Теодора Духовникова: Защо винаги забравяме злото
Коментар на актрисата Теодора Духовникова за Концерт-митинг в чест на Деня на съединенито на Крим с Русия, Лужники, Москва:
Мисля, че това е най-страшното нещо, което съм гледала в последно време.
Гледала съм и други по-страшни неща, само че до момента са били единствено в учебниците ми по история. В книгите, в някакви филми, на които съм плакала и съм си казвала “Господи, добре че го виждам единствено на филм”.
Сега това се случва напълно в действителност. Съвсем живо и пулсиращо е. Съвсем същинско. Съвсем до нас. Съвсем в този момент се ражда и още напълно не знаем каква крайна форма ще добие, когато израсте напълно. То е като всичко най-опасно, което човечеството към този момент е познало. Опарило се е, боляло го е дълго време, казвало си е “никога повече”, само че “никога” очевидно е най-слабата дума на този свят.
Ето превод на тази ария, която пее целия стадион в Лужники преди няколко дни. И не, не може да ми кажете, че е част от осведомителния фалшив и агитация. Двеста хиляди индивида си го пеят и се вълнуват. И си го излъчват. Реално е.
“Украйна и Крим,
var width = window.innerWidth || document.documentElement.clientWidth || document.body.clientWidth; window.googletag = window.googletag || {cmd: []}; googletag.cmd.push(function() { googletag.defineSlot(`/401112551/m.fakti_post_2`, [[728, 90], [300, 100], [660, 250], [750, 200], [336, 280], [300, 250], [320, 50], [600, 250], [300, 600], [300, 75], [320, 100], [750, 300]], `div-gpt-ad-1646992589137-0`).addService(googletag.pubads()); googletag.pubads().enableSingleRequest(); googletag.pubads().collapseEmptyDivs(); googletag.enableServices(); }); googletag.cmd.push(function() { googletag.display(`div-gpt-ad-1646992589137-0`); });
Беларус и Молдова,
Това е моята страна
Сахалин и Камчатка и Уралските планини,
Ето това е моята страна.
Краснодарския край, Сибир и Поволожието,
Казахстан и Кавказ,
И Прибалтика също.
Аз съм роден в Съветския Съюз!
Аз съм изработен в Съюз на съветските социалистически републики!
Аз ви очаквам в Съветския Съюз!
Аз съм изработен в Съюз на съветските социалистически републики!
Рюрики, Романови, Ленин и Сталин!-
Ето това е моята страна”….
Това е ария, която се пее в този момент, през днешния ден, 21 век???
Защо все в миналото още веднъж забравяме за злото, за какво постоянно се изнежваме в комфорта на мира, за какво си нафантазирваме всевъзможни глуповати проблеми, отдаваме им нечувана пристрастеност и време от живота си и по този начин полека-лека забравяме за огромното зло. Атавистичното зло.. Злото от историята. Злото от филмите. Злото да маршируваш по даден знак и под нечие знаме. Злото на потъмнения разум. Злото да не можеш въобще да живееш без зложелател. А в случай че зложелател няма- просто да си го измислиш.
А злото постоянно се ражда в главите на хората, като положително. И това му е най-страшното на злото. Злото първоначално в никакъв случай не възприема себе си като зло. Възприема себе си като отмъщение, като законосъобразен отговор на някакви обиди, които повече на може да търпи. Възприема се като истина. Като отпор.
Докато гледах този концерт, най-вече се взирах в лицата на тези млади, съветски девойки и момчета от стадиона в Лужник. Те са толкоз красиви, толкоз огряни и толкоз страшни, тъй като мощно имат вяра, че ориста още веднъж им отрежда някакъв популярен дълг, заветен дълг- да умият очите на тези, които са слепи ( а кьорав, очевидно, за тях е целия свят), в техните красиви и решителни очи, целият свят е изпаднал в някакъв непростителен грях, прави зло, обладан е от някакви непростими фашизми и фантазми и на тях се пада великата задача да поправят тая несгода и да “превъзпитат” света още веднъж. Гледам лицата им и виждам, по какъв начин същински, но напълно същински те имат вяра в това. И от това ми се подкосяват краката. И разбирам, че без значение по какъв начин и по кое време ще свърши войната с Украйна, новият ред, за който те ще се борят и новият ред, от който Съединени американски щати няма да правят отстъпка и педя, едвам в този момент стартира. И отново ще се водят войни и отново ще се подвигат стоманени пердета, ще строим нови берлински стени, ще се върнем още веднъж там, на онази опустошителна, историческа площадка, от където родителите ни се радваха, че са се отървали и въздъхваха с облекчение, че най-малко нас, децата им, ни чакат по-хубави дни.
Но очевидно толкоз можем. Толкова на тази земя. Да помним малко. Да въртим и сучем историята и да я повтаряме до пристъп.
Все някъде още веднъж и още веднъж да се роди някой “спасител”, който да се позове на предишното, с цел да изнасили сегашното и да сложи в риск бъдещето.
Да заставаме още веднъж от двете страни на Берлинската стена, да си измисляме врагове, с цел да се почувстваме още веднъж призвани и значими, да тракат оръжия, да текат пари, да лъскаме комплекси, да си запушваме очите, ушите и сърцата, които въпреки всичко някак болят…
Толкова е ужасно и тривиално познато всичко това, което се ражда, че чак към този момент нямам сили да рева. Просто стартирам постепенно и трудно да съзнавам, че колелото окончателно се е завъртяло, че от това връщане обратно няма и ще го живеем това, няма как…
…и единствено си дублирам онази велика, страшна и елементарна имитация от “Крал Лир”-
Готовността е всичко.
Мисля, че това е най-страшното нещо, което съм гледала в последно време.
Гледала съм и други по-страшни неща, само че до момента са били единствено в учебниците ми по история. В книгите, в някакви филми, на които съм плакала и съм си казвала “Господи, добре че го виждам единствено на филм”.
Сега това се случва напълно в действителност. Съвсем живо и пулсиращо е. Съвсем същинско. Съвсем до нас. Съвсем в този момент се ражда и още напълно не знаем каква крайна форма ще добие, когато израсте напълно. То е като всичко най-опасно, което човечеството към този момент е познало. Опарило се е, боляло го е дълго време, казвало си е “никога повече”, само че “никога” очевидно е най-слабата дума на този свят.
Ето превод на тази ария, която пее целия стадион в Лужники преди няколко дни. И не, не може да ми кажете, че е част от осведомителния фалшив и агитация. Двеста хиляди индивида си го пеят и се вълнуват. И си го излъчват. Реално е.
“Украйна и Крим,
var width = window.innerWidth || document.documentElement.clientWidth || document.body.clientWidth; window.googletag = window.googletag || {cmd: []}; googletag.cmd.push(function() { googletag.defineSlot(`/401112551/m.fakti_post_2`, [[728, 90], [300, 100], [660, 250], [750, 200], [336, 280], [300, 250], [320, 50], [600, 250], [300, 600], [300, 75], [320, 100], [750, 300]], `div-gpt-ad-1646992589137-0`).addService(googletag.pubads()); googletag.pubads().enableSingleRequest(); googletag.pubads().collapseEmptyDivs(); googletag.enableServices(); }); googletag.cmd.push(function() { googletag.display(`div-gpt-ad-1646992589137-0`); });
Беларус и Молдова,
Това е моята страна
Сахалин и Камчатка и Уралските планини,
Ето това е моята страна.
Краснодарския край, Сибир и Поволожието,
Казахстан и Кавказ,
И Прибалтика също.
Аз съм роден в Съветския Съюз!
Аз съм изработен в Съюз на съветските социалистически републики!
Аз ви очаквам в Съветския Съюз!
Аз съм изработен в Съюз на съветските социалистически републики!
Рюрики, Романови, Ленин и Сталин!-
Ето това е моята страна”….
Това е ария, която се пее в този момент, през днешния ден, 21 век???
Защо все в миналото още веднъж забравяме за злото, за какво постоянно се изнежваме в комфорта на мира, за какво си нафантазирваме всевъзможни глуповати проблеми, отдаваме им нечувана пристрастеност и време от живота си и по този начин полека-лека забравяме за огромното зло. Атавистичното зло.. Злото от историята. Злото от филмите. Злото да маршируваш по даден знак и под нечие знаме. Злото на потъмнения разум. Злото да не можеш въобще да живееш без зложелател. А в случай че зложелател няма- просто да си го измислиш.
А злото постоянно се ражда в главите на хората, като положително. И това му е най-страшното на злото. Злото първоначално в никакъв случай не възприема себе си като зло. Възприема себе си като отмъщение, като законосъобразен отговор на някакви обиди, които повече на може да търпи. Възприема се като истина. Като отпор.
Докато гледах този концерт, най-вече се взирах в лицата на тези млади, съветски девойки и момчета от стадиона в Лужник. Те са толкоз красиви, толкоз огряни и толкоз страшни, тъй като мощно имат вяра, че ориста още веднъж им отрежда някакъв популярен дълг, заветен дълг- да умият очите на тези, които са слепи ( а кьорав, очевидно, за тях е целия свят), в техните красиви и решителни очи, целият свят е изпаднал в някакъв непростителен грях, прави зло, обладан е от някакви непростими фашизми и фантазми и на тях се пада великата задача да поправят тая несгода и да “превъзпитат” света още веднъж. Гледам лицата им и виждам, по какъв начин същински, но напълно същински те имат вяра в това. И от това ми се подкосяват краката. И разбирам, че без значение по какъв начин и по кое време ще свърши войната с Украйна, новият ред, за който те ще се борят и новият ред, от който Съединени американски щати няма да правят отстъпка и педя, едвам в този момент стартира. И отново ще се водят войни и отново ще се подвигат стоманени пердета, ще строим нови берлински стени, ще се върнем още веднъж там, на онази опустошителна, историческа площадка, от където родителите ни се радваха, че са се отървали и въздъхваха с облекчение, че най-малко нас, децата им, ни чакат по-хубави дни.
Но очевидно толкоз можем. Толкова на тази земя. Да помним малко. Да въртим и сучем историята и да я повтаряме до пристъп.
Все някъде още веднъж и още веднъж да се роди някой “спасител”, който да се позове на предишното, с цел да изнасили сегашното и да сложи в риск бъдещето.
Да заставаме още веднъж от двете страни на Берлинската стена, да си измисляме врагове, с цел да се почувстваме още веднъж призвани и значими, да тракат оръжия, да текат пари, да лъскаме комплекси, да си запушваме очите, ушите и сърцата, които въпреки всичко някак болят…
Толкова е ужасно и тривиално познато всичко това, което се ражда, че чак към този момент нямам сили да рева. Просто стартирам постепенно и трудно да съзнавам, че колелото окончателно се е завъртяло, че от това връщане обратно няма и ще го живеем това, няма как…
…и единствено си дублирам онази велика, страшна и елементарна имитация от “Крал Лир”-
Готовността е всичко.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ