзки с дами (поради стеснителност, грозотия или някаква друга причина), четете женски списания. Ще изпитате съвсем същото страдалчество.

Направо ударете дъното на неналичието на обич. Култивирайте омразата към себе си. Омраза към себе си, пренебрежение към другите; пренебрежение към себе си, ненавист към другите. Смесете ги. Съединете ги. В житейската олелия бъдете постоянно оня, който губи. Вселената като дискотека. Натрупайте купища разочарования. Да се научиш да си стихотворец, значи да се отучиш да живееш.

Обичайте вашето минало. Или го мразете. Но дано то бъде пред очите ви. Трябва да придобиете цялостно познание за себе си. И не щеш ли вашето по-дълбоко „ аз “ ще се отдели и ще заблести под слънцето; а вашето тяло – то ще си остане там, където е: отекло, подпухнало, възпалено. Готово за нови премеждия.

Животът е серия от разрушителни тествания. Преминете първите, провалете се на последните. Съсипете си живота, само че го съсипвайте по малко. И страдайте, не забравяйте да страдате. Трябва да се научите да усещате тъгата с всичките си пори. Всяка парченце от вселената би трябвало да стане за вас персонална рана. И все пак би трябвало да останете жив – най-малко известно време.

Свенливостта не би трябвало да се подценява. Може даже да се каже, че тя е единственият източник на вътрешното ни благосъстояние. Това не е погрешно. И в действителност, точно в отсрочения миг сред волята и действието психологичните ни явления, заслужаващи интерес, стартират да се демонстрират. Човекът, у който това съмнение липсва, си остава покрай животното. Свенливостта е отлична насочна точка за един стихотворец.

Развийте у вас надълбоко отвращение към живота. Това отвращение е належащо за всяко същинско произведение на изкуството.

И да, животът ще ви се стори просто една нелепост. Нека обаче възмущението стои покрай вас, подръка – даже и да сте решили да не го показвате.

И постоянно се връщайте при извора, т.е. при страданието.

Когато предизвиквате у другите една комбинация от страдание, смут и пренебрежение, ще знаете, че сте на прав път. Можете да започнете да пишете.

Превод от френски: Ивайло Радославов. Преводът е по: Michel Houellebecq, Rester vivant et autres textes, Paris: “Flammarion ”, 1997
Източник: litvestnik.wordpress.com
Снимка: penguin.com.au