Карина Караньотова се размина на косъм от смъртта
Карина Караньотова и най-близките й хора са претърпели съществено приключение по време на излет в планината предходната седмица. Ето какво показа тв водещата фейсбук за ужаса, през който е минала:
В събота беше най-екстремният ден ви живота ми. По-голямо премеждие не ми се беше случвало. Дори близката и позната Витоша може да се окаже цялостен призрачен сън и за най-опитния алпинист. Тааа, към 10:00 тръгнахме да изкачваме Черни връх по южния скат, като началото беше в Чуйпетлово. Приятел ми беше споделил, че за към 4 часа би трябвало да го качим. Оказа се илюзия. В началото вървяхме по черен път, който се трансформира в пътечка.
По едно време обаче стигнахме един гьол и пътеката стартира да се губи. Продължихме с вярата след мочура тя още веднъж да се появи. Беше доста топло и даже се смеехме по какъв начин си носим якета и пуловери, все едно отиваме на Еверест. Въпреки че нямаше пътека не се отказвахме, газихме през хвойни до коляно, помагахме на Иво, тъй като на него растителността му стигаше до кръста. Казваме си, единствено да качим ето тази височинка и ще се ориентираме и ще открием пътеката, само че това не се случваше пред нас се посочваха още ридове и чукари. Започнахме да вървим по морените, тъй като хвойната ни измори доста.
Вече бяхме ходили 5 часа. Започна да вали, извадихме дъждобраните и продължихме. Знаехме, че към този момент наближаваме върха, само че към момента не можехме да се ориентираме какъв брой тъкмо ни остава и къде тъкмо се пада Черни връх. В този миг стартира и гръмотевичната стихия. Светкавиците към този момент бяха много близко и падаха до нас на ливадата, гърмеше доста мощно и взехме решение, че е най-добре да се скрием под канара и да спрем.
Изключихме си телефоните, махнахме металните предмети и зачакахме гръмотевичната стихия да отмине. Иво се опасяваше доста. Обясних му, че сме на безвредно място и няма от какво да го е боязън. Е, да обаче бурята не отминаваше, а към този момент беше 18:00 ч. Започна да вали по-силно. Решихме въпреки всичко да тръгнем, тъй като гръмотевиците като че ли се отдалечиха, само че в този миг пристигна гъста и черна мъгла. Много се уплашихме, тъй като стана мрачно и нищо не се виждаше. Все отново посоката беше ясна - единствено нагоре. Нямахме никакъв късмет да се върнем....
И тогава, о, знамение, след към 10 минути мъглата се махна, дъждът спря, а пред нас се появи бленувания Черни връх в композиция с красива дъга. Все отново ни трябваше още час да стигнем върха. Оказа се, че две гръмотевици са блъснали чайната в гръмооотвода, токът спрял. Било е толкоз близо до нас.... В 19:45 успяхме да слезем на хижа Алеко невредими, с подгизнали обувки и мокри панталони. Поне набрах малко сърнели и една огромна манатарка за вечеря.
Тате ни взе с колата от хижата. Беше обезпокоен и сърдит в това време.
Никога няма да не помни този 10 часов поход, без пътека.
Не подценявайте планината, не тръгвайте по непроверени направления и не подценявайте предупрежданията за неприятно време, както направих аз. Дъждът всъщност беше най-малкият ни проблем. Цялата тази преживелица ще ми е обица на ухото. Снимки имаме единствено първоначално и в края, тъй като в действителност бедствахме и си беше оцеляване. Още ни е малко гняв, че не се снимахме в скалата....Иво е огромен воин, който философски устоя цялото това нещо и не сподели и гък, единствено като бяхме в скалата-пещера ме попита дали може да си затвори очите. Добре че въпреки всичко имахме храна, вода, облекла и батерия на телефона.
АМИН!
В събота беше най-екстремният ден ви живота ми. По-голямо премеждие не ми се беше случвало. Дори близката и позната Витоша може да се окаже цялостен призрачен сън и за най-опитния алпинист. Тааа, към 10:00 тръгнахме да изкачваме Черни връх по южния скат, като началото беше в Чуйпетлово. Приятел ми беше споделил, че за към 4 часа би трябвало да го качим. Оказа се илюзия. В началото вървяхме по черен път, който се трансформира в пътечка.
По едно време обаче стигнахме един гьол и пътеката стартира да се губи. Продължихме с вярата след мочура тя още веднъж да се появи. Беше доста топло и даже се смеехме по какъв начин си носим якета и пуловери, все едно отиваме на Еверест. Въпреки че нямаше пътека не се отказвахме, газихме през хвойни до коляно, помагахме на Иво, тъй като на него растителността му стигаше до кръста. Казваме си, единствено да качим ето тази височинка и ще се ориентираме и ще открием пътеката, само че това не се случваше пред нас се посочваха още ридове и чукари. Започнахме да вървим по морените, тъй като хвойната ни измори доста.
Вече бяхме ходили 5 часа. Започна да вали, извадихме дъждобраните и продължихме. Знаехме, че към този момент наближаваме върха, само че към момента не можехме да се ориентираме какъв брой тъкмо ни остава и къде тъкмо се пада Черни връх. В този миг стартира и гръмотевичната стихия. Светкавиците към този момент бяха много близко и падаха до нас на ливадата, гърмеше доста мощно и взехме решение, че е най-добре да се скрием под канара и да спрем.
Изключихме си телефоните, махнахме металните предмети и зачакахме гръмотевичната стихия да отмине. Иво се опасяваше доста. Обясних му, че сме на безвредно място и няма от какво да го е боязън. Е, да обаче бурята не отминаваше, а към този момент беше 18:00 ч. Започна да вали по-силно. Решихме въпреки всичко да тръгнем, тъй като гръмотевиците като че ли се отдалечиха, само че в този миг пристигна гъста и черна мъгла. Много се уплашихме, тъй като стана мрачно и нищо не се виждаше. Все отново посоката беше ясна - единствено нагоре. Нямахме никакъв късмет да се върнем....
И тогава, о, знамение, след към 10 минути мъглата се махна, дъждът спря, а пред нас се появи бленувания Черни връх в композиция с красива дъга. Все отново ни трябваше още час да стигнем върха. Оказа се, че две гръмотевици са блъснали чайната в гръмооотвода, токът спрял. Било е толкоз близо до нас.... В 19:45 успяхме да слезем на хижа Алеко невредими, с подгизнали обувки и мокри панталони. Поне набрах малко сърнели и една огромна манатарка за вечеря.
Тате ни взе с колата от хижата. Беше обезпокоен и сърдит в това време.
Никога няма да не помни този 10 часов поход, без пътека.
Не подценявайте планината, не тръгвайте по непроверени направления и не подценявайте предупрежданията за неприятно време, както направих аз. Дъждът всъщност беше най-малкият ни проблем. Цялата тази преживелица ще ми е обица на ухото. Снимки имаме единствено първоначално и в края, тъй като в действителност бедствахме и си беше оцеляване. Още ни е малко гняв, че не се снимахме в скалата....Иво е огромен воин, който философски устоя цялото това нещо и не сподели и гък, единствено като бяхме в скалата-пещера ме попита дали може да си затвори очите. Добре че въпреки всичко имахме храна, вода, облекла и батерия на телефона.
АМИН!
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ