Ален Делон кръсти изложбата на наш художник в Италия
Емил Ангелов направи кариера в Римини. Днес дели времето си сред Пловдив, където е приключил образованието си, и Хасково, където е къщата на майка му
Ален Делон стана кръстник на изложбата на български художник от Италия. „ Няма нищо по-хубаво от жена, която наподобява на жена “ - с този откъс на легендата на френското кино е озаглавена експозицията на Емил Ангелов (Emilio Il Turco) в изложба „ Marina Franzetti “ под тепетата.
Творецът емигрира във Франция в края на 1989 година само че след дълго блуждаене по улиците на Париж схваща, че няма по какъв начин да получи политическо леговище там. Няколко месеца по-късно отпътува за Италия и се открива в Римини - перлата на Адриатика. Така Емил става Емилио.
Надеждата му е, че след конфликтите с комунистическия режим в България ще успее да направи кариера като художник на Запад. Това обаче не се оказва толкоз елементарно, колкото наподобява на пръв взор. В началото припечелва, като рисува акварели и маслени платна.
По-късно го вижда прочут галерист неаполитанец, който му разпорежда репродукции и му заплаща на парче. „ Не познавах още нрава на италианците, не говорех добре и езика им.
Даваше ми по 200 марки и бях удовлетворен
Но както разбрах по-късно, неаполитанците са много хитри хора. Едно момче ми отвори очите, че работя за жълти стотинки. Като разбрах, подвигнах кръвно “, споделя през смях Емилио.
След 32 години в странство той се завръща в родината, тъй като ненадейно губи майка си. Дори не съумяват да се простят, дамата си отива безусловно за ден. Сега дели времето си сред Пловдив, в който е приключил образованието си, и Хасково, където се намира домът на майка му.
„ Когато пристигам в Пловдив, нещо се отваря в мен
Тук съм учил и служил. Тук се зареждам. Стига ми да обиколя Стария град, с цел да се извърша с креативна сила. Пловдив е храна за всеки създател “, уверен е художникът.
С дизайнерката Марина Францети се среща по време на сборна галерия в едноименната й изложба на ул. „ Май “ 2A. Емилио бил един от участниците, довел го огромният Вълчан Петров. Марина се възхитила от акварелите му и предложила да му провежда независима изява.
В творбите на Емилио наличието на дамата е осезаемо. Поредицата му от рисунки на римлянки е въодушевена от носталгията по отминалото време, когато е живял в Рим. Техниката с тънък писец и акварел разказва този сантиментален интервал.
„ В живота ми има много дами, даже прекомерно доста
Понякога се окачам с мои приятелки - върша им скици. За мен дамата би трябвало да е елегантна, да не излъчва надменност. Привлича ме естественият финес. Обърнете внимание на очите, които рисувам. В тях ще забележите дълбокия и логичен взор. Има доста дами с красиви очи, чийто взор обаче е празен. Такива очи в никакъв случай не ме впечатляват. Инспирират ме не толкоз пропорциите, колкото излъчването и походката. В Италия още държат на нея. Знаете какви са италианците - когато видят на улицата красива жена, стартират да сипят похвали. А дамата разцъфва пред очите им “, изяснява Емилио, който е уверен, че дамата би трябвало да демонстрира прелест и уязвимост, а мъжът е предназначен да я пази.
Другата му огромна пристрастеност е към конете. Притежава три расови екземпляра, които язди през свободното си време. „ В Италия по традиция през уикендите цели фамилии излизат на коне в планината. Правят си пикник, изминават от време на време по 80 км. Не е рядко срещано събитие човек да си купи кон “, изяснява художникът.
1500 лв. от Тато и Папандреу
През далечната 1988 година държи ателие в Хасково, в което създава плакати. И той като останалите художници в тези времена се занимава с приложна работа, с цел да се прехранва. „ Същата година другарят Тодор Живков трябваше да се срещне с Папандреу - тогавашния президент на Гърция. Докараха ми един грък да ми написа текстовете, а аз да обрисувам транспарантите, които да се слагат по улиците в центъра на града. 15 дни не излязох от ателието! Тогава се работеше с доста нездравословни бои и ацетон, дробовете ми бяха станали на сито. Като завърших, при мен пристигна регионалният отговорник по културата Никола Атанасов. Казваха му Дългия, тъй като беше висок два метра. Трябваше да ми заплати 1500 лв., много пари за тези времена. „ Защо не извършите подаяние тези пари на Община Хасково? “, попита ме. Тогава избухнах. И взех решение да избягам от България. След няколко месеца падна Берлинската стена, а аз единствено това чаках “, връща лентата Емилио.
До Римини и обратно с цялостен джип картини
В Италия се оказва нетолкова просто да откриеш галерия, колкото у нас. Трябва да застраховаш всичките си картини, тъй като в случай че нещо се случи с тях, галеристът дава отговор. Ако създателят не разполага със средства или не си е намерил спонсор, е невероятно да покаже творбите си пред аудитория, споделя създателят. „ В началото си мислех, че ще отида и ще им взема акъла с моите работи. Но като разбрах какъв брой е мъчно, напряко се схванах. През 1992 година пристигна мой другар от Хасково. Натоварил в един джип големи платна и тръгнал да прави огромна галерия в Римини! Казвам му: Ти добре ли си, бе, човек?! Тук да не ти е България?! “, спомня си Емилио.
Въпреки това не съжалява, че е избрал Италия, тъй като, по думите му, в случай че един човек желае да разбере какъв брой коства и дали същински го ценят, би трябвало да поработи в чужбина. „ Благодарение на живота си в Римини беседвам свободно на 8 езика. Там поддържам връзка всеки ден с руснаци, испанци, французи, немци, британци, сърби, гърци… Обожавам да вниквам в разнообразни култури, по тази причина в моите творби има доста багри. Обичам да си играя с цветовете, изключително с топлите нюанси. Слънцето е напълно друго в Италия, грее по необикновен метод. Там е градината на Европа. Атмосферата е приказна и доста ми липсва “, не крие страстите си художникът.
Ален Делон стана кръстник на изложбата на български художник от Италия. „ Няма нищо по-хубаво от жена, която наподобява на жена “ - с този откъс на легендата на френското кино е озаглавена експозицията на Емил Ангелов (Emilio Il Turco) в изложба „ Marina Franzetti “ под тепетата.
Творецът емигрира във Франция в края на 1989 година само че след дълго блуждаене по улиците на Париж схваща, че няма по какъв начин да получи политическо леговище там. Няколко месеца по-късно отпътува за Италия и се открива в Римини - перлата на Адриатика. Така Емил става Емилио.
Надеждата му е, че след конфликтите с комунистическия режим в България ще успее да направи кариера като художник на Запад. Това обаче не се оказва толкоз елементарно, колкото наподобява на пръв взор. В началото припечелва, като рисува акварели и маслени платна.
По-късно го вижда прочут галерист неаполитанец, който му разпорежда репродукции и му заплаща на парче. „ Не познавах още нрава на италианците, не говорех добре и езика им.
Даваше ми по 200 марки и бях удовлетворен
Но както разбрах по-късно, неаполитанците са много хитри хора. Едно момче ми отвори очите, че работя за жълти стотинки. Като разбрах, подвигнах кръвно “, споделя през смях Емилио.
След 32 години в странство той се завръща в родината, тъй като ненадейно губи майка си. Дори не съумяват да се простят, дамата си отива безусловно за ден. Сега дели времето си сред Пловдив, в който е приключил образованието си, и Хасково, където се намира домът на майка му.
„ Когато пристигам в Пловдив, нещо се отваря в мен
Тук съм учил и служил. Тук се зареждам. Стига ми да обиколя Стария град, с цел да се извърша с креативна сила. Пловдив е храна за всеки създател “, уверен е художникът.
С дизайнерката Марина Францети се среща по време на сборна галерия в едноименната й изложба на ул. „ Май “ 2A. Емилио бил един от участниците, довел го огромният Вълчан Петров. Марина се възхитила от акварелите му и предложила да му провежда независима изява.
В творбите на Емилио наличието на дамата е осезаемо. Поредицата му от рисунки на римлянки е въодушевена от носталгията по отминалото време, когато е живял в Рим. Техниката с тънък писец и акварел разказва този сантиментален интервал.
„ В живота ми има много дами, даже прекомерно доста
Понякога се окачам с мои приятелки - върша им скици. За мен дамата би трябвало да е елегантна, да не излъчва надменност. Привлича ме естественият финес. Обърнете внимание на очите, които рисувам. В тях ще забележите дълбокия и логичен взор. Има доста дами с красиви очи, чийто взор обаче е празен. Такива очи в никакъв случай не ме впечатляват. Инспирират ме не толкоз пропорциите, колкото излъчването и походката. В Италия още държат на нея. Знаете какви са италианците - когато видят на улицата красива жена, стартират да сипят похвали. А дамата разцъфва пред очите им “, изяснява Емилио, който е уверен, че дамата би трябвало да демонстрира прелест и уязвимост, а мъжът е предназначен да я пази.
Другата му огромна пристрастеност е към конете. Притежава три расови екземпляра, които язди през свободното си време. „ В Италия по традиция през уикендите цели фамилии излизат на коне в планината. Правят си пикник, изминават от време на време по 80 км. Не е рядко срещано събитие човек да си купи кон “, изяснява художникът.
1500 лв. от Тато и Папандреу
През далечната 1988 година държи ателие в Хасково, в което създава плакати. И той като останалите художници в тези времена се занимава с приложна работа, с цел да се прехранва. „ Същата година другарят Тодор Живков трябваше да се срещне с Папандреу - тогавашния президент на Гърция. Докараха ми един грък да ми написа текстовете, а аз да обрисувам транспарантите, които да се слагат по улиците в центъра на града. 15 дни не излязох от ателието! Тогава се работеше с доста нездравословни бои и ацетон, дробовете ми бяха станали на сито. Като завърших, при мен пристигна регионалният отговорник по културата Никола Атанасов. Казваха му Дългия, тъй като беше висок два метра. Трябваше да ми заплати 1500 лв., много пари за тези времена. „ Защо не извършите подаяние тези пари на Община Хасково? “, попита ме. Тогава избухнах. И взех решение да избягам от България. След няколко месеца падна Берлинската стена, а аз единствено това чаках “, връща лентата Емилио.
До Римини и обратно с цялостен джип картини
В Италия се оказва нетолкова просто да откриеш галерия, колкото у нас. Трябва да застраховаш всичките си картини, тъй като в случай че нещо се случи с тях, галеристът дава отговор. Ако създателят не разполага със средства или не си е намерил спонсор, е невероятно да покаже творбите си пред аудитория, споделя създателят. „ В началото си мислех, че ще отида и ще им взема акъла с моите работи. Но като разбрах какъв брой е мъчно, напряко се схванах. През 1992 година пристигна мой другар от Хасково. Натоварил в един джип големи платна и тръгнал да прави огромна галерия в Римини! Казвам му: Ти добре ли си, бе, човек?! Тук да не ти е България?! “, спомня си Емилио.
Въпреки това не съжалява, че е избрал Италия, тъй като, по думите му, в случай че един човек желае да разбере какъв брой коства и дали същински го ценят, би трябвало да поработи в чужбина. „ Благодарение на живота си в Римини беседвам свободно на 8 езика. Там поддържам връзка всеки ден с руснаци, испанци, французи, немци, британци, сърби, гърци… Обожавам да вниквам в разнообразни култури, по тази причина в моите творби има доста багри. Обичам да си играя с цветовете, изключително с топлите нюанси. Слънцето е напълно друго в Италия, грее по необикновен метод. Там е градината на Европа. Атмосферата е приказна и доста ми липсва “, не крие страстите си художникът.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ