Nirvana не искаха да ходят в Top of The Pops – един договор ги задължи и те се постараха да направят незабравима вечер
На 24 септември 1991 година е пуснат един доста специфичен албум на Nirvana – Nevermind. Въпросното предложение бързо печели вниманието на младите. Колежанските радио излъчвания го въртят без отмора и го дефинират като пресен рок, който може умерено да се конкурира и с различния рок. Звуците са повече от красиви, а Кобейн просто знае по какъв начин да донесе наслаждение на слушателите и феновете си. Истината е, че е толкоз свръхестествен, че всеки може да повярва в легендата.
Почитателите на бандата доста добре могат да си спомнят по кое време са чули песента „ Smells Like Teen Spirit “ и мнозина могат да знаят и историята зад клипа. Кърт Кобейн е изпъден от учебно заведение и откакто би трябвало да си откри работа, единствената налична е чистач в същото учебно заведение. Бъдещата легенда в действителност работи в това учебно заведение, само че влага гения си и по-късно припомня какво в действителност се е случило с него. По това време Nirvana стартира да се появява все по-често и на поп сцената, а с това и да се показва като източник на различната музика. В тази секция има сериозна конкуренция.
По това време групи като Depeche Mode, R.E.M и мадам О’Конър ще владеят публиката и ще доставят тъкмо толкоз огромни шлагери, колкото сме привикнали да виждаме. Дали обаче Кобейн и компания могат да отговорят на това условие? Мелодичните офанзиви на Pixies също не са за подценяване и тъкмо затова е изненадващо, че единствено седмица след стартирането на албума, той не се намира в рок ложата, а е изпратен в напълно друга категория.
И в случай че шлагерите в Nevermind не престават да бъдат слушани и специфични, явно е, че не могат да се нареждат в поп музиката. Впрочем Кобейн отхвърля да отиде даже и в предаването Top of the Pops, въпреки и тъкмо това да е стъпка, която ще донесе още по-сериозно самопризнание. За благополучие, единствено няколко седмици след техният албум, групи като Red Hot Chili Peppers, Pearl Jam и други, също пускат своите шлагери.
Всяка една от тях има собствен личен албум и несъмнено не може да влезе в класацията на поп музиката. Истината е, че тъкмо затова можем да кажем, че се ражда едно ново придвижване – гръндж. Разбира се, мнозина обаче не престават да считат, че Кобейн пробива там, където другите могат просто да мечтаят. Той основава своя лична територия, притегля почитателите на поп музиката, притегля и някои тежки фенове на рока, само че всичко това идва с цена. Идеологията на Кърт не е обвързана с именития статус.
Истината е, че даже и с толкоз триумфи, изпълнителят няма потребност от толкоз внимание. Постоянното гонене, прекопирване и осиновяване на стила, стартира освен да го изморява, само че и да го отхвърля. Кобейн избира някои доста странни хрумвания, само че когато негови другари в Олимпия, Вашингтон вършат звукозаписно студио с името „ Kill Rock Stars “, той ще напише шлагера „ In Bloom “. За сметка на това продължава да бяга от известното предаване Top of the Pops, където е неведнъж канен.
За страдание, договорите най-сетне се оплитат до степен, в която Кобейн би трябвало да отиде със своите сътрудници, с цел да свири. Разбира се, това не го тормози, той е подготвен да накаже всички фенове и го прави. Описват го като робот, който едвам допира струните на китарата си, въобще не се пробва да хване мелодията и като цяло остава на сцената като железна кукла. Гласът му е бездънен сценичен баритон.
Новоселик върти китарата си към врата, като че ли се бори с жива мечка, а Дейв и неговите барабани като че ли се срещат за първи път с него. А в случай че това не е задоволително, когато идва време за цензуриране, множеството диалози на Кърт са цензурирани. Песента му стартира с „ Вземете повече опиати, убийте приятелите. “, само че това не може да бъде отстранено.
В хода на цялата стратегия, разнообразни различни банди са се появявали и са реализирали невероятни триумфи, само че Nirvana остават запомнени като хората, които ще нанесат доста тежък удар.
Изведнъж се оказва за британците, че тъкмо това не може да се случи толкоз елементарно. От друга страна, това е десетилетието на електронната музика и хип-хоп културата, които постепенно и несъмнено реалокират рока от сцената. Нирвана не е в тренда, само че Кърт Кобейн продължава да бъде надареният текстописец, който ще пробива и ще слага нови условия на сцената.
За него остава най-голямото проклинание – той желае да е рок легенда, а по-късно се ненавижда за всяка една стъпка, която е подхванал. Точно това го стимулира да излезе от полето на легенда и за известно време го прави. Кобейн осъзнава, че зад рокът има едно друго страшилище, което го убива, затова решението е или да се насочи към опция като хероинът или просто да се съобщи и да бъде употребяван като артикул. Знаем по какъв начин приключва тази история.
