Любовта, плод на влюбване – която според мен е прототип

Любовта, плод на влюбване – която съгласно мен е първообраз и връх на всеки еротизъм – се характеризира с това, че съдържа по едно и също време следните две съставки: да се усещаме „ омагьосани “ от друго създание, пораждащо в нас една цялостна „ заблуда “, и да се усещаме погълнати от него до корените на съществото си, сякаш то ни е изтръгнало от личната ни витална основа и живеем, трансплантирани в него, с нашите витални корени в него.

Само по различен метод споделяме същото, в случай че прибавим, че влюбеният се усеща изцяло предан на този, който обича; и тук няма значение дали телесното или духовното отдаване се е осъществило.

Нещо повече, допустимо е волята на влюбения да възпре самото отдаване на обичания, вследствие на рационални съображения – публично благовъзпитание, морал, спънки от всевъзможен порядък.

Главното е, че се усеща предан на другия, каквото и да е решението на неговата воля.

И в това няма несъгласие, тъй като цялостното отдаване не го прави той, а се реализира в дълбините на личността, доста по-радикални от желанията на волята му. Това не е предпочитание за отдаване, то е отдаване, без да го искаш. 

И където и да ни води волята ни, даже когато ни води на другия завършек на света, с цел да ни раздели от него, ние сме окончателно отдадени на обичаното създание.

Този краен случай на разцепление, на конфронтация сред волята и любовта идва да подчертае своеобразието на любовта, а също така е подходящо да се съобразяваме се него, тъй като е едно допустимо затруднение.

Възможно, само че, без подозрение, малко евентуално. Много е мъчно в една същински влюбена душа да се появят съображения, които да подбуден нейната воля да се пази от обичания.

До такава степен, че на процедура, в случай че се види, че във влюбения работи волята, че „ разсъждава “, че намира „ доста значими “ аргументи, с цел да не обича или да обича по-малко, нормално е най-безпогрешният признак за това, че в действителност не обича. Такава душа се усеща неясно привлечена от другата, само че не е изтръгната от самата себе си, т.е. не обича.

Така че основното в любовта, за която приказваме, е комбинацията от гореспоменатите детайли – омагьосаност и отдаване. Тази композиция не е просто съ-съществуване, не се състои в това да се проявят дружно, един до различен, а в това, че единият се ражда и се подхранва от другия. Това е отдаване заради омагьосаност.

Майката се отдава на детето си, приятелят – на другар, само че не заради „ заблуда “, заради „ обаяние “. Майката го прави по един примитивен инстинкт, съвсем непознат на нейната нематериалност.

Приятелят се отдава заради ясно решение на своята воля. При него то е вярност; затова – едно достолепие, което като такова има разсъдителен корен. Бихме споделили, че приятелят се взима в личната си длан и се подарява на другия.

В любовта типичното е, че нашата душа се изплъзва от ръцете ни и сякаш е всмукана от друга. Това попиване, което друга персона прави с живота ни, го поддържа в положение на левитация, изтръгва го от личните му корени и го пресажда в обичаното създание, където наподобява, че първичните корени още веднъж се прихващат, като в нова земя.

Благодарение на това влюбеният живее не от себе си, а от другия, както детето преди да се роди, телесно живее от майката, в чиято вътрешност е сложено и потънало.

В половото привличане лично няма привличане. Привличащото тяло разсънва вкус, предпочитание към него. Но в желанието ние не отиваме към това, което желаем, а назад – душата ни дърпа към себе си мечтаното. Затова доста правилно се споделя, че обектът разсънва предпочитание, показвайки сякаш, че той не се намесва в пожелаването, че ролята му е завършила с това да накара желанието да се породи и че там към този момент всичко си е наше дело.

Психическият феномен на желанието и на това „ да си обаян “ имат противоположен знак. При първия се стремя да погълна обекта, при втория аз съм обхванат. Оттук и фактът, че в желанието няма отдаване на моето създание, а в противен случай – взимане на обекта.

И в „ пристрастеността “ няма същинско отдаване.

На тази по-низша форма на обич в последно време й се отдават несъмнено незаслужени сан и отзивчивост. Има такива, които мислят, че колкото по-близо си до самоубийството или убийството, толкоз повече обичаш и се внушава, че всяка друга форма на обич е неистинска и „ мозъчна “.

Да си теглиш патрона или да убиеш ни минимум не подсигуряват качеството, нито даже силата на едно възприятие. „ Страстта “ е патологично положение, което значи дефектност на душата.

Този, който елементарно се поддава на механизма на обсебването или е с доста елементарна и груба конструкция, ще трансформира в пристрастеност, т.е. в фикс идея, всеки кълн на възприятие, който попадне в него. Да смъкнем от пристрастеността сантименталната декорация, с която са я накичили. Да престанем да считаме, че човек е толкоз влюбен, колкото повече е обезумял или е подготвен да прави нелепости.

Далеч от сходна мисъл, би било добре да постановим като съществена тематика на любовната логика на психиката следния афоризъм:

Като най-деликатен и обемащ акт на душата, в любовта се отразяват нейното положение и природа. Наложителност е да не приписваме на любовта чертите, които тя приема от личността, която я изпитва.

Ако тя не е прозорлива, по какъв начин любовта да е ясновидка? Ако не е дълбока, по какъв начин ще бъде дълбока нейната обич?

Какъвто си, по този начин обичаш. По тази причина в любовта можем да открием най-определящия знак за това какъв е един човек.

Всички останали дейности и привидности могат да ни излъжат за същинската му природа – любовта му ще ни разкрие тайната на неговата същина, по този начин ревниво прикривана. А най-много – изборът на обичания.

Най-интимната ни същина в нищо не се демонстрира по този начин, както в еротичния ни избор.

Често чуваме да се споделя, че интелигентните дами се влюбват в глупави мъже, и назад – умните мъже в глупави дами. Признавам, че – въпреки и да съм го чувал доста пъти – в никакъв случай не съм го вярвал и че във всички случаи, до които съм могъл да се приближа и да употребявам психическата лупа, откривах, че тези дами и тези мъже в реалност не бяха интелигентни, или назад, че избраниците им не бяха глупави.

Така че пристрастеността не е кулминационната точка на любовните въжделения, а в противен случай – тя е израждането й при низките души. В нея няма – желая да кажа, не може да има – нито обаяние, нито отдаване. Психиатрите знаят, че захласнатият се бори против своето отнемане, че в себе си не го приема и все пак то го владее. По този метод съществува една голяма пристрастеност без скъпото наличие от обич.

Любовта е тъкмо противоположното на обикновена мощ. Без малко да кажа – въпреки и съзнавайки частицата от неточност в това, – че любовта по-скоро наподобява на книжовен род, в сравнение с обикновена мощ. Любовта е повече създание, в сравнение с инстинкт, а към този момент като създание тя не е по никакъв начин примитивна в индивида.

В „ обичта “, която в най-хубавия случай е съпружеска форма на обич, две същества изпитват взаимна благосклонност, честност, обвързаност, само че при нея също няма обаяние, нито отдаване. Всеки живее в себе си, без пленничество в другия, и от личното си създание изпраща към него нежно лъчение на почитание, доброжелателство, поддръжка.

Нужно е да е освободим от общоприетото разбиране в любовта да се вижда едно нормално възприятие, което всички или съвсем всички са способни да изпитват и което ежечасно се ражда към нас, без значение от това какво е обществото, расата, народът, епохата, в която живеем.

Любовта е рядко срещано събитие и е възприятие, което единствено избрани персони съумяват да изпитат.

В реалност, тя  един необикновен гений какъвто някои хора имат и който нормално се демонстрира обвързван с другите гении, само че може да се появи и изолирано, без тях.

Да, да можеш да се влюбиш е един превъзходен гений, какъвто някои същества имат, като дарбата да пишеш стихове, като саможертвеността, като вдъхновението, като личностната храброст, като умеенето да командваш. Не се влюбва какъв да е, нито способният на това се влюбва в кого да е. Божественият акт се заражда, когато са налице някои наложителни условия в субекта и в обекта. 

Малцина могат да обичат и малко на брой – да бъдат обичани. Любовта си има своето рацио, собствен закон, своята единна същина, постоянно една и съща, която вътре в своето поле не изключва обилие от казуистика и най-плодотворна колебливост.

из „ Изследвания върху любовта “