Психофизиология на държавното разбойничество в България ~ Стоян МИХАЙЛОВСКИ
Двубоят на изтъкнатия ни поет-философ, журналист и държавник Стоян Михайловски с монарха Фердинанд Сакскобургготски продължава 8 години. Той се води със средствата на острото публицистично слово, само че авансово е жертван на неуспех за фамозния еленчанин. Неуспехът на един от най-хубавите ни създатели е индикативен за незрелостта на обществото ни, за силата на короната и за лимитираните благоприятни условия на самопожертвователния персонален живот, в който има откровена болежка, само че и сценичен възторг.
Опиращ се на свещените начала на Търновската конституция за свободата на словото, Михайловски подлага на критика кардинално и безкомпромисно режима на Фердинанд… Фердинанд се наказа за грандоманските си способи на властване и за поддръжка държавното управление на Рачо Петров, олицетворяващо корупцията и публичната безнравственост.
Михайловски има вяра в престижа на своето име. Това му дава опция на страниците на меродавния вестник „ Ден “ през 1903-1906 година да разгласява серия жигосващи филипики, ориентирани непосредствено против Кобурга, с които остава в аналите на родната публицистика. На 23 и 30 декември той разгласява два от най-силните си памфлета – „ Психофизиология на държавното злодейство “ и „ Новогодието на княза Фердинанда “.
* Думи на Борислав ГЪРДЕВ („ Предизвестената развръзка “, 7 януари - 150 години от рождението на Стоян Михайловски)
Психофизиология на държавното злодейство в България
В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът постоянно е бил ръководен от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите похищения, безжалостно в своите светотатства.
У прабългари, у нови българи – се една ария: чернилото иде от горната страна! Управникът е доктор на държавата; какво да се прави, когато тоя доктор е най-големият пропагандатор на болест? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в схващане, че техният заповедник е постоянно бил техен развратител и гонител.
И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната парадайса – раята на православните сатрапи, раята на тези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, само че бяха втатарчени – тогавашната парадайса бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници. И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска администрация, помогнаха му – постоянно думаха: „ Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата! ”
И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: с цел да могат завинаги да ездят простонародието, с цел да запазят своите привилегии, с цел да останат и под турско господство публични грабачи, смукачи и дерачи – българските велможи и управници одобриха мюсюлманството.
За агарянския ярем (агаряни - мохамедани, по името на Агар, египтянка, робиня на Аврам и жена му Сара. Агар ражда наследник на Аврам, който назовава Измаил. От тук начева историческото отклонение на исляма), за фанариотския (фанариот – грък от цариградския квартал Фанар, член на висшето духовенство) хомот е ненужно да приказваме. Има една българска сентенция – многозвучаща в своя лаконизъм и мъчителна в своята комичност, - коята гласи: „ Турчин със мощ и грък с книга – докараха ни до този хал! ” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги епохи.
Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „ Да кажа погрешно, не дръзвам от бога, да кажа право, не дръзвам от бея! ” Каква мъка в това подхвърляне, какъв рев в тая подигравка!
Освободи се България... В малко време епопеята се трансформира във фарца. Освобождението на българина не бе друго нещо с изключение на смяна на самара. Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия (разбойник по пътищата): Захари Стоянов, тоя безсрамен основоположник на свирчовщината (простотията), тоя първообраз на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:
„ Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е доста повилнел, тъй като е доста състоятелен... Натоварете го с налози – и ще го укротите! Той мирува единствено когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът – двадесет и девет; няма да го осмъртите така елементарно! Берии и тегоби потвърждават тегло у другите нации: у нас те са цер срещу тежестта! ”
Свирчовци се придържат раболепно о тая стратегия! Те изгладяват българина, с цел да му дадат дохаки (за да се оправят с него, да му дадат заслуженото), осъждат го на банкрутство, с цел да го изплашен, с цел да го сплашат, с цел да го създадат еластичен и предразположен, с цел да го създадат лесноуправляем.
Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина (турски боец от християнското население, нечовечен човек), пищовът на деребея (самовластен управник) не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните (интригите) на половин дузина дворцови лакеи?
Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.
* Христоматия по история на българската публицистика, Георги Боршуков, Филип Панайотов, изд. „ Наука и изкуство ”, София, 1976 година
Снимки: Стоян Михайловски, Институт за литература – Българска академия на науките, dictionarylit-bg.eu; bulgarianhistory.org
