Марина готвеше лошо. Даваше на тате един тиган с картофи,

Марина готвеше неприятно. Даваше на тате един тиган с картофи, бутче от пиле, тенджерка с нарязани домати. Докато той не изядеше всичко, не му даваше да пие нито капка.

- Не желая да хапвам – отхвърляше татко ми, само че великанката държеше шишето пред очите му. Баща ми със сълзи на очи изяждаше всичко до последната троха и се добираше до ракията. Не зная по какъв начин Марина усещаше по кое време той би трябвало да престане да пие. Телевизорът постоянно повтаряше, че ракията убива. Беше ясно, че Марина никак не желае татко ми да почине. Изтръгваше бутилката от устата му.

- Още малко, Марче.

Четях буквара, до момента в който най-после тя оставеше татко ми нежен като яре. Един път пийнах малко ракия за проба, задавих се, кашлях и разбрах: – „ Телевизорът не лъже. Шишето те убива. “ Баща ми не се боеше, Марина правеше с него както във филмите и той се съвземаше. Затова се убедих - ракията те разрязва, любовта те зашива и оздравяваш.

- Искаш ли още? – питаше Марина, само че татко ми не смееше да изиска, тъй като раните му бяха зараснали и спяха умерено като пилетата.

Аз умеех да замайвам пилци, слагах главата им под крилото и пеех: – „ Спи, петльо, спи! “ Така спеше татко ми, като че някой бе пъхнал главата му под кокоше крило. Понякога той хъркаше толкоз мощно, че се събуждах и мислех: „ Край, умряла съм. Мечката ме е изяла и аз съм в корема й “, обаче си бях на леглото.

Над носа ми имаше чердже, заковано на стената: едно момиче с огромни смешни обувки и рокля, необятна като площад.

- Да не си самотна – успокояваше ме мама. - Защото аз скоро ще умра, а ти си приказва с това дете с шарената рокличка. - Но то още не се бе научило да приказва и аз разговарях с кучето Гашо, с копривата, с тревата, която пасяха шилетата.

Понякога отивах до бъзовете. На това място нямаше ограда сред нашия двор и двора на нашето съседче Шушомир. Тогава носех най-старите си облекла, едно палто на татко ми, синьо като развалена сланина, и се провирах в Шушомирови. Не смеех да го викна, тъй като татко ми един път ме наложи с коприва.

- Само да те видя още един път да прескочиш при тоя отпадък – и взрив с копривата. – Само да го видя да приказва с тебе – взрив още един път.

Обаче довечера се разболях и започнах да бълвам. Цялата почервенях, като кофа с алена багра станах, мама още не беше отпътувала при гибелта с куфара си; поля ме с вода, след това ме постави в едно корито с извлек от нейните билки. Стори ми се, че извлекът стана червен, като че ли в коритото бяха заклали яре. Баща ми седеше като пребито кутре – аз обичам кучетата и Гашо е най-хубавият ми другар след съседчето Шушомир. Мама сподели на татко ми:

- Напускам те.

Аз още не знаех какво значи „ напущам те “, само че като видях куфара и по какъв начин поставя в него облекла, разбрах, че ще си тръгне. Но се бях излъгала. Тя тръгваше да умира. Добре – куфарът й беше препълнен с облекла, тогава къде в него щеше да се побере гибелта? Или облеклата на мама са гибелта? Едва ли. Не миришеха на препечени фъстъци.

- Недей! – викна татко ми. – Детето не може без тебе.

Мама нищо не сподели. Тя не приказва доста, от време на време я виждах, че чете книги - все книги за вълшебства. Те - дебели и тънки книжки без нито една картинка в тях - останаха у нас, по тази причина желаех да науча писмеността по-бързо – изгарях и аз да сглобя някоя магия. Например да трансформира купчината остарели керемиди в шоколадови бонбони. Много желая да съм кутия, цялостна с шоколад - тогава всички деца ще тичат при мене и ще има с кого да си играя. Сега съм самотна като празна кучешка барака, откогато изчезна мама.

Промушвам се, навлечена в остарялото палто на татко ми, в дупката сред бъзовете и душа – предсказвам какво е сготвила майката на Шушомир. Тя е ниска и кръгла, с доста мехлем в нея, по тази причина готви толкоз хубаво. Човек, който има мехлем към брадичката, готви най-прекрасно. Подушвам ли, помирисвам и се чудя какво е сварила. Мама не готви, тя си четеше магиите и ми даваше кренвирши. За да не разбере тате, че потеглям към Шушомирови, и в момент да грабне копривата, аз грача като самотна жаба – по малкия екран самотните жаби стават принцеси. Майката на Шушомир излиза с една паничка. Носът ми е като готвач, незабавно схваща какво има в паничката.

- Ето малко за жабчето – споделя майката на Шушомир и донася паничката до бъзовете. Има и лъжичка, има и самун. Аз грача ли, грача, ставам мочур цялостен със жаби, а тя прибавя: - Мило жабче, има и кекс за тебе.

Оставя паничката с лъжицата. В хартия е завила парче кекс и аз хапвам, хапвам, хапвам, хапвам, най-после даже не мога да грача, с цел да й благодаря. Нося си постоянно въглен – когато тате пали печката, групирам въглени и върху хартията от кекса рисувам сърце. Сърце значи, че искаш да кажеш „ Благодаря, лельо Вяра, в случай че си тука, ще те целуна по бузата, толкоз хубава беше чорбичката. “ Понякога не помня въгленчето и ме е гняв – промушвам се още по-дълбоко през дупката и ѝ махам с ръка. Тя се преструва, че не ме вижда, само че ми маха с ръка и все едно съм я целунала по бузата.

След малко излиза Шушомир. И той се преструва, че не ме вижда и маха по този начин - постепенно и бавно. Аз се надявам, че той ще се промъкне зад църквата. Няма да приказва с мене, тъй като татко му и татко ми ще се сбият. Само ще се разминем и ще му махна и той на мене ще махне, само че от време на време не идва. Аз от време на време не се промъквах край бъзовете – мама ми четеше приказка, а това е най-хубавото нещо на света, по-хубаво от чорбата на вуйна Вяра, по-вкусно от кекса.

- Мамо, мога ли да дойда с тебе? – бях я помолила тогава, само че тя отвърна:

– Не може. Аз ще умра.

- Мога ли да умра с тебе? – попитах.

- Не тръгвай – сподели от ъгъла татко ми. – Вкъщи е неприятно без тебе.

Но на другия ден, какъв ти различен ден, когато съм с мама, аз не зная дали е различен, или е същият ден, тъй като тя е и денонощно, и трева и къща, и коприва и пътечка през копривата. Същия ден си взе куфара, а може и същата година да е било. Аз не мога да познавам по кое време е ден и по кое време година – мина онази Опел камионетка на Камен и я взе дружно със гибелта и куфара. Оттогава ми се коства, че престанах да чувствам гибелта – а може би татко ми толкоз миришеше на препечени фъстъци, че бях не запомнила всички останали миризми.

Докато у нас се настани грамадната Марина.

-Яж - споделяше тя и ми сипваше чорба в паница. - Докато не я изядеш, няма да мърдаш. Виж се каква си мършава.

Аз седях над супата денонощно, Гашо, моят другар, клечеше до мене и несъмнено си мислеше, че великанката ще кара и мен да пия ракия, само че тя ме оставяше над цялостната паница и бавно, въпреки че не съм неприятно дете – мама споделяше, че единствено неприятните деца циврят – започвах да роня сълзи. Те капеха в супата и нищо не можех да изям.

Накрая Марина ме пускаше и аз, нищо че не бях в остарялото синьо палто на татко ми, се промъквах в дупката сред бъзовете и кряках тъжно, като жаба, която безусловно в никакъв случай няма да се трансформира в принцеса. Вяра, майката на Шушомир, излизаше с хубава чиста паничка, само че на мене не ми се ядеше нищо, изпълзявах през дупката, въпреки че имаше коприва, голи охлюви, гущери, които се зъбеха с огромни зъби отсреща ми. Леля Вяра идваше при мене, хващаше ме за ръка, водеше ме до чешмата и измиваше лицето ми с вода.

- Ти си такова хубаво малко момиченце – споделяше тя.

Шушомир оферираше:

– Айде да играем на топчета - и въпреки че от време на време татко му си беше у тях и се мразеха с татко ми, както се мразеха глутниците кучета от горната и от долната махала, не ме пропъждаше и играехме на топчета.

Шушомир ме биеше отсам до Черни връх и назад, най-после преднамерено ме оставаше да го удрям, само че аз отново не го биех и той ми подаряваше топче от неговите - най-силния бияч, с цел да не ми е тъжно. Всеки ден ми подаряваше по един бияч и всичките му биячи пристигнаха при мене в една кутия, която един ден татко ми изхвърли в реката.

Тогава аз отново станах червена-лилава като кофата с лилава багра, само че нали мама към този момент беше отпътувала, нямаше кой да ми постави извлек от треви и корени в коритото. Марина ме гушна и взе да крачи напред-назад, нещо кресна на татко ми, след това ме остави на леглото, сграбчи го за раменете и не знам какво му добави. След един час, а може и да е било година, аз не познавам по кое време е година и по кое време е час, баща ми донесе две кутии със стъклени топчета – всичките в разнообразни цветове със сълзи в коремите, толкоз хубави, че ахнах.

Обаче Марина грамадната не ме остави да заспя незабавно, постави топчетата на гърдите ми и аз останах да дремя в ръцете й – изначало ме беше гняв, само че след това тя стартира да ме люшка бавно и запя: „ Аз съм Сънчо, ида от горица “. В гласа й имаше ножове, само че тъпи ножове, които не могат да те порежат. На сутринта, като се разсъниха, бях още в ръцете й, а тя спеше и хъркаше. Стори ми се, че хъркането бе по-добро от песента й.