Йова, годеницата на Апостола
Любовта стои по-високо от всички случайности.
За него съвременниците приказват като за чудо, а за срещите си с него – като за събитие. Поразява единодушието при разказване на личността му: безмълвен, преклонен, обмислен в речта си и срамежлив като момиче; на растеж междинен, тъничък в кръста, чевръст на походка, със сръчни, само че спокойни движения; лицето му ярко, очите му „ сиви, съвсем сини ”, коса и мустаци – червеникави, а гласът му… „ Ако да беше живял в Европата, дето на пеенето се гледа като на божия благословия, Дякона щеше да стои на върха на музикалната стълбица ” – споделя за него отец Матей Преображенски.
Отличен ездач, прецизен стрелец, физически необикновено устойчив – „ замръква във Филибе, осъмва в Троян ”, еднообразно интелигентен и смел, адаптивен към всевъзможни естествени условия, предвидлив и остро рефлективен в най-рискови обстановки, магнетичен и завладяващ посредством концепциите си…
Водещ. И радостен.
Питат го: „ Бай Василе, виждам те подобен един… все засмян… къде вървиш, все пееш… не те ли е боязън? ” „ От какво да ме е боязън? Преди да встъпя в делото, аз предадох душата си на Бога. ”
Какво ли е изискал от Всевишния в подмяна на своята цялостна отдаденост на концепцията? Можем единствено да предположим, проследявайки целия му по-нататъшен живот.
И обичан. Много обичан.
Голяма част от съратниците на Апостола са били дами. Млади и остарели, богатски съпруги и необразовани селянки, образовани учителки и утрепани от труд и беднотия майки на многолюдна челяд. Той ги е омагьосвал, запленявал ги е с едната своя тирада, с песните и с личността си. Заради него те са жертвали време и положително име, поради него са влизали в битката, без да я схващат, някои може и да са се надявали на непосредственост, въпреки къса, въпреки единствено на думи… Но той в никакъв случай не е подавал очаквания на тези правилни честни сърца, само че пък постоянно е отвръщал на тяхната жертвоготовност с признателност и добрина.
И влюбен.
Тя се казвала Йова, най-хубавата от трите дъщери на състоятелен селяндур от Войнягово, Карловско. Годината била 1864-а. Васил Гинин – след гибелта на татко му взели да го именуват по майка – разстриган дякон, се хваща преподавател в селото. Баш на Гергьовден. Две години вечер събирал мъжете и пробуждал мозъците им за гражданска война, по празниците се хващал на хорото и изумявал момите и майките им с гъвкавата си фигура и с красивата мощ, с която младото тяло следвало мелодията, през зимата – по тлаки, седенки и сватби – цялото село му се радвало… Избрал си Йова. Когато влечението му станало известно на селските свахи, той трябвало по някакъв метод да удостовери избора си и подарил на обичаната тежък наниз от розови мъниста, едри като бобени зърна. Донесъл го особено от Пиротския панаир. Това било нещо като заричане, съвсем годеж. Селото очаквало женитба.
Но една нощ годеникът внезапно липсващ, без да извести на никого по кое време и дали изобщо ще се върне.
Но се върнал – това се случило измежду разтурянето на Втората Белградска легия. Пристигнал една вечер във Войнягово, потропал на портата на младия духовник Неделчо и двамата отишли в дома на момичето. Радост велика! Но прибързана. Годеникът целунал ръка на родителите, а Йова погледнал в очите и без дума и дал „ изин ” – позволение да се омъжи за който желае. Цялото село било стъписано. След три месеца някогашната избраница се омъжила за поп Неделчо, след това му родила наследник, който желал да стане търговец, само че майката настояла да се изучи за преподавател и да остане във Войнягово – в същото учебно заведение, където преди двайсет години… Да. Дори майчиното сърце от време на време може да бъде лакомец.
Защо сякаш сгоденият даскал Васил Кунчев върнал китката – както внимателно се наричало в тези години разтрогването на годеж – не оказва се.
Причината знаел единствено Васил Караиванов, първи братовчед на Апостола. А тя – повода – възприемана от днешна позиция, не е била чак толкоз непреодолима, само че извисеният и изискан дух на един Левски не е можел да се помири и да я пренебрегне…
След Втората легия той в никакъв случай не си разрешил непосредственост с жена – па било то единствено с взор или инцидентно изпусната дума: не е желал да дава вяра, която не може да удовлетвори.
Остава самичък. До бесилото.
Когато камбаната на войняговската черква възвестява обесването на Васил Левски, цялото село ридае: със сълзи, с думи, с глас и без глас. Жените се обличат в черно и носят печал цели четиридесет дни, до момента в който душата му се отдели от земните селения и поеме своя път нагоре. Йова върви в черно цяла година.
А след това живее дълго. Умира през 1937-а, когато цяла България паметно празнува стогодишнината от рождението на своя Дякон – Апостол…
А датата на гибелта на Йова е… 19 февруари.
Издъхнала в мига, когато звънът на църковната камбана във Войнягово напомнил за годишнината от Неговата смърт…
Съвпадение?! Едва ли.
Любовта стои по-високо от всички случайности!
