Защо се радвам, че не знаех, че да имаш деца е толкова трудно
Лицето ѝ ме сграбчва. Тя не е на шест, а още веднъж на две.
Тя е още бебе, а изразът на лицето ѝ е същият като този в този момент – в оня предишен момент – само че и двата се случват в сапунената вана.
Майчинството в действителност е пъклен мъчно. Майчинската виновност е действителна. Трудността с „ грижата за връзката със брачна половинка ми “ е действителна. Шегите за потребността от вино и кафе не са единствено на половина смешки. И се веселя, че не знаех какъв брой е мъчно да имаш деца – несъмнено нямаше да ги имам.
Радвам се, че не знаех, че децата не заспиват по избрани „ графици “, по този начин елементарно, както някои публикации и други родители ни убеждават. Радвам се, че не знаех, че търпението ми ще бъде сложено на тестване, от време на време оттатък всичко, което съм очаквала. Доволна съм, че не знаех, че предходното ми ниво на съзнание и всичко, което съм научила за любовта към себе си ще бъде сложено под въпрос от тази извънредно действителна майчинска виновност.
И тогава всичко се отмива със сапунената вода, която тя излива върху гърба си с чашка от нейния сервиз за чай; по какъв начин наподобява коремът ми или какъв брой (малко) мога да упражнявам или какъв брой рядко мога да вляза в банята сама или по какъв начин ми се желае да можех да имам повече от тези сладки вечери на открито със брачна половинка ми – всичко това си отива. Изчезва с гледката на нейното нежно личице покрай моето, до момента в който я виждам по какъв начин си играе с играчките за вана.
Получавам неочаквания ентусиазъм да се върна обратно във времето и да залюлея на ръце бебешкото телце на щерка ми, без да се безпокоя за неща, които още не са се случили или в никакъв случай няма да се случат. Но не мога. Затова се простирам и допирам нейното шестгодишно с признателност.
