България И тогава моят лъчезарен мъж започна да ме бие: историята на Ели
" Как единствено се трансформират очите му, преди ръката му да полети към лицето ми. Изпълват се с дребни зелени точици, кафявото се трансформира в лед, зениците му се стесняват като на кобра. Всичко става за секунди. Мина време, преди да стартира да различавам тези мигновени промени, с цел да поставям ръце пред лицето си. Но това не помагаше кой знае какъв брой. А в миналото бях влюбена тъкмо в тези очи ", споделя ни Ели, която срещнахме малко преди провелия в София, минал под надпис " Нито една повече ".
" Когато преди седем години го срещнах с майка ми, тя ми сподели: Този човек не е това, за което се показва, не се събирай с него. Само че аз не я послушах. Той беше интелигентен и компетентен, учеше в влиятелен университет. Говорехме за изкуство, за висша мода, за кино и музика. Ходехме на концерти и изложения, а по-късно, хванати за ръка, се прибирахме в дома му, където той готвеше нещо вкусно и след това се любехме цяла нощ. Оженихме се, а като ни се роди детенце, грижата му за него беше толкоз всеотдайна, че непрекъснато си мислех каква късметлийка съм с този мъж ", споделя още Ели и споделя историята си до дъно:
" Бях смачкана, бях плебей на страха и срама "
" Един ден му споделих, че желая да продължа образованието си в университета. Той се съгласи. Само че от този миг спря да ми оказва помощ с детето и семейството.
Беше късен следобяд, когато глупавото ястие загоря, тъй като четях за изпити, до момента в който бебето се беше кротнало. Тичам в кухнята и си мисля, че ще се посмеем както преди, ще измием тенджерата и ще си поръчаме пица. Но той ме гледаше с очите на кобра. Скочи върху мен и ме удари с глава в носа. Рукна кръв. Въобще не се смути. Хвърли ме на дивана и стартира да ме постанова с юмруци по тялото. Цялата бях в синини.
Не споделих на никого. Мислех, че е нещо моментно. Срамувах се. Всичките ни другари знаеха какъв брой сме щастливи, по какъв начин да разруша този мит. Не споделих и на майка ми. Мислех си, че ще ми натяква, че ме е предизвестила още преди време.
Не смеех да изляза на улицата, нито да отида до магазина или да заведа детето на ясла. Каза ми: " Стой си у дома, аз ще поема всичко ". И ненадейно отново стана най-любящият татко и брачен партньор. Но по какъв начин да се любиш с някого, който разрушава лицето ти.
Така се трансфорах в плебей. Години наред бях плебей на страха и срама, тъй като всякога, когато желаех да трансформира нещо в живота си и да направя нещо за себе си, следваше побой - " за какво ризата ми не е изгладена ", " за какво има чинии в мивката ", " за какво детето отново кашля ", " ти си мързелива лигла ".
Бях отговорна, отговорна, отговорна. Търпях. Смачкана поради детето, поради срама, поради страха. Това са предубеждения, в които като че ли ни възпитават от дребни. Да търпиш и да не казваш, тъй като някой щял нещо да си намерения, до момента в който теб те малтретират. Каква визия за естетика и благополучие на едно общество може да е това? Чувстваш се жертван поради неверен избор, изработен в младостта. И търпиш, с цел да не те " убие " обществото. Но че той те убива всеки ден - това било обикновено. Здраво семейство... Боже, каква нелепост. Не е трябвало да понасям и за момент, само че късно го разбрах.
Един ден желаех да се видя с другарка, която се беше върнала от чужбина. Плахо го попитах дали може. Мъжът ми се засмя и сподели: " Добре ". Само че до момента в който се приготвях, той изпусна детето на пода и то си удари главата. Хукнахме към болничното заведение. " Ти си отговорна ", сподели ми в колата.
Тогава ми " светна ". Нормално ли е да запитвам дали мога да изляза от вкъщи си? Та аз съм пандизчия, който ще санкционират с пердах, в случай че изиска да си купи парфюм или нови дънки. Аз съм пандизчия, който ще пребият, в случай че изиска да учи, да се види с другари или просто да се разноски в парка. И няма да пребият единствено мен. Детето ми също е в заплаха. Тогава взех решение да го напусна. А толкоз ме беше боязън да му кажа, че желая да се разделим.
Нямах удостоверения от правосъдна медицина за побоите, а е трябвало да си извадя, тъй като кой ще ми повярва, че този сияен мъж може да се трансформира в кобра и да бие като боксьор. В последна сметка ми помогнаха от " Анимус ". Днес пребивавам в различен град. Оставих всичко в дома му. Чак в този момент съм свободна в мозъка си и в тялото си. "
Това е историята на Ели - една от многото дами в България, станали жертва на брутално домашно принуждение. Дошла е в София особено за митинга, тъй като желае да каже на всички дами: " Не чакайте, в случай че един път са ви протегнали ръка - бягайте незабавно. Няма вяра той да се промени, ще убие всичко у Вас, ще забравите коя сте. Кажете на целия свят какво Ви се случва, а в случай че светът не Ви повярва, търсете организации, които да Ви защитят ".
Ели държи да показа и това: " Изумително е по какъв начин може да има политици и партии, които яхват Истанбулската спогодба, с цел да спасят личните си кожи в политическия живот. Не разбирам по какъв начин хората им имат вяра и по какъв начин това цялостно с предубеждения общество гласоподава и праща в Народното събрание нападателни националисти и хомофоби. Чии права ще пазят те - на такива като мен ли? Колко политици осъдиха откровено. Колко осъдиха това, че удари момиче. Колко политици осъдиха откровено мъжа, удушил със стреч фолио жена си. Голяма покруса било - и толкова. Не им имам вяра на тези хора. Ако желаеха нещо да се промени, щяха да са го създали през закони и същински работещи институции ", споделя Ели и продължава:
" Всяка от нас се избавя сама. А някои не съумяват да се спасят. "
Да не приказваме, че нито една медия няма излъчвания, които да изясняват на дамите по какъв начин и от кого да потърсят помощ, в случай че са насилвани. Не когато има някаква преживелица, а регулярни излъчвания. Защото когато попаднеш в такава обстановка, ти спираш да мислиш рационално и единствено потъваш. Някой би трябвало да те подсети, да ти изясни, да ти покаже пътя, който ще те избави. Медиите биха могли да вършат това, вместо грабителски да отразяват следващата жертва и да ровят в живота на хората, когато той е завършил. Сега всяка от нас се избавя сама. А някои не съумяват да се спасят ", споделя Ели.
Още при започване на митинга, на който срещаме Ели, всички разбират, че в същия ден в София е било убито момиче на 21 години. Потресени от новината, присъстващите виждат и това: до момента в който млада жена споделя историята си, на сцената нахлуват млади мъже. Посягат ѝ, блъскат микрофона. Целият площад се огласява от писъци. Жандармеристите потеглят към мястото на конфликта, хващат мъжете и ги водят към патрулния микробус. Хората ограждат жандармеристите и ги питат за какво не арестуват мъжете, откакто пред очите им са нападнали жена. Отговор няма. " Нападнаха ни, до момента в който приказваме по микрофона против насилието над дами. И държаха българското знаме в ръце ", възмущава се едно момиче.
На митинга срещаме и издателя Виктор Лилов, който споделя: " Време е освен да се трансформират законите, само че и всички неправителствени организации против насилието би трябвало да се обединят и да търсят дружно правата на жителите. Защото насилието над дами, хомофобията, експанзията против ЛГБТИ общността - всичко това е една и съща тематика ".
Не може да стане единствено с промени в законите - към това мнение се причислява и Глория Филипова, една от организаторките на митинга. Според нея, " с цел да се отстрани насилието над дами, би трябвало да се отстранен стандартите, които битуват в обществото, че дамата би трябвало да е постоянно в подчинена позиция. Това няма по какъв начин да стане единствено с промени в законите. Обществото може да се промени единствено в случай че по тези тематики стартира да се приказва още от детската градина - че има разнообразни хора, само че че всеки човек самичък по себе си е скъп, а насилието в никакъв случай не е решение ".
" Когато преди седем години го срещнах с майка ми, тя ми сподели: Този човек не е това, за което се показва, не се събирай с него. Само че аз не я послушах. Той беше интелигентен и компетентен, учеше в влиятелен университет. Говорехме за изкуство, за висша мода, за кино и музика. Ходехме на концерти и изложения, а по-късно, хванати за ръка, се прибирахме в дома му, където той готвеше нещо вкусно и след това се любехме цяла нощ. Оженихме се, а като ни се роди детенце, грижата му за него беше толкоз всеотдайна, че непрекъснато си мислех каква късметлийка съм с този мъж ", споделя още Ели и споделя историята си до дъно:
" Бях смачкана, бях плебей на страха и срама "
" Един ден му споделих, че желая да продължа образованието си в университета. Той се съгласи. Само че от този миг спря да ми оказва помощ с детето и семейството.
Беше късен следобяд, когато глупавото ястие загоря, тъй като четях за изпити, до момента в който бебето се беше кротнало. Тичам в кухнята и си мисля, че ще се посмеем както преди, ще измием тенджерата и ще си поръчаме пица. Но той ме гледаше с очите на кобра. Скочи върху мен и ме удари с глава в носа. Рукна кръв. Въобще не се смути. Хвърли ме на дивана и стартира да ме постанова с юмруци по тялото. Цялата бях в синини.
Не споделих на никого. Мислех, че е нещо моментно. Срамувах се. Всичките ни другари знаеха какъв брой сме щастливи, по какъв начин да разруша този мит. Не споделих и на майка ми. Мислех си, че ще ми натяква, че ме е предизвестила още преди време.
Не смеех да изляза на улицата, нито да отида до магазина или да заведа детето на ясла. Каза ми: " Стой си у дома, аз ще поема всичко ". И ненадейно отново стана най-любящият татко и брачен партньор. Но по какъв начин да се любиш с някого, който разрушава лицето ти.
Така се трансфорах в плебей. Години наред бях плебей на страха и срама, тъй като всякога, когато желаех да трансформира нещо в живота си и да направя нещо за себе си, следваше побой - " за какво ризата ми не е изгладена ", " за какво има чинии в мивката ", " за какво детето отново кашля ", " ти си мързелива лигла ".
Бях отговорна, отговорна, отговорна. Търпях. Смачкана поради детето, поради срама, поради страха. Това са предубеждения, в които като че ли ни възпитават от дребни. Да търпиш и да не казваш, тъй като някой щял нещо да си намерения, до момента в който теб те малтретират. Каква визия за естетика и благополучие на едно общество може да е това? Чувстваш се жертван поради неверен избор, изработен в младостта. И търпиш, с цел да не те " убие " обществото. Но че той те убива всеки ден - това било обикновено. Здраво семейство... Боже, каква нелепост. Не е трябвало да понасям и за момент, само че късно го разбрах.
Един ден желаех да се видя с другарка, която се беше върнала от чужбина. Плахо го попитах дали може. Мъжът ми се засмя и сподели: " Добре ". Само че до момента в който се приготвях, той изпусна детето на пода и то си удари главата. Хукнахме към болничното заведение. " Ти си отговорна ", сподели ми в колата.
Тогава ми " светна ". Нормално ли е да запитвам дали мога да изляза от вкъщи си? Та аз съм пандизчия, който ще санкционират с пердах, в случай че изиска да си купи парфюм или нови дънки. Аз съм пандизчия, който ще пребият, в случай че изиска да учи, да се види с другари или просто да се разноски в парка. И няма да пребият единствено мен. Детето ми също е в заплаха. Тогава взех решение да го напусна. А толкоз ме беше боязън да му кажа, че желая да се разделим.
Нямах удостоверения от правосъдна медицина за побоите, а е трябвало да си извадя, тъй като кой ще ми повярва, че този сияен мъж може да се трансформира в кобра и да бие като боксьор. В последна сметка ми помогнаха от " Анимус ". Днес пребивавам в различен град. Оставих всичко в дома му. Чак в този момент съм свободна в мозъка си и в тялото си. "
Това е историята на Ели - една от многото дами в България, станали жертва на брутално домашно принуждение. Дошла е в София особено за митинга, тъй като желае да каже на всички дами: " Не чакайте, в случай че един път са ви протегнали ръка - бягайте незабавно. Няма вяра той да се промени, ще убие всичко у Вас, ще забравите коя сте. Кажете на целия свят какво Ви се случва, а в случай че светът не Ви повярва, търсете организации, които да Ви защитят ".
Ели държи да показа и това: " Изумително е по какъв начин може да има политици и партии, които яхват Истанбулската спогодба, с цел да спасят личните си кожи в политическия живот. Не разбирам по какъв начин хората им имат вяра и по какъв начин това цялостно с предубеждения общество гласоподава и праща в Народното събрание нападателни националисти и хомофоби. Чии права ще пазят те - на такива като мен ли? Колко политици осъдиха откровено. Колко осъдиха това, че удари момиче. Колко политици осъдиха откровено мъжа, удушил със стреч фолио жена си. Голяма покруса било - и толкова. Не им имам вяра на тези хора. Ако желаеха нещо да се промени, щяха да са го създали през закони и същински работещи институции ", споделя Ели и продължава:
" Всяка от нас се избавя сама. А някои не съумяват да се спасят. "
Да не приказваме, че нито една медия няма излъчвания, които да изясняват на дамите по какъв начин и от кого да потърсят помощ, в случай че са насилвани. Не когато има някаква преживелица, а регулярни излъчвания. Защото когато попаднеш в такава обстановка, ти спираш да мислиш рационално и единствено потъваш. Някой би трябвало да те подсети, да ти изясни, да ти покаже пътя, който ще те избави. Медиите биха могли да вършат това, вместо грабителски да отразяват следващата жертва и да ровят в живота на хората, когато той е завършил. Сега всяка от нас се избавя сама. А някои не съумяват да се спасят ", споделя Ели.
Още при започване на митинга, на който срещаме Ели, всички разбират, че в същия ден в София е било убито момиче на 21 години. Потресени от новината, присъстващите виждат и това: до момента в който млада жена споделя историята си, на сцената нахлуват млади мъже. Посягат ѝ, блъскат микрофона. Целият площад се огласява от писъци. Жандармеристите потеглят към мястото на конфликта, хващат мъжете и ги водят към патрулния микробус. Хората ограждат жандармеристите и ги питат за какво не арестуват мъжете, откакто пред очите им са нападнали жена. Отговор няма. " Нападнаха ни, до момента в който приказваме по микрофона против насилието над дами. И държаха българското знаме в ръце ", възмущава се едно момиче.
На митинга срещаме и издателя Виктор Лилов, който споделя: " Време е освен да се трансформират законите, само че и всички неправителствени организации против насилието би трябвало да се обединят и да търсят дружно правата на жителите. Защото насилието над дами, хомофобията, експанзията против ЛГБТИ общността - всичко това е една и съща тематика ".
Не може да стане единствено с промени в законите - към това мнение се причислява и Глория Филипова, една от организаторките на митинга. Според нея, " с цел да се отстрани насилието над дами, би трябвало да се отстранен стандартите, които битуват в обществото, че дамата би трябвало да е постоянно в подчинена позиция. Това няма по какъв начин да стане единствено с промени в законите. Обществото може да се промени единствено в случай че по тези тематики стартира да се приказва още от детската градина - че има разнообразни хора, само че че всеки човек самичък по себе си е скъп, а насилието в никакъв случай не е решение ".
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ