Американски военен експерт, пленен в Украйна от руснаците: Не вярвам, че още съм жив
Експертът и помощник на Breaking Defense Рубен Джонсън е бил атакуван и ограбен от съветски бойци, след което е арестуван за две седмици в бункер край Криев. При незнайни условия съумява да се измъкне от двуседмичен плен и да стигне до Полша, където намира избавление от агресора.
Рубен Джонсън е е специалист, с над 30-годишен опит в правенето на разбори и отчети за непознати оръжейни системи и военни технологии. Работил е в американската военна промишленост като анализатор на непознати технологии. Бил е и съветник към Департамента по защита, военноморските и военновъздушни сили на Съединени американски щати, работил е и за британското и австралийското държавно управление. Редовен създател е в няколко профилирани военни издания - Breaking Defense, Military Periscope, Aviation International News, The Washington Free Beacon, The Washington Times and 现代军事. От края на 80-те години той е отразил множеството от основните международни изложби, свързани с защитата и галактическия бранш.В момента работи в Киев, където оказва експертна помощ на Украйна.
Преди няколко месеца Робен Джонсън разяснява в положението на съветската военна промишленост и за какво България не би трябвало да ремонтира военните си самолети в Русия.
Breaking Defense разгласява трогателен роман за пленничеството на Рубен Джонсън в Украйна и неговите персонални усещания от войната, подпалена от Владимир Путин против една самостоятелна и суверенна страна.
След всичко, което претърпях като заложник на съветската войска, ми е мъчно да допускам, че през днешния ден по някакъв метод към момента съм жив, стартира описа си Рубен Джонсън, който сега се намира във Форт Лодърдейд, Флорида.
„ Историята стартира на 4 март, когато моят сътрудник и аз взехме решение да се отправим към ж.п. гарата, с цел да хванем трен за евакуация отвън Украйна. Близо до украинските градове Ирпин и Буча, покрай Киев, колата ни попадна в засада на съветската войска. Това бяха бойци, които преднамерено се криеха от погледа на всеки, който пътува по пътя, и нападнаха транспортно средство на цивилни. Преди да успеем да разберем какво се случва, колата беше пронизана от картечен огън. По някакво знамение тримата в колата оцеляхме под една канонада от патрони, които проникнаха в шасито на колата и изпочупиха всички прозорците “, споделя специалистът.
След като напуснали транспортното средство и се скрили, колата се претърколила по хълма и се разрушила в някаква ограда. Руските бойци - без да си вършат труда да ревизират кои са, дали са живи, мъртви или ранени - се нахвърлили върху останките от колата, тарашили в раниците и куфарите им, а трима от тях им заповядали да излязат от ни, до момента в който двама или трима или техният брой ни подредиха да излезем от скривалището си.
Демонстрирайки извънредно варварското държание, с което съветската войска стана известна, те ги държали под прицел, до момента в който грабели всичко, до което могат да се докопат: пари, които носел за образованието на сина му, компютри, твърди дискове, iPhone, слънчеви очила, парфюм, облекла. Взели даже златния пръстен от ръката му, който възнамерявал да подари на сина си при дипломирането, споделя Джонсън.
„ Докато водачът, който наехме, беше краткотрайно арестуван и по-късно освободен, аз и сътрудникът ми първо бяхме отведени посред гора покрай Киев за една нощ. На идващия ден бяхме превозени в под земята бункер (в региона на летище „ Гостомел “ край Киев, което е разрушено още при започване на войната – на 24 февруари) и затворени в мръсно, извънредно мрачно и влажно помещение без течаща вода, тоалетна или отопление.
Тази дупка щеше да бъде нашият дом за нашето двуседмично тестване. Нямахме контакт с външния свят и затова нямахме директна информация, че нашествието на Москва в Украйна не съумява да реализира нито една от нейните оперативни цели. Ние също по този начин нямахме визия каква ще бъде ориста ни.
В някои връзки неналичието на информация беше нещо положително. Не бяхме наясно с ужасите на военните закононарушения, които се разпростират в разнообразни елементи на страната. Но даже по време на нашия плен и последвалата, към момента мистериозна независимост, имаше знаци за това, което следва.
Времето, което прекарахме в дупката, също ни даде доста косвени улики, че нашествието в Украйна се е трансформирала в позорен театър. По сходство на пословичната „ тайфа, която не можеше да стреля тъкмо “, първичният график на съветския президент Владимир Путин за незабавна победа, с който Кремъл се хвалеше на всеослушание, преди да изпрати армията си през границата, се превръщаше в изненадващи един след различен провали на бойното поле и бойците в бункера с нас го знаеха. Но това, което се случва във външния свят, нямаше значение за нас в новия ни дом.(…), над 300 часа, в които бяхме будни тъй като седеше в ъгъла охранител с АК-47, оставяйки ни да се чудим дали през днешния ден е денят, в който револверът ще бъде ориентиран против нас.
(…) Всъщност в никакъв случай не ни беше разрешено да забележим какво се случва отвън стаята, в която бяхме държани. Можехме обаче да чуем доста. Стаите от другата страна на коридора бяха информационен център, който получаваше вести по радиото както и от диалози по телефона през целия ден, разкрива експертът;
По думите му руснаците употребяват тази зона като триажен център, с цел да закърпят ранените си преди да бъдат изпратени в подобаващата полева болница. Чували са също звук от опаковъчна лента, с която най-вероятно са били опаковани телата на умрелите съветски бойци.
„ В последна сметка установихме връзка с бойците, които ни охраняваха, както и с медицинския личен състав, който ме лекуваше от хипертония. Поведението им беше радикално друго от това на командния им състав - хора с промити мозъци. Повечето от тях бяха млади и в никакъв случай през живота си не са били отвън Русия. Инвазията в Украйна беше първото им „ пътешестване в чужбина “ и изобщо не изглеждаше, че това ги радва.
След няколко дни те започнаха да признават, че преди да изоставен Русия, на всички им е било казано разновидност на едно и също известие: „ Ще бъдем в Украйна най-много четири до пет дни, до тогава Украйна ще бъде превзета и ще се приберем вкъщи ”.
Но защото спорът се популяризира през втората половина на март, на тези бойци им е станало ясно, че скоро никой няма да се прибере у дома. Междувременно са били прекратени всевъзможен контакт със фамилиите им. За разлика от някои от мародерстващите и убиващи съветски бойци, които звънят, с цел да кажат на хората в Русия какъв брой украинци са изнасилили и/или умъртвили, тези бойци нямаха мобилни телефони и метод да осъществят връзка с околните си, споделя още Джонсън.
По думите му от самото начало, до момента в който били в бункера, летище е било обект на обстрел. Били са обект както на краткотрайни офанзиви, по този начин и на нескончаем артилерийски обстрел когато и да е на денонощието. В някои моменти се чувал даже огън от стрелково оръжие, което показвало, че украинските сили, атакуващи летището, са съвсем над тях. По време на една съответна офанзива, ориентирана към бункера, където са били държани, на защитата са раздадени спомагателни бронежилетки. Сякаш руснаците очаквали, че летище „ Гостомел “ и този бункер ще бъдат завладяни от украинските военни, които ще влязат в пряк пердах с съветските военни там.
Джонсън споделя още, че по време на двуседмичното им тестване няколко пъти са били осведомени, че следва да бъдат освободени - заричане, което в най-хубавия случай за него изглеждало като подправена вяра. Защото в интервала, в който били пленници, никой в никакъв случай не им казвал истината. Всичко това на него му приличало на някаква неуместна психическа война.
„ След това ненадейно, 14 дни след нашето похищение, двама бойци пристигнаха и ни споделиха, че сме освободени и би трябвало да си тръгваме – в този момент незабавно. Когато попитахме за персоналните движимости, за които ни беше казано, че ще ни бъдат върнати, бойците споделиха, че „ може би те могат да бъдат изпратени с друго транспортно средство до мястото, където ще бъдем към този момент на независимост “. Но надали някой ще бъде шокиран когато разбере, че повече в никакъв случай не видяхме персоналните си движимости “, споделя Рубен Джонсън и прецизира, че той и спътниците му са откарани в друга постройка, където са прекарали цялата нощ на железни столове.
„ Бяхме уверени, че в един миг ще ни кажат, че ще ни отведат в пандиза в Русия или ще бъдем изпратени в някакъв център за разпити, само че действителността в последна сметка беше също толкоз безредна и неорганизирана, колкото цялата инвазия на Русия. След това към четири часа пътувахме с кола - през радиационната зона на Чернобил и ненадейно ни споделиха най-безцеремонно да слезем от колата и ни зарязаха на пътя. Чухме единствено един от бойците да споделя: „ Беларус е натам – би трябвало пешком да стигнете до там”.
От границата с Беларус някак си са стигнали до пункт на „ Червения кръст “, след което са превозени до санаториум в Гомел, вторият по величина град в Беларус. На идващия ден идват с трен в Брест, на границата с Полша, откъдето отпътуват за Тереспол в Полша и оттова за Варшава. В полската столица остават няколко седмици, с цел да се възстановят от контузията, претърпели като пленници на съветските военни в Украйна. В последна сметка вземат решение да се върнат в Съединени американски щати.
„ Никога не ни беше казано за какво сме освободени - макар че по-късно разбрахме, че доста хора работят зад кулисите, с цел да се случи това. В това отношение ние бяхме късметлиите; в този момент знаем, че хиляди украинци са депортирани в Русия де факто като заложници, а незнаен брой цивилни лежат в всеобщи гробове, жертви на ужасяващите военни закононарушения на Русия. Техните истории може в никакъв случай да не бъдат разказани с помощта на кървавите, чудовищни дейности на агресора Путин и неговото незаконно обграждане “, показва Рубен Джонсън.
Превод със съкращения: Faktor.bg
Рубен Джонсън е е специалист, с над 30-годишен опит в правенето на разбори и отчети за непознати оръжейни системи и военни технологии. Работил е в американската военна промишленост като анализатор на непознати технологии. Бил е и съветник към Департамента по защита, военноморските и военновъздушни сили на Съединени американски щати, работил е и за британското и австралийското държавно управление. Редовен създател е в няколко профилирани военни издания - Breaking Defense, Military Periscope, Aviation International News, The Washington Free Beacon, The Washington Times and 现代军事. От края на 80-те години той е отразил множеството от основните международни изложби, свързани с защитата и галактическия бранш.В момента работи в Киев, където оказва експертна помощ на Украйна.
Преди няколко месеца Робен Джонсън разяснява в положението на съветската военна промишленост и за какво България не би трябвало да ремонтира военните си самолети в Русия.
Breaking Defense разгласява трогателен роман за пленничеството на Рубен Джонсън в Украйна и неговите персонални усещания от войната, подпалена от Владимир Путин против една самостоятелна и суверенна страна.
След всичко, което претърпях като заложник на съветската войска, ми е мъчно да допускам, че през днешния ден по някакъв метод към момента съм жив, стартира описа си Рубен Джонсън, който сега се намира във Форт Лодърдейд, Флорида.
„ Историята стартира на 4 март, когато моят сътрудник и аз взехме решение да се отправим към ж.п. гарата, с цел да хванем трен за евакуация отвън Украйна. Близо до украинските градове Ирпин и Буча, покрай Киев, колата ни попадна в засада на съветската войска. Това бяха бойци, които преднамерено се криеха от погледа на всеки, който пътува по пътя, и нападнаха транспортно средство на цивилни. Преди да успеем да разберем какво се случва, колата беше пронизана от картечен огън. По някакво знамение тримата в колата оцеляхме под една канонада от патрони, които проникнаха в шасито на колата и изпочупиха всички прозорците “, споделя специалистът.
След като напуснали транспортното средство и се скрили, колата се претърколила по хълма и се разрушила в някаква ограда. Руските бойци - без да си вършат труда да ревизират кои са, дали са живи, мъртви или ранени - се нахвърлили върху останките от колата, тарашили в раниците и куфарите им, а трима от тях им заповядали да излязат от ни, до момента в който двама или трима или техният брой ни подредиха да излезем от скривалището си.
Демонстрирайки извънредно варварското държание, с което съветската войска стана известна, те ги държали под прицел, до момента в който грабели всичко, до което могат да се докопат: пари, които носел за образованието на сина му, компютри, твърди дискове, iPhone, слънчеви очила, парфюм, облекла. Взели даже златния пръстен от ръката му, който възнамерявал да подари на сина си при дипломирането, споделя Джонсън.
„ Докато водачът, който наехме, беше краткотрайно арестуван и по-късно освободен, аз и сътрудникът ми първо бяхме отведени посред гора покрай Киев за една нощ. На идващия ден бяхме превозени в под земята бункер (в региона на летище „ Гостомел “ край Киев, което е разрушено още при започване на войната – на 24 февруари) и затворени в мръсно, извънредно мрачно и влажно помещение без течаща вода, тоалетна или отопление.
Тази дупка щеше да бъде нашият дом за нашето двуседмично тестване. Нямахме контакт с външния свят и затова нямахме директна информация, че нашествието на Москва в Украйна не съумява да реализира нито една от нейните оперативни цели. Ние също по този начин нямахме визия каква ще бъде ориста ни.
В някои връзки неналичието на информация беше нещо положително. Не бяхме наясно с ужасите на военните закононарушения, които се разпростират в разнообразни елементи на страната. Но даже по време на нашия плен и последвалата, към момента мистериозна независимост, имаше знаци за това, което следва.
Времето, което прекарахме в дупката, също ни даде доста косвени улики, че нашествието в Украйна се е трансформирала в позорен театър. По сходство на пословичната „ тайфа, която не можеше да стреля тъкмо “, първичният график на съветския президент Владимир Путин за незабавна победа, с който Кремъл се хвалеше на всеослушание, преди да изпрати армията си през границата, се превръщаше в изненадващи един след различен провали на бойното поле и бойците в бункера с нас го знаеха. Но това, което се случва във външния свят, нямаше значение за нас в новия ни дом.(…), над 300 часа, в които бяхме будни тъй като седеше в ъгъла охранител с АК-47, оставяйки ни да се чудим дали през днешния ден е денят, в който револверът ще бъде ориентиран против нас.
(…) Всъщност в никакъв случай не ни беше разрешено да забележим какво се случва отвън стаята, в която бяхме държани. Можехме обаче да чуем доста. Стаите от другата страна на коридора бяха информационен център, който получаваше вести по радиото както и от диалози по телефона през целия ден, разкрива експертът;
По думите му руснаците употребяват тази зона като триажен център, с цел да закърпят ранените си преди да бъдат изпратени в подобаващата полева болница. Чували са също звук от опаковъчна лента, с която най-вероятно са били опаковани телата на умрелите съветски бойци.
„ В последна сметка установихме връзка с бойците, които ни охраняваха, както и с медицинския личен състав, който ме лекуваше от хипертония. Поведението им беше радикално друго от това на командния им състав - хора с промити мозъци. Повечето от тях бяха млади и в никакъв случай през живота си не са били отвън Русия. Инвазията в Украйна беше първото им „ пътешестване в чужбина “ и изобщо не изглеждаше, че това ги радва.
След няколко дни те започнаха да признават, че преди да изоставен Русия, на всички им е било казано разновидност на едно и също известие: „ Ще бъдем в Украйна най-много четири до пет дни, до тогава Украйна ще бъде превзета и ще се приберем вкъщи ”.
Но защото спорът се популяризира през втората половина на март, на тези бойци им е станало ясно, че скоро никой няма да се прибере у дома. Междувременно са били прекратени всевъзможен контакт със фамилиите им. За разлика от някои от мародерстващите и убиващи съветски бойци, които звънят, с цел да кажат на хората в Русия какъв брой украинци са изнасилили и/или умъртвили, тези бойци нямаха мобилни телефони и метод да осъществят връзка с околните си, споделя още Джонсън.
По думите му от самото начало, до момента в който били в бункера, летище е било обект на обстрел. Били са обект както на краткотрайни офанзиви, по този начин и на нескончаем артилерийски обстрел когато и да е на денонощието. В някои моменти се чувал даже огън от стрелково оръжие, което показвало, че украинските сили, атакуващи летището, са съвсем над тях. По време на една съответна офанзива, ориентирана към бункера, където са били държани, на защитата са раздадени спомагателни бронежилетки. Сякаш руснаците очаквали, че летище „ Гостомел “ и този бункер ще бъдат завладяни от украинските военни, които ще влязат в пряк пердах с съветските военни там.
Джонсън споделя още, че по време на двуседмичното им тестване няколко пъти са били осведомени, че следва да бъдат освободени - заричане, което в най-хубавия случай за него изглеждало като подправена вяра. Защото в интервала, в който били пленници, никой в никакъв случай не им казвал истината. Всичко това на него му приличало на някаква неуместна психическа война.
„ След това ненадейно, 14 дни след нашето похищение, двама бойци пристигнаха и ни споделиха, че сме освободени и би трябвало да си тръгваме – в този момент незабавно. Когато попитахме за персоналните движимости, за които ни беше казано, че ще ни бъдат върнати, бойците споделиха, че „ може би те могат да бъдат изпратени с друго транспортно средство до мястото, където ще бъдем към този момент на независимост “. Но надали някой ще бъде шокиран когато разбере, че повече в никакъв случай не видяхме персоналните си движимости “, споделя Рубен Джонсън и прецизира, че той и спътниците му са откарани в друга постройка, където са прекарали цялата нощ на железни столове.
„ Бяхме уверени, че в един миг ще ни кажат, че ще ни отведат в пандиза в Русия или ще бъдем изпратени в някакъв център за разпити, само че действителността в последна сметка беше също толкоз безредна и неорганизирана, колкото цялата инвазия на Русия. След това към четири часа пътувахме с кола - през радиационната зона на Чернобил и ненадейно ни споделиха най-безцеремонно да слезем от колата и ни зарязаха на пътя. Чухме единствено един от бойците да споделя: „ Беларус е натам – би трябвало пешком да стигнете до там”.
От границата с Беларус някак си са стигнали до пункт на „ Червения кръст “, след което са превозени до санаториум в Гомел, вторият по величина град в Беларус. На идващия ден идват с трен в Брест, на границата с Полша, откъдето отпътуват за Тереспол в Полша и оттова за Варшава. В полската столица остават няколко седмици, с цел да се възстановят от контузията, претърпели като пленници на съветските военни в Украйна. В последна сметка вземат решение да се върнат в Съединени американски щати.
„ Никога не ни беше казано за какво сме освободени - макар че по-късно разбрахме, че доста хора работят зад кулисите, с цел да се случи това. В това отношение ние бяхме късметлиите; в този момент знаем, че хиляди украинци са депортирани в Русия де факто като заложници, а незнаен брой цивилни лежат в всеобщи гробове, жертви на ужасяващите военни закононарушения на Русия. Техните истории може в никакъв случай да не бъдат разказани с помощта на кървавите, чудовищни дейности на агресора Путин и неговото незаконно обграждане “, показва Рубен Джонсън.
Превод със съкращения: Faktor.bg
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ