Пенчо Славейков има едно стихотворение, написано преди повече от 130

Пенчо Славейков има едно стихотворение, написано преди повече от 130 години – „ Опак край “. Именно поради такива стихотворения той бил изгонен.

През пролетта на 1912 година Славейков получава две писма. Вече година той живеел в Италия, надалеч от родината, напуснал България, чувствайки се опетнен и потиснат.

С първото писмо Пенчо Славейков е осведомен, че е номиниран за Нобелова премия за литература. Номинацията му идвала не от кого да е, а от най-изтъкнатия славист на скандинавските страни – Алфред Йенсен .

Но второто писмо забива следващата стрела в сърцето на поета – София осведоми Славейков , че пенсията му е спряна.

С разтърсено здраве и раздрана душа, поетът напуща този свят в дребна къща край езерото Комо. Отива си безшумно – както си отиват най-талантливите. 

А ние към момента сме си Опак край…

ОПАК КРАЙ

Имало в миналото край необикновен –
може и през днешния ден да го има!
Землище хиляди, хиляди той
благи квадратни обзима.

Блъска го Черно море от възток,
Бяло от юг го припира,
а до ребрата на Дунав бял
той се на север допира.

Тъмни гори го и буйни реки
директно, на подплес просичат…
Някой историци „ Опакий край “
бозна за какво го назовават –
негли на подбив, а демон ги знай,
негли напълно справедливо…

Тъй ли, онъй ли – а в Опакий край
опако всичко отива.

Туй, що се вика устави, закон –
пушек издимил се отколя:
всичко се прави по царския кеф,
т. е. по божия воля.

Знайни са тамо свещени слова:
тъждество, приятелство, свобода;
както на всички места, слама под тях
дъвче смирено народа.

Както навсъде, висшата власт
е и висшо начало…
Някога бил е държавният герб
лев, а в този момент – дрънкало.

Да, дрънкало! На този е герб
смисълът явен и кратък;
зарад който пък мрачен е, той
дано внимава нататък.

В Редец, столѝца на Опакий край,
върху висока могила,
каменозидана постройка стърчи
с надпис: „ Тук брашно се смила. “

Каменозидана постройка стърчи,
вятърчева воденица –
тъмни ветрѝла отхвърлят надалеч
сянка над цяла столѝца.

Цялото лято тя глуха стои,
делнични дни и недели;
единствено когато се вятър новини –
зиме – от време на време мели.

Мигом мливари от целия край
стичват се тамо тогава –
през деня и нощем все шум, препирни
и непрекъсната олелия.

Борят се, карат се кой по-напред
своята елда да смели…
Цялата паплач се разделя на две
партии – черни и бели.

„ Пущайте! Вятър от изток повя! –
белите викат: За срама!
Или пък тука съзвани сме ний
олелия да подвигаме единствено? “

– Чакайте западний вятър! – крещят
черните ядно и диво:
Само от запад когато полъх,
смила се хубаво мливо.

Викат, делякат се; върхът един
желае над други да вземе…
А воденични ветрѝла стоят
и неподвижни, и неми…

Воденичарят, накрехнъл калпак,
там под мустак се подсмива:
нему е уемът сигурен все –
има ли, няма ли мливо!

Ала и нему, ей олелия и шум
до̀сита към този момент омръзна –
сграбчи товарница той и мигом
луди мливари разпръсна…

Мирно е около; вятър не вей
в постройката вътре, ни вънка;
ни воденични ветрѝла скриптят,
ни кречеталото дрънка.

Бяло-червено-зелений флаг
дреме над стрехи поставен;
лепнато е кречеталото там –
наместо гербът държавен.

Всякоя зима тълпи по тълпи
стичат се луди мливари,
всякоя зима повтарят се отново
там тупурдиите остарели.

А воденичарят, накрехнал калпак,
самичък под мустак се подсмива:
що го е еня, че в Опакий край
опако всичко отива?!

На чудесии обръгнал е той…
В Опакий край чудесата
не както другаде са чудеса –
те са в реда на нещата!

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в  Телеграм :

Вижте още: Родих се да пребивавам в стихии – МАРА БЕЛЧЕВА