Трогателната приказка на Габриел Жезус и водата, която се превръща във вино
Младата звезда на Манчестър Сити Габриел Жезус е следващият спортист, употребявал уеб страницата Players Tribune, с цел да опише историята си.
GONG.BG преведе цялата, с цел да показа живота на бразилеца от дете до в този момент. От първо лице, само число, и в действителност въздействащо...
Габриел Жезус
"Всеки път когато вкарам гол, майка ми звъни. В момента, в който топката се озове в мрежата, телефонът звъни.
Няма значение дали е вкъщи в Бразилия или на стадиона да ме гледа. Винаги ми се обажда. Затова търча до флагчето и поставям ръка на ухото, с цел да ѝ кажа - "Alô Mãe! "
Когато дойдох в Сити, хората го смятаха за много смешно и непрестанно ме питаха за какво го върша.
Бързият отговор е, че обичам майка си и тя постоянно ми се обажда.
Има и дълъг отговор, който стартира с момчешката ми фантазия . В Бразилия има милиони момчета с мечки. Но аз имах шанс, тъй като познавах някои супергерои.
Израснах в квартал наименуван Пери Жардим в северната част на Сао Пауло. За някои хора, животът там е непреодолим. Аз имах шанс, майка ми се трудеше неуморно и фамилията ни постоянно имаше какво да яде. Но доста от децата, с които израснах, нямаха. Понякога се хранеха един път дневно, на подготовка. А някои от тях даже не играеха. Идваха единствено, с цел да са там и да получат един безвъзмезден сандвич с шунка и нещо за пиянство. Винаги едно и също. Понякога, единствено безалкохолно. Това е всичко, което имаха за през целия ден, разбирате ли?
Всички мои фантазии започнаха с Клуб Пекениньос. Означава "Малките ". И е доста повече от футболен клуб. Не си представяйте плажове, палми и сходни неща. Това не е Пери.
Нашето игрище бе тъкмо до боен затвор. Игрището бе сгурия, без трева и бе оградено с борове. Единствените хора, които играеха там с изключение на нас, бяха служителите на реда от пандиза.
Когато бях на 9, отидох там с моя другар Фабиньо, да питаме дали можем да играем за тима. Минахме през гората с бутонките в ръка. И тогава срещнахме индивида, който промени живота ни - Хосе Франсиско Мамеде. Той бе треньор на най-малките и ни сподели - "Разбира се, че може да играете идващия мач. "
Без контракти, без нищо. Защото този клуб не се пробва да изкара нещо от децата, просто се пробват да им дадат някакви позитивни насоки. Да им дадат нещо за ястие. Да ги държат надалеч от улицата. Пекениньос не е огромен клуб, тъй че едва ли сте чували за него. Но мога единствено да ви кажа, че там вършат чудеса.
Понякога децата пътуват по цялостен час с рейса, с цел да хапнат и да вземат дребни canasta básica - кутии с храна, които да занесат на фамилиите си. Ориз, фасул и самун, по този начин се преживяваше месецът.
Треньор Мамеде имаше дребна остаряла бяла кола - Фолксваген Бийтъл, несъмнено от 70-те, и с него возеше децата. Ние бяхме толкоз дребни, че се събирахме по 9-10 в колата, с топките и с кутиите с храна и всичко.
Това, което клубът прави за децата е... необикновено.
В Бразилия имаме израз за тези хора, като Мамеде: Heróis sem capes.
Рицари без ризница.
Той е тъкмо това за толкоз доста деца. Мамеде и останалите треньори... те ни дадоха късмет в живота.
източник: instagram.com/dejesusoficial
За мен, футболът е всичко. Любовта към топката е всичко. Пекениньос имаше тренировки единствено два пъти седмично, тъй че когато не бях там, играех по улиците на Пери. Понякога с приятелите го правехме до среднощ, по-късно оставахме още час-два да приказваме за девойки и да се майтапим.
У дома нямаше какво толкоз да вършим. Баща ми ни изостави когато бях дребен, тъй че майка ми работеше всеки божи ден, с цел да устоя мен и братята ми. Тя беше чистачка в града и когато се прибираше след работния ден, трябваше да дели леглото си с мен и един от братята ми.
Някои деца имат видеоигри. Аз имах топка и въображение. Което беше готино, тъй като имах същинско детство. Имахме шампионати, като всяка улица правеше личен тим, а премията бе кенче с безалкохолно. Беше си същинска война за едно кенче. Просто нямаше друго. За нас тогава, това кенче значеше повече от Копа Либертадорес. Ако спечелиш, разнасяш кенчето като купа и няма по-хубаво възприятие на света. Всеки си пийва по един път и предава на другия. Трофеят кенче е 10 пъти по-добър от шампанското, дребосъче. Десет пъти по-добър.
Когато станах на 13 се случи нещо, което ми направи голямо усещане. Отборът ни игра огромен шампионат в Сао Пауло и бяхме доста мощни. Побеждавахме първоначално огромни тимове с по 12-13 гола разлика. Стигнахме на финала и играхме против Португеза де Деспортос, професионален тим. Единствената причина да играят те в този шампионат бе да наблюдават деца от по-малките тимове. Като по филмите. Ние - едно малко отборче, което играе край пандиза, а те същински тим с същинска екипировка и всичко останало. Но ние си казахме - "Няма по какъв начин, ще излезем, с цел да бием. Трябва. "
Имаше стихия същата нощ. Сутринта се говореше по какъв начин може да анулират мача. До началния му час, всичко бе в тиня. Лудница. Тичахме и падахме по цялото игрище. Никой не можеше да се задържи на крайници. Но противниците ни си бяха добре. Не падаха. Имаха железни бутони. Онези, които можеш да сложиш при дъжд. Нашите бяха евтини с пластмасови бутони, износени. В този миг помня, че си помислих... "По дяволите. Това е животът. "
Раздадохме се до край, само че отново загубихме с 2:4. Никога няма да не помни по какъв начин гледах Португеза да чества с трофея. Футболът е като всичко друго в този живот. Не е обективен. Но би трябвало да намериш метод, даже и да не е почтено.
Това бе съвършен урок в съвършен миг, тъй като идващите години от живота ми бяха доста тежки. В Бразилия, когато си мечтаеш да станеш професионален футболист, нормално си към този момент в огромна академия на 12-13 години. Но за мен не се получаваше.
Сао Пауло ме извика на проби, харесаха ме, само че по-късно ми споделиха, че нямат място за мен в общежитието. А клубът бе толкоз надалеч от вкъщи ми, че в случай че желаех да вървя до там с рейса всеки ден, трябваше да напусна учебно заведение, а майка ми... хахахахах.
Майка ми несъмнено нямаше да се съгласи. Тя държеше доста на учебното заведение.
Дължа всичко на майка си в този интервал. Когато в Бразилия децата са от непретенциозно семейство, те стартират да работят рано, с цел да оказват помощ на фамилията си. Те не могат по едно и също време да вървят на учебно заведение, да играят футбол и да работят. Затова фантазията им умира рано. Но майка ми вярваше в мен. По каквато и да било причина, тя вярваше. Каза ми да продължа, без значение какво се наложи да върша.
Така на 13 години започнах да играя с мъжете на Варжеа.
ОК, ще обясня, за тези които не знаят...
Варжеа е нещо като уличния баскетбол в Съединени американски щати, или полупрофесионалните лиги в Европа. Играе се на открито, играе се крепко. Има доста гадни неща на терена.
Никога няма да не помни един миг...
Играехме значим мач с огромен тим. Те постоянно бяха били мощни, само че няколко години бяха изключени от Лигата, по аргументи, които ще спестя. Тъкмо се бяха върнали и играехме подготовка за мощен шампионат. Помня, че преди мача ме сочеха и се смееха - "Кое е това дете? Сериозно ли? "
Аз бях сериозен. Четири минути след началото на мача минах най-хубавия им бранител и вкарах гол. Погледите бяха еднопосочни - "ОК, хлапе, ще създадем живота ти пъкъл. " И всякога, щом докоснех топката, балтия. Все едно желаеха в действителност да ме наранят. "Ще ти счупя краката, в случай че още един път ме минеш по този начин, " ми сподели един от халфовете им. Затова взех топката и го минах отново. Като в НБА, "счупих " му глезените. Падна на задника си. Вече в действителност ме гледаха все едно ще ме убият.
Какво да ви кажа?! Когато топката е в краката ми, все едно съм в различен свят. Затова отново взех топката и открих съотборник за нов гол. Публиката полудя. Мачът приключи 2:2, а ние спечелихме с дузпи. Съперниците ни бяха толкоз гневни. Същият, който ме заплаши и по-рано, отново ми сподели - "Казах ти, че ще ти счупя краката, очаквам те на паркинга ". Беше сериозен.
Помислих си, че в никакъв случай няма да се измъкна оттова. За благополучие, съотборниците ми ме опазиха и ми помогнаха да се прибера.
Но това не е краят на историята. Миналата Коледа се прибирах вкъщи да видя фамилията си и вървях до банката. Спирам на паркинга и индивидът с билетчетата ми наподобява доста прочут. И той ме гледа, все едно ме познава. Дава ми билетчето. И ме гледа. След което ми споделя: "Хей, хлапе! Хлапето! " И аз го виждам недоумяващо. "Помниш ли ме? Варжеа! Щях да ти счупя краката! " Помислих си "Господи, какво да върша в този момент ". "Човече, в действителност щях. Можеш ли да си представиш?! " Опитах се да запазя успокоение и му споделих "Стига, нямаше да го направиш. Знам, че се майтапеше. " Но той настоя: "Не, братле. Не. Наистина щях. А в този момент играеш за обичания ми тим! Обичам те! Не мога да допускам. Представяш ли си, в случай че в действителност ти бях счупил краката? " Посмяхме се, след това се снимах с него.
В Бразилия имаме израз за това и няма по какъв начин другояче да го опиша. Животът ми се трансформира от вода във вино. Преди пет години играех за Варжеа, пробвах се да оцелея, да стигна до огромен тим в Бразилия. Играех с положителни играчи, които в този момент карат рейсове или работят в супермаркети или на градежи. Не тъй като не са надарени или не са се трудили. Много от тях просто не са имали шанс или късмет. Някои от тях просто трябваше да намерят метод да се изхранват. Нямаше по какъв начин да не престават да следват фантазията си.
Ако тогава майка ми не ме бе подкрепила, несъмнено и аз щях да съм като тях.
Вместо това, получих късмет да отида на проби в Палмейрас на 15, а оттова нещата потръгнаха. Не мога да го обясня. Беше орис. Господ написа всичко съвършено. Бях в юношеския им тим, по-късно подписах първи контракт. Оттам нещата се изстреляха напред, като ракета. Влязох в първия тим, играех добре и получих повиквателна за олимпийския тим през 2016-та. Когато получих тази повиквателна, беше невероятна страст.
Само две години по-рано бях по улиците на Пери, рисувайки тротоарите в жълто и зелено за Световното. Две години по-късно играех на Олимпиадата с Неймар! Помня момента, в който сложих националната фланелка. Все едно си сбъднал всички фантазии.
Имаше напрежение, тъй като Олимпийският шампионат бе единственият, който не бяхме печелили, а загубихме първите два мача. Преди този шампионат бях просто почитател на Неймар, като всеки различен. Но откакто го опознах в този интервал, толкоз бе особено, тъй като той е специфичен. Начинът, по който се отнася с всеки ме изненада доста. Бях видял към този момент някои футболни звезди с непрекъсната маска. Едни пред хората, други в съблекалнята. Но Неймар, той третира всеки като собствен брат. Това бе една от аргументите да успеем да преодолеем всичко и да спечелим златото.
С него имаме сходни татуировки - детенце в подножието на фавелите, държащо топка и гледащо нагоре.
източник: instagram.com/dejesusoficial
Ще направя всичко по силите си да вляза в състава за Световното състезание, само че това е Бразилия. Има толкоз доста конкуренция, че нищо не е несъмнено. Това е една от главните аргументи да дойда в Ман Сити. Искам да раста като състезател.
Тук всичко е толкоз друго от Бразилия. Няма доста слънце. Имах предложения и от други тимове, само че за мен бе значимо да играя за Пеп Гуардиола.
Дойдох за първи път в страна, студена и с език, който не говорех. Беше предизвикателство. Доста самотно. Но господин Гуардиола ми се обади и ми сподели, че ще разчита на мен и ще съм значима част от бъдещето на Сити.
Това позвъняване бе в действителност значимо, тъй като ми сподели, че той в действителност се интересува от бъдещето ми. Знаех, че е откровен. А във футбола, това значи доста. Когато ми се обади, всичко бе решено. Избрах Сити.
Но преди да напусна, трябваше да направя още едно нещо.
Върнах се на игрището на Пекениньос, с бутонките на разположение, все едно бях на 9. Но носех 250 чифта за децата там.
Сега, когато някой огромен тим играе с Пекениньос на влажен терен, да внимава. Вече няма извинения.
Няма да неистина. Когато пристигнах в Манчестър Сити, се усещах загубен. Майка ми пътуваше непрестанно сред Англия и Бразилия и бе доста мъчно без нея, тъй като тя значи всичко за мен. Тя ми бе и майка и татко. Затова, когато някой ме пита за татко ми, споделям, че това е майка ми. Тя прави всичко за мен и братята ми.
Тя е още един рицар без ризница.
Затова когато вкарам гол подвигам телефона “Alô Mãe!”.
Когато подвигна телефона, това е в чест на майка ми и нейната борба. В чест на приятелите ми и фамилията и треньор Мамеде и всички в Бразилия, които ми помогнаха да стигна до тук.
Винаги съм бил идеалист. Но даже в най-смелите си фантазии, не съм си мислел, че ще съм на това място през днешния ден.
Знам, че има доста деца като мен, по тази причина ще им кажа в никакъв случай да не стопират да се борят.
Четири години преди да изляза от тунела на Етихад, играех във Варжеа, и ме заплашваха с чупене на крайници.
В момента животът ви може да е сандвичи и кенчета. Но в случай че продължавате да следвате фантазиите си, кой знае?
Водата се трансформира във вино.
За всички тези деца, имам следното обръщение:
Никога не спирайте да мечтаете.
И направете още едно нещо, нали?
Обадете се на майка си. Липсвате ѝ.
GONG.BG преведе цялата, с цел да показа живота на бразилеца от дете до в този момент. От първо лице, само число, и в действителност въздействащо...
Габриел Жезус
"Всеки път когато вкарам гол, майка ми звъни. В момента, в който топката се озове в мрежата, телефонът звъни.
Няма значение дали е вкъщи в Бразилия или на стадиона да ме гледа. Винаги ми се обажда. Затова търча до флагчето и поставям ръка на ухото, с цел да ѝ кажа - "Alô Mãe! "
Когато дойдох в Сити, хората го смятаха за много смешно и непрестанно ме питаха за какво го върша.
Бързият отговор е, че обичам майка си и тя постоянно ми се обажда.
Има и дълъг отговор, който стартира с момчешката ми фантазия . В Бразилия има милиони момчета с мечки. Но аз имах шанс, тъй като познавах някои супергерои.
Израснах в квартал наименуван Пери Жардим в северната част на Сао Пауло. За някои хора, животът там е непреодолим. Аз имах шанс, майка ми се трудеше неуморно и фамилията ни постоянно имаше какво да яде. Но доста от децата, с които израснах, нямаха. Понякога се хранеха един път дневно, на подготовка. А някои от тях даже не играеха. Идваха единствено, с цел да са там и да получат един безвъзмезден сандвич с шунка и нещо за пиянство. Винаги едно и също. Понякога, единствено безалкохолно. Това е всичко, което имаха за през целия ден, разбирате ли?
Всички мои фантазии започнаха с Клуб Пекениньос. Означава "Малките ". И е доста повече от футболен клуб. Не си представяйте плажове, палми и сходни неща. Това не е Пери.
Нашето игрище бе тъкмо до боен затвор. Игрището бе сгурия, без трева и бе оградено с борове. Единствените хора, които играеха там с изключение на нас, бяха служителите на реда от пандиза.
Когато бях на 9, отидох там с моя другар Фабиньо, да питаме дали можем да играем за тима. Минахме през гората с бутонките в ръка. И тогава срещнахме индивида, който промени живота ни - Хосе Франсиско Мамеде. Той бе треньор на най-малките и ни сподели - "Разбира се, че може да играете идващия мач. "
Без контракти, без нищо. Защото този клуб не се пробва да изкара нещо от децата, просто се пробват да им дадат някакви позитивни насоки. Да им дадат нещо за ястие. Да ги държат надалеч от улицата. Пекениньос не е огромен клуб, тъй че едва ли сте чували за него. Но мога единствено да ви кажа, че там вършат чудеса.
Понякога децата пътуват по цялостен час с рейса, с цел да хапнат и да вземат дребни canasta básica - кутии с храна, които да занесат на фамилиите си. Ориз, фасул и самун, по този начин се преживяваше месецът.
Треньор Мамеде имаше дребна остаряла бяла кола - Фолксваген Бийтъл, несъмнено от 70-те, и с него возеше децата. Ние бяхме толкоз дребни, че се събирахме по 9-10 в колата, с топките и с кутиите с храна и всичко.
Това, което клубът прави за децата е... необикновено.
В Бразилия имаме израз за тези хора, като Мамеде: Heróis sem capes.
Рицари без ризница.
Той е тъкмо това за толкоз доста деца. Мамеде и останалите треньори... те ни дадоха късмет в живота.
източник: instagram.com/dejesusoficial
За мен, футболът е всичко. Любовта към топката е всичко. Пекениньос имаше тренировки единствено два пъти седмично, тъй че когато не бях там, играех по улиците на Пери. Понякога с приятелите го правехме до среднощ, по-късно оставахме още час-два да приказваме за девойки и да се майтапим.
У дома нямаше какво толкоз да вършим. Баща ми ни изостави когато бях дребен, тъй че майка ми работеше всеки божи ден, с цел да устоя мен и братята ми. Тя беше чистачка в града и когато се прибираше след работния ден, трябваше да дели леглото си с мен и един от братята ми.
Някои деца имат видеоигри. Аз имах топка и въображение. Което беше готино, тъй като имах същинско детство. Имахме шампионати, като всяка улица правеше личен тим, а премията бе кенче с безалкохолно. Беше си същинска война за едно кенче. Просто нямаше друго. За нас тогава, това кенче значеше повече от Копа Либертадорес. Ако спечелиш, разнасяш кенчето като купа и няма по-хубаво възприятие на света. Всеки си пийва по един път и предава на другия. Трофеят кенче е 10 пъти по-добър от шампанското, дребосъче. Десет пъти по-добър.
Когато станах на 13 се случи нещо, което ми направи голямо усещане. Отборът ни игра огромен шампионат в Сао Пауло и бяхме доста мощни. Побеждавахме първоначално огромни тимове с по 12-13 гола разлика. Стигнахме на финала и играхме против Португеза де Деспортос, професионален тим. Единствената причина да играят те в този шампионат бе да наблюдават деца от по-малките тимове. Като по филмите. Ние - едно малко отборче, което играе край пандиза, а те същински тим с същинска екипировка и всичко останало. Но ние си казахме - "Няма по какъв начин, ще излезем, с цел да бием. Трябва. "
Имаше стихия същата нощ. Сутринта се говореше по какъв начин може да анулират мача. До началния му час, всичко бе в тиня. Лудница. Тичахме и падахме по цялото игрище. Никой не можеше да се задържи на крайници. Но противниците ни си бяха добре. Не падаха. Имаха железни бутони. Онези, които можеш да сложиш при дъжд. Нашите бяха евтини с пластмасови бутони, износени. В този миг помня, че си помислих... "По дяволите. Това е животът. "
Раздадохме се до край, само че отново загубихме с 2:4. Никога няма да не помни по какъв начин гледах Португеза да чества с трофея. Футболът е като всичко друго в този живот. Не е обективен. Но би трябвало да намериш метод, даже и да не е почтено.
Това бе съвършен урок в съвършен миг, тъй като идващите години от живота ми бяха доста тежки. В Бразилия, когато си мечтаеш да станеш професионален футболист, нормално си към този момент в огромна академия на 12-13 години. Но за мен не се получаваше.
Сао Пауло ме извика на проби, харесаха ме, само че по-късно ми споделиха, че нямат място за мен в общежитието. А клубът бе толкоз надалеч от вкъщи ми, че в случай че желаех да вървя до там с рейса всеки ден, трябваше да напусна учебно заведение, а майка ми... хахахахах.
Майка ми несъмнено нямаше да се съгласи. Тя държеше доста на учебното заведение.
Дължа всичко на майка си в този интервал. Когато в Бразилия децата са от непретенциозно семейство, те стартират да работят рано, с цел да оказват помощ на фамилията си. Те не могат по едно и също време да вървят на учебно заведение, да играят футбол и да работят. Затова фантазията им умира рано. Но майка ми вярваше в мен. По каквато и да било причина, тя вярваше. Каза ми да продължа, без значение какво се наложи да върша.
Така на 13 години започнах да играя с мъжете на Варжеа.
ОК, ще обясня, за тези които не знаят...
Варжеа е нещо като уличния баскетбол в Съединени американски щати, или полупрофесионалните лиги в Европа. Играе се на открито, играе се крепко. Има доста гадни неща на терена.
Никога няма да не помни един миг...
Играехме значим мач с огромен тим. Те постоянно бяха били мощни, само че няколко години бяха изключени от Лигата, по аргументи, които ще спестя. Тъкмо се бяха върнали и играехме подготовка за мощен шампионат. Помня, че преди мача ме сочеха и се смееха - "Кое е това дете? Сериозно ли? "
Аз бях сериозен. Четири минути след началото на мача минах най-хубавия им бранител и вкарах гол. Погледите бяха еднопосочни - "ОК, хлапе, ще създадем живота ти пъкъл. " И всякога, щом докоснех топката, балтия. Все едно желаеха в действителност да ме наранят. "Ще ти счупя краката, в случай че още един път ме минеш по този начин, " ми сподели един от халфовете им. Затова взех топката и го минах отново. Като в НБА, "счупих " му глезените. Падна на задника си. Вече в действителност ме гледаха все едно ще ме убият.
Какво да ви кажа?! Когато топката е в краката ми, все едно съм в различен свят. Затова отново взех топката и открих съотборник за нов гол. Публиката полудя. Мачът приключи 2:2, а ние спечелихме с дузпи. Съперниците ни бяха толкоз гневни. Същият, който ме заплаши и по-рано, отново ми сподели - "Казах ти, че ще ти счупя краката, очаквам те на паркинга ". Беше сериозен.
Помислих си, че в никакъв случай няма да се измъкна оттова. За благополучие, съотборниците ми ме опазиха и ми помогнаха да се прибера.
Но това не е краят на историята. Миналата Коледа се прибирах вкъщи да видя фамилията си и вървях до банката. Спирам на паркинга и индивидът с билетчетата ми наподобява доста прочут. И той ме гледа, все едно ме познава. Дава ми билетчето. И ме гледа. След което ми споделя: "Хей, хлапе! Хлапето! " И аз го виждам недоумяващо. "Помниш ли ме? Варжеа! Щях да ти счупя краката! " Помислих си "Господи, какво да върша в този момент ". "Човече, в действителност щях. Можеш ли да си представиш?! " Опитах се да запазя успокоение и му споделих "Стига, нямаше да го направиш. Знам, че се майтапеше. " Но той настоя: "Не, братле. Не. Наистина щях. А в този момент играеш за обичания ми тим! Обичам те! Не мога да допускам. Представяш ли си, в случай че в действителност ти бях счупил краката? " Посмяхме се, след това се снимах с него.
В Бразилия имаме израз за това и няма по какъв начин другояче да го опиша. Животът ми се трансформира от вода във вино. Преди пет години играех за Варжеа, пробвах се да оцелея, да стигна до огромен тим в Бразилия. Играех с положителни играчи, които в този момент карат рейсове или работят в супермаркети или на градежи. Не тъй като не са надарени или не са се трудили. Много от тях просто не са имали шанс или късмет. Някои от тях просто трябваше да намерят метод да се изхранват. Нямаше по какъв начин да не престават да следват фантазията си.
Ако тогава майка ми не ме бе подкрепила, несъмнено и аз щях да съм като тях.
Вместо това, получих късмет да отида на проби в Палмейрас на 15, а оттова нещата потръгнаха. Не мога да го обясня. Беше орис. Господ написа всичко съвършено. Бях в юношеския им тим, по-късно подписах първи контракт. Оттам нещата се изстреляха напред, като ракета. Влязох в първия тим, играех добре и получих повиквателна за олимпийския тим през 2016-та. Когато получих тази повиквателна, беше невероятна страст.
Само две години по-рано бях по улиците на Пери, рисувайки тротоарите в жълто и зелено за Световното. Две години по-късно играех на Олимпиадата с Неймар! Помня момента, в който сложих националната фланелка. Все едно си сбъднал всички фантазии.
Имаше напрежение, тъй като Олимпийският шампионат бе единственият, който не бяхме печелили, а загубихме първите два мача. Преди този шампионат бях просто почитател на Неймар, като всеки различен. Но откакто го опознах в този интервал, толкоз бе особено, тъй като той е специфичен. Начинът, по който се отнася с всеки ме изненада доста. Бях видял към този момент някои футболни звезди с непрекъсната маска. Едни пред хората, други в съблекалнята. Но Неймар, той третира всеки като собствен брат. Това бе една от аргументите да успеем да преодолеем всичко и да спечелим златото.
С него имаме сходни татуировки - детенце в подножието на фавелите, държащо топка и гледащо нагоре.
източник: instagram.com/dejesusoficial
Ще направя всичко по силите си да вляза в състава за Световното състезание, само че това е Бразилия. Има толкоз доста конкуренция, че нищо не е несъмнено. Това е една от главните аргументи да дойда в Ман Сити. Искам да раста като състезател.
Тук всичко е толкоз друго от Бразилия. Няма доста слънце. Имах предложения и от други тимове, само че за мен бе значимо да играя за Пеп Гуардиола.
Дойдох за първи път в страна, студена и с език, който не говорех. Беше предизвикателство. Доста самотно. Но господин Гуардиола ми се обади и ми сподели, че ще разчита на мен и ще съм значима част от бъдещето на Сити.
Това позвъняване бе в действителност значимо, тъй като ми сподели, че той в действителност се интересува от бъдещето ми. Знаех, че е откровен. А във футбола, това значи доста. Когато ми се обади, всичко бе решено. Избрах Сити.
Но преди да напусна, трябваше да направя още едно нещо.
Върнах се на игрището на Пекениньос, с бутонките на разположение, все едно бях на 9. Но носех 250 чифта за децата там.
Сега, когато някой огромен тим играе с Пекениньос на влажен терен, да внимава. Вече няма извинения.
Няма да неистина. Когато пристигнах в Манчестър Сити, се усещах загубен. Майка ми пътуваше непрестанно сред Англия и Бразилия и бе доста мъчно без нея, тъй като тя значи всичко за мен. Тя ми бе и майка и татко. Затова, когато някой ме пита за татко ми, споделям, че това е майка ми. Тя прави всичко за мен и братята ми.
Тя е още един рицар без ризница.
Затова когато вкарам гол подвигам телефона “Alô Mãe!”.
Когато подвигна телефона, това е в чест на майка ми и нейната борба. В чест на приятелите ми и фамилията и треньор Мамеде и всички в Бразилия, които ми помогнаха да стигна до тук.
Винаги съм бил идеалист. Но даже в най-смелите си фантазии, не съм си мислел, че ще съм на това място през днешния ден.
Знам, че има доста деца като мен, по тази причина ще им кажа в никакъв случай да не стопират да се борят.
Четири години преди да изляза от тунела на Етихад, играех във Варжеа, и ме заплашваха с чупене на крайници.
В момента животът ви може да е сандвичи и кенчета. Но в случай че продължавате да следвате фантазиите си, кой знае?
Водата се трансформира във вино.
За всички тези деца, имам следното обръщение:
Никога не спирайте да мечтаете.
И направете още едно нещо, нали?
Обадете се на майка си. Липсвате ѝ.
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ