Любов като във филмите: Легендарният „Ориент експрес” ги събра на софийската Централна гара! 50 години по-късно...
Любов като от филм на Фелини. Вера е на половина българка-наполовина сръбкиня, Жан-Пиер Фик – французин. Това, което ги свързва, е софийската Централна гара и един именит трен – „ Ориент експрес “, написа " Труд ".
" Срещнахме се за първи път на 1 септември в 12 часа на Първи коловоз преди 50 години. Решили сме да отпразнуваме годишнината си още веднъж в същия ден и час на същото място. Ако желаете, елате да споделите с нас този миг ".
Близо 70-годишният Жан-Пиер споделя по какъв начин приказката на техния живот е почнала от едно изсвирване на влака. Тя е дълготраен сръбски публицист – редактор е във в. „ Политика “ и в радио „ Интервю “ до 2016 година А той? За него ще научите малко по-късно.
„ Преди половин век пътувахме с един другар из Турция – стартира описа Жан-Пиер. – Решихме на връщане да минем през София. Любопитно ни беше по какъв начин наподобява една комунистическа страна. Стояхме на същия перон и чакахме влака „ Ориент експрес “. Сега нещата доста са се трансформирали, доста е осъвременено всичко. По едно време едно доста красиво момиче се приближи към нас и страхливо ни попита: „ Извинете, вие французи ли сте? Може ли да си обменим адресите да си пишем? “ Аз бях на 19 година, тя беше на 18 година и учеше във френска езикова гимназия. Искаше да си написа с французи, с цел да си упражнява езика. “ „ Бях XI за XII клас “ – прибавя Вера.
– Къде отивате?, пита я младият французин.
Момичето дава отговор: – Пътуваме с майка ми, сестра ми и брат ми за Ниш.
– Ами дано да пътуваме дружно.
С това странствуване стартира тяхната история. Малко тъжна, малко странна, само че доста красива. „ Тя стартира да написа на двама ни. Моят другар беше по-активен в писането. “ „ По това време харесвах повече приятеля му Жан-Марк “, вметва Вера. „ Той й беше заречен през август да отиде в Зайчар. Но през юли ми сподели „ Моля ти се, дадох обещание й, че ще отида, само че отпътувам с едно друго момиче за Ливан. Ще отидеш ли вместо мен, а пък аз ще й се извиня в писмо. “ Казах му: „ Няма проблем. “ Бях влюбен в нея, само че бях по-стеснителен. В Зайчар гостувах 8 дни на фамилията й. Беше прелестно, преглеждахме забележителности, говорихме си. Когато се върнах, започнах все по-често да й пиша, а през октомври още веднъж отидох да я видя. След това им гостувах още няколко пъти. Бях с нея, когато стана студентка в Белград. “
„ Завърших политология “, прецизира Вера.
„ Но след това трябваше да отбия военната си работа. Пратиха ме в Германия и 16 месеца нямах право да излизам от страната. А през това време в Белград тя срещнала друго момче, влюбила се. Свърших казармата и незабавно отидох да я видя – беше 1971 година “
„ Пропусна нещо значимо: по това време към този момент три пъти ме беше молил да се омъжа за теб! Баща ми сподели „ Ти си огромна, както си прецениш. “, само че майка ми, българката, беше срещу. “ Защо ли? Защото тя самата забременяла и скрито избягала от родителите си в Самоков, с цел да се омъжи за бащата на Вера в Куманово. През идващите 13 година по този начин и не видяла родителите си. Избухнала войната, границите били затворени, бащата починал… „ И майка ми си мислеше, че в случай че щерка й замине за Франция, няма да може да се върне в Сърбия. “ След казармата се срещат в Любляна, където бащата на Вера е боец. „ Изкарахме 2-3 дни дружно. Тогава тя ми даде обещание да се омъжи за мен и да пристигна в Париж. Беше 11 ноември 1971 година Нейният трен за Белград заминаваше първи, след това беше моят за Париж. Когато се разделяхме, сърцето ми се сви в ужасно предусещане. Казах си: Това е последният път, когато я виждам “.
Мозъкът ми беше празен. “ Вера удостоверява: „ И аз имах същото чувство. За остра горест. “ „ После й писах многочислени писма: „ Ела, ела във Франция. “ В продължение на месец и половина всяка заран я чаках на перона да дойде с влака от Белград. Но Вера я нямаше. Така и не пристигна. Омъжила се беше. “
„ Не можах да отпътува за Франция – изяснява тя. – Останах в Белград. Имах един колега… През 1973 година се омъжих за него. “
„ И тя ми писа, че е родила наследник. Две години по-късно – че има и дъщеричка. Помислих си – нищо не мога да направя. Трябва и аз да си уредя живота. Да се оженя за някоя. През 1974 година се ожених и аз. Роди ми се щерка. След 9-годишен брак се разведох. После живях с една жена, само че просто с цел да не съм самичък. “ Жан-Пиер Фик постоянно пази в скрито поделение в портфейла си една нейна фотография. „ Цял живот, цялостен живот съм я носил! Винаги, когато ми стане погрешно, я вадя и си я виждам. “
Красивата Вера продължава описа: „ Бракът ми не се оказа добър. Мъжът ми беше безпределно ревностен. Но през целия си живот, от самото начало съм знаела, че някъде има един мъж, който ме чака, който ме обича с същинска обич. “
„ И двамата бяхме разведени, само че си бяхме изгубили следите – изяснява Жан-Пиер. – Аз стопирах да й пиша, тъй като си споделих: „ Тя е към този момент женена, не трябва да я смущавам. “
„ Аз му бях изгубила адреса. “
Един декемврийски ден през 2004 година майката на Жан-Пиер звъни по телефона. „ Има писмо за теб. От чужбина е. Не знам от кого е. “ „ В мига, в който видях плика, разпознах нейния почерк. Докато го отварях, имах чувството за съдбовност. Чувствах, че това писмо ще промени живота ми. Тя ми пишеше: „ Здравей, по какъв начин си? “ Моментално й отговорих. В този миг нямах паспорт, имах персонална карта и можех да пътувам в Европейския съюз, само че не и в Сърбия. („ А аз нямах виза за Франция “, додава Вера.) Сестра й живееше в Лондон, тъй че й предложих да се срещнем там. В началото на февруари („ 4 февруари, беше петък “, уточява тя) се срещнахме и аз й предложих да се омъжи за мен. („ Даде ми този пръстен. “ ) От този ден не сме се разделяли в никакъв случай.
„ След 34 година му написах картичка и я изпратих на адреса на майка му. Бях му изгубила адреса, само че сестра ми Мария го беше запазила. В началото дори не искаше да ми го даде. „ Ти нарани Жан-Пиер, в този момент искаш още веднъж да го нараниш. “ Аз й споделих: „ Не разбираш ли, той ме чака! Сигурна съм, че ме чака. “ „ През май с моята обичана се оженихме във Франция, през юни – сключихме църковен брак в Белград. “ („ Той одобри православието – самичък пожела, не съм го молила. “) “Това е история, пристигнала от нашите сърца. За нас през днешния ден е популярен ден”, споделя Вера, по татко Илиевска. А брачният партньор й прибавя: „ Запознахме се на Софийската гара. Разделихме се на гарата в Зайчар. Намерихме се още веднъж на гара Уотърлу в Лондон. “ „ Влаковете са нашата орис “, приключва журналистката.
А вие, Жан-Пиер, вие какво работихте, преди да се пенсионирате? " Във френските железопътни линии ", е отговорът. Французинът продължава: " Искам да кажа едно последно нещо: Никога не губете вяра. Винаги вярвайте в бъдещето и в ориста. “
„ И в Бог – вмъква Вера. – Докато сме живи, нищо не е свършило.”
" Срещнахме се за първи път на 1 септември в 12 часа на Първи коловоз преди 50 години. Решили сме да отпразнуваме годишнината си още веднъж в същия ден и час на същото място. Ако желаете, елате да споделите с нас този миг ".
Близо 70-годишният Жан-Пиер споделя по какъв начин приказката на техния живот е почнала от едно изсвирване на влака. Тя е дълготраен сръбски публицист – редактор е във в. „ Политика “ и в радио „ Интервю “ до 2016 година А той? За него ще научите малко по-късно.
„ Преди половин век пътувахме с един другар из Турция – стартира описа Жан-Пиер. – Решихме на връщане да минем през София. Любопитно ни беше по какъв начин наподобява една комунистическа страна. Стояхме на същия перон и чакахме влака „ Ориент експрес “. Сега нещата доста са се трансформирали, доста е осъвременено всичко. По едно време едно доста красиво момиче се приближи към нас и страхливо ни попита: „ Извинете, вие французи ли сте? Може ли да си обменим адресите да си пишем? “ Аз бях на 19 година, тя беше на 18 година и учеше във френска езикова гимназия. Искаше да си написа с французи, с цел да си упражнява езика. “ „ Бях XI за XII клас “ – прибавя Вера.
– Къде отивате?, пита я младият французин.
Момичето дава отговор: – Пътуваме с майка ми, сестра ми и брат ми за Ниш.
– Ами дано да пътуваме дружно.
С това странствуване стартира тяхната история. Малко тъжна, малко странна, само че доста красива. „ Тя стартира да написа на двама ни. Моят другар беше по-активен в писането. “ „ По това време харесвах повече приятеля му Жан-Марк “, вметва Вера. „ Той й беше заречен през август да отиде в Зайчар. Но през юли ми сподели „ Моля ти се, дадох обещание й, че ще отида, само че отпътувам с едно друго момиче за Ливан. Ще отидеш ли вместо мен, а пък аз ще й се извиня в писмо. “ Казах му: „ Няма проблем. “ Бях влюбен в нея, само че бях по-стеснителен. В Зайчар гостувах 8 дни на фамилията й. Беше прелестно, преглеждахме забележителности, говорихме си. Когато се върнах, започнах все по-често да й пиша, а през октомври още веднъж отидох да я видя. След това им гостувах още няколко пъти. Бях с нея, когато стана студентка в Белград. “
„ Завърших политология “, прецизира Вера.
„ Но след това трябваше да отбия военната си работа. Пратиха ме в Германия и 16 месеца нямах право да излизам от страната. А през това време в Белград тя срещнала друго момче, влюбила се. Свърших казармата и незабавно отидох да я видя – беше 1971 година “
„ Пропусна нещо значимо: по това време към този момент три пъти ме беше молил да се омъжа за теб! Баща ми сподели „ Ти си огромна, както си прецениш. “, само че майка ми, българката, беше срещу. “ Защо ли? Защото тя самата забременяла и скрито избягала от родителите си в Самоков, с цел да се омъжи за бащата на Вера в Куманово. През идващите 13 година по този начин и не видяла родителите си. Избухнала войната, границите били затворени, бащата починал… „ И майка ми си мислеше, че в случай че щерка й замине за Франция, няма да може да се върне в Сърбия. “ След казармата се срещат в Любляна, където бащата на Вера е боец. „ Изкарахме 2-3 дни дружно. Тогава тя ми даде обещание да се омъжи за мен и да пристигна в Париж. Беше 11 ноември 1971 година Нейният трен за Белград заминаваше първи, след това беше моят за Париж. Когато се разделяхме, сърцето ми се сви в ужасно предусещане. Казах си: Това е последният път, когато я виждам “.
Мозъкът ми беше празен. “ Вера удостоверява: „ И аз имах същото чувство. За остра горест. “ „ После й писах многочислени писма: „ Ела, ела във Франция. “ В продължение на месец и половина всяка заран я чаках на перона да дойде с влака от Белград. Но Вера я нямаше. Така и не пристигна. Омъжила се беше. “
„ Не можах да отпътува за Франция – изяснява тя. – Останах в Белград. Имах един колега… През 1973 година се омъжих за него. “
„ И тя ми писа, че е родила наследник. Две години по-късно – че има и дъщеричка. Помислих си – нищо не мога да направя. Трябва и аз да си уредя живота. Да се оженя за някоя. През 1974 година се ожених и аз. Роди ми се щерка. След 9-годишен брак се разведох. После живях с една жена, само че просто с цел да не съм самичък. “ Жан-Пиер Фик постоянно пази в скрито поделение в портфейла си една нейна фотография. „ Цял живот, цялостен живот съм я носил! Винаги, когато ми стане погрешно, я вадя и си я виждам. “
Красивата Вера продължава описа: „ Бракът ми не се оказа добър. Мъжът ми беше безпределно ревностен. Но през целия си живот, от самото начало съм знаела, че някъде има един мъж, който ме чака, който ме обича с същинска обич. “
„ И двамата бяхме разведени, само че си бяхме изгубили следите – изяснява Жан-Пиер. – Аз стопирах да й пиша, тъй като си споделих: „ Тя е към този момент женена, не трябва да я смущавам. “
„ Аз му бях изгубила адреса. “
Един декемврийски ден през 2004 година майката на Жан-Пиер звъни по телефона. „ Има писмо за теб. От чужбина е. Не знам от кого е. “ „ В мига, в който видях плика, разпознах нейния почерк. Докато го отварях, имах чувството за съдбовност. Чувствах, че това писмо ще промени живота ми. Тя ми пишеше: „ Здравей, по какъв начин си? “ Моментално й отговорих. В този миг нямах паспорт, имах персонална карта и можех да пътувам в Европейския съюз, само че не и в Сърбия. („ А аз нямах виза за Франция “, додава Вера.) Сестра й живееше в Лондон, тъй че й предложих да се срещнем там. В началото на февруари („ 4 февруари, беше петък “, уточява тя) се срещнахме и аз й предложих да се омъжи за мен. („ Даде ми този пръстен. “ ) От този ден не сме се разделяли в никакъв случай.
„ След 34 година му написах картичка и я изпратих на адреса на майка му. Бях му изгубила адреса, само че сестра ми Мария го беше запазила. В началото дори не искаше да ми го даде. „ Ти нарани Жан-Пиер, в този момент искаш още веднъж да го нараниш. “ Аз й споделих: „ Не разбираш ли, той ме чака! Сигурна съм, че ме чака. “ „ През май с моята обичана се оженихме във Франция, през юни – сключихме църковен брак в Белград. “ („ Той одобри православието – самичък пожела, не съм го молила. “) “Това е история, пристигнала от нашите сърца. За нас през днешния ден е популярен ден”, споделя Вера, по татко Илиевска. А брачният партньор й прибавя: „ Запознахме се на Софийската гара. Разделихме се на гарата в Зайчар. Намерихме се още веднъж на гара Уотърлу в Лондон. “ „ Влаковете са нашата орис “, приключва журналистката.
А вие, Жан-Пиер, вие какво работихте, преди да се пенсионирате? " Във френските железопътни линии ", е отговорът. Французинът продължава: " Искам да кажа едно последно нещо: Никога не губете вяра. Винаги вярвайте в бъдещето и в ориста. “
„ И в Бог – вмъква Вера. – Докато сме живи, нищо не е свършило.”
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ