Майната му на всичко… Ела

Да се надигнем пред тълпата.

Ела да се надигнем пред тълпата. Да нагазим в маргаритките, да се съблечем на площада. Да им се посмеем на всички рапЕри. Да протестираме, че нищо хубаво към този момент не остана. Да наплюем метълите, хипстърите, хипитата и всички субкултури. Да се повозим на непостроеното метро. Да тичаме в тунелите и дупките му. Да ми подариш от летящите пухчета, да се нашмъркаме с винили и вехти банди. Не мога повече – идвай. Пролет пукна и аз ще го направя, в случай че още малко се забавиш.

Да ми скъсаш роклята на цветята и всички останали, да подвигаме звук на киселите съседи, да се качим на Копитото и да крещим, че всичко е наше.

Защото е, когато в оная лятна нощ лежахме по едни зимни поляни до Кулата, а ти хвана ръката ми в тъмното и ми сподели, че ухая необикновено. Ела, преди да пресека на алено всички софийски кръстовища.

Пролет е. Да полудеем пред Народния, да обиколим катакомбите на НДК, да си отворим бар в Рила и да го кръстим „ Витоша “, а ти да ми наливаш от това малиновото вино и да облизваш ръцете ми от боровинките. В оная хижа, дето към този момент никой не върви. Под боровете и дъждовете пролетните. Да ни вали, да ни налива в очите от пясъка сахарския, да се качим на черешите, да изтечем с цветчетата в шахтите. Пролет е. И към този момент ми писна и майната му на всичко, което липсва без теб. Седя под липите в Града на липите. С вършиме улици и квадратните светофари, качвам се по тепетата в града на айляка и крафт бирите, в Капана, под чимширите. Ела да бием камбаната, да изиграем нещо антично в Амфитеатъра, да се качим на Юндола при бабите, при помакините и чешмите, да ми измиеш косите, златните.

Да потекат реки от изобилия, да никнат кокичета и лалета в сърцето ми. Да си създадем къща от сеното им окосеното, в нивите им нежънати. Да мирише на млеко и дюли рано сутринта, когато слънцето още не се е посочило зад баирите. И да се върнем още веднъж тук с влака, да им пикаем на гарата, на морала и на разбиранията за невъзможна обич. Да се изсмеем на скептиците, на врачката в подлеза. Ела. Пролет е.

Да бъдем извънредно невъзпитани, тъй като възпитанието отива на тези, които не знаят какво да вършат с телата си. С езиците индиговите. Не е разумно да вехнем по стаите си. Да презряваме в непознати кревати. Да консервираме усеща по спирките. Да покълват телефоните от безмълвие, да се раждат рингтонове на непрочетени мисли по теб. Извикай белите гълъби, разгласи стачка на бъдещето и ела в очите ми нецелунатите. Прекалено е малко утрото, с цел да се будим в непознати поляни. И прекомерно къси са дъждовете, с цел да валят независимо, прекомерно дълбоки коритата на реките, прекомерно свенливи дамите на другите. Ела да се изгубиме. Пролет е. Изписах си буквите и в края на писмеността е време да се появиш. Като Ю-то на юли, като М-то на май, като Я-то на лехите с ягодите. Аз съм избелила платната и съм подготвена за потегляне. Размести въздуха, с цел да отплаваме с „ майната му “ и „ писна ми “.