Д-р Патрик Деларош е медицински директор на терапевтична институция за

Д-р Патрик Деларош е медицински шеф на лечебна институция за юноши и се занимава с проблемите на тинейджърите повече от 30 години. Написал поредност книги, предопределени за родители и възпитатели.

Заместник-председател е на Асоциацията за психоаналитично образуване и Фройдистки проучвания – „ Espace analytique “ – Париж, създател е на Институт за психоаналитични проучвания на юношеството „ Bachelier “ – Париж, шеф на дневен център за деца в Париж и съветник в детско-юношеската психиатрия на Салпетриер – прочутата болница, в която са практикували Шарко и Фройд.

Д-р Деларош бе един от уредниците и участниците в първия Българо-френски конгрес по психоанализа извършен в края на предишния век.

Произхождайки от латинското vis (сила), насилието дължи неприятната си известност на принудата, която упражнява върху другия, насила, която в изнасилването намира безспорно най-пълната си репрезентация. Тази полова страна на насилието се открива също в садизма, който е основата на неограниченото принуждение, отричащо другия.

Има в действителност доста типове насилия: физическо и словесно, законно и нелегално, очевидно и невидимо и пр, тези разностранни насилия са обвързани в реципрочни връзки: физическото принуждение може да повлече след себе си вербално принуждение, законното принуждение да аргументи нелегално такова, невидимото и скрито принуждение – едно очевидно и явно принуждение. Обратното е също допустимо.

Не е ли домашното принуждение на юношата резултат от едно тънко прилепяне, което му лишава минималното пространство, от което той се нуждае? Това е хипотезата, която дефинирам, когато приказвам за заплахите от натрапването.

И без да се стига чак дотук, в случай че вземем една елементарна форма на словесно принуждение, даже зараждането на нови усеща на ненавист, не са ли те постоянно йената за прекалено огромната непосредственост?

Нужно ли е също да утвърждаваме някои правила – известна форма на принуждение е неоправдателна, несъмнено, само че преди да я осъдим би трябвало въпреки всичко да разберем причинността и преди да сложим граници пред юношата, да проучим дали ние самите не сме ги надхвърлили. Само освен това изискване родителите ще завоюват още веднъж уважението, което в действителност юношата избира да им дължи. Добре разбраният престиж не се състои в това да се потиска, а да се поддържат изискванията на взаимното почитание.

ИЗКУШЕНИЕТО ОТ НАТРАПВАНЕ ПОРАДИ ЛИПСА НА АВТОРИТЕТ

Натрапването се състои в това да се намесваш в интимното пространство на някого, без да имаш такова право. Но тази формулировка мъчно дава визия за ставащото в фамилията. Как да приказваме за право тогава, когато за гражданското право фамилията е място, в което цари неправото, място, настрани от разпоредбите на закона… в рамките, в които, нужно ли е да прецизираме – всичко се случва добре? Семейството не е народна власт, ръководена от мажоритарния избор, заради елементарното съображение, че неговите членове не са равнопоставени.

Когато децата упорито желаят народна власт у дома, това има смешен резултат, тъй като нескрито излиза една истина: властта на родителите е неограничена. Някои родители се натъжават от това, търсят непрестанно мнението на децата си, съветват се с тях за името на по-малкото братче или сестриче, само че това обезщетение е по-лошо от бедата, която се допуска, че предотвратява.

Разбира се, от неограничеността до злоупотребата има единствено една лесна за прекосяване стъпка. Ето за какво властта на родителите може да бъде най-хубавото и най-лошото нещо. Приложена жестоко, без фино диференциране, тя има за последица да настройва юношата и да създава противоположното на това, което се чака.

Оставката на родителите от задачата им е още по-опасна: тя докарва след себе си провокативни държания, пораждащи паника, а те на собствен ред благоприятстват прекосяването към деяние.

Натрапването, нормално майчиното, е едно от тях и намира своето „ опрощение “ в държанието на юношата. Впрочем тук е и цялата разлика с децата, тъй като натрапването се понася доста по-зле от юношите. Те с цялостно право съзират в него нетърпим опит за завладяване на персоналния им живот. И е удобно, когато стачкуват: един отвод би бил с доста по-тежки последствия.

Съобразно със зараждането на прочувствения и полов живот на възрастен у него, юношата изпитва натрапването като принуждение без име. Въпросното принуждение може дори да предхожда (или да забранява) това ново зараждащо се съществуване. Както го изрича един от юношите, които ще изтъквам: „ Майка ми тършува. Аз даже не знам какво търси тя! “ Има едно нарушаване, толкоз по-тежко от това, че е осъществено от родител, за който се допуска, че има престижа. Запитвали ли са се родителите по какъв начин те биха понесли същото натрапване?

ОТНОВО ЗАКОНЪТ, ВИНАГИ ЗАКОНЪТ

Юношите ни принуждават към известна дисциплинираност. Повече, в сравнение с децата, обречени за по-сетнешни удоволствия (стига да не се бъркат в нашите), юношите почитат разпоредбите, в случай че ние самите ги съблюдаваме. Тъй като в началото са били деца, те не познават добре новите права и отговорности, в които ги ръкополага съзряването им.

И в случай че страдат от натрапването, те не дръзват доста да се оплакват от него, в случай че въобще го виждат, какъвто не всеки път е казусът. И както при злоупотребите от всевъзможен тип, те не се осмеляват да стачкуват, тъй като се усещат отговорни. Така ще натрупват злоба и протест, които ще се изразят по-сетне под от време на време мощно изменени форми.

Натрапването затова е скрито принуждение, източник на едно намерено принуждение. Ето за какво пред един разбунтувал се младеж би трябвало да умеем да се запитваме, преди да наказваме заслепено. Защото даже юношата да е не запомнил основанията за своята гняв, даже да е кадърен да оправдае своя агресор и да одобри наказването му, напълно не му вършим услуга, в случай че той не бъде подкрепят да разбере скритата мотивация на дейностите си.

Родителите също би трябвало да схванат последствията от своите дейности. И от време на време се постанова да им се изяснява, че да приказват си коства повече, в сравнение с да работят. Всъщност тяхното натрапване е белег за изтощение. Безсилие да приказват, да споделят това, което ги безпокои, да слагат граници.

Натрапването е прекосяване към деяние, постоянно – деяние на една разтревожена майка, която даже се срами да приказва за това със брачна половинка си. Следователно то е същинско нелегално принуждение, аналог на секретна работа в една инак демократична страна. То несъмнено е задействано от спешността и от паниката, което по никакъв метод не оправдава тайната, в която се облича и нарушаването, което прави. Как да накараме юношата да почита разпоредбите, когато ние самите ги накърняваме?

При натрапването на родителите в живота на юношите, ние се натъкваме на една последна реакция на провокациите, които младежът (или девойката) опълчва на фамилното равновесие. Патологична, каквато бива, тази реакция е не по-малко и демонстрация на власт, власт която е обаче по този начин малко уверена в себе си, че се трансформира в подигравка: това от време на време е метод да се постави завършек на една предишна прекомерна приемливост. Впрочем постоянно съм се учудвал да следя доколко юношите понасят сходна обстановка и дори се нагаждат към нея. Навярно е по този начин, тъй като я „ възприемат “ като тип защитна мярка.

Ето за какво родителите, които желаят, би трябвало да бъдат подпомагани, с цел да могат да слагат ограничавания, без да прибягват до използването на хитрости. За това е нужно да им се демонстрира, че паниките им са законни, че за тях би трябвало да беседват с юношата и че по-скоро би трябвало да договарят с него, в сравнение с да му се опълчват неумишлено. Нужно е да им се изяснява и че, в противен случай – прекалената приемливост не е здравословна, онази приемливост, която незабелязано настава със снизходителността (върху часовете за прибиране, облеклото, познанствата, общуванията…), която граничи с угодничеството и приключва в тъгите на спора.

Често угодничеството съседства с потискането. Понякога родителят се усеща надвишаващ с враждебна ревнивост към приятеля на щерка си, неприязън, която той преценя дотолкоз незаконна, че я трансформира в равнодушие. Някои татковци реагират прекомерно безотговорно на първото червило за устни на щерка си и не знаят по какъв начин да се държат, откакто гневът им към този момент е отминал. Това принуждение постоянно е една от аргументите за неналичието на ясно сложени граници, липса, която също разкрива насилническата си природа. Следователно има един законен престиж, за който юношата законно претендира.

НАТРАПНАНЕ ИЛИ БДИТЕЛНОСТ?

Ако от бдителността до натрапването има единствено една крачка, не би трябвало да се опасяваме, че можем да я прекрачим! В реалност юношата, чиято съвест не е спокойна, ще ви укорява за натрапничество, което той ще прави оценка като отвратително, дори когато е в заплаха.

Друг пък – наопаки, ще претърпява неналичието на правила като занемаряване или все пак ще си постанова да не излиза изобщо. Следователно за най-малките и според от връзката, която сте открили с юношата, е нужно да наложите минимални, само че прецизни правила – установен час за прибиране вкъщи, телефонен номер, на който той да бъде откриваем, името на приятелите на приятелите, които са го поканили. Най-общо казано – многото правила не вредят в никакъв случай, недостатъчността им – Винаги вреди.

Съществува голословно принуждение и принуждение, което се разплаща. Необоснованото принуждение е това, което се упражнява върху другия без съображение – това не значи, че за него няма причина, само че че тя се намира в индивида, а не във връзката с другия. В подмяна, насилието, което разплаща – това е възмездието за едно изменничество, за машинация или за всяко друго сходно нещо. Но, ще прибавят те, голословното принуждение постоянно ще бъде последвано от принуждение, което разплаща!

Въпреки това, в случай че го освободим от външната му обвивка от скандалност и провинение, насилието е също по този начин силата на отчаянието на удавника, или борбата за оцеляване на индивида при залавянето от неговите преследвачи.

Впрочем, щом е обиден от насилието на някого, другият бива вплетен по един или различен метод, освен това без значение каква ще бъде личната му реакция. Което в подмяна донася след себе си ново държание на агресора и надлежно нова реакция на агресирания: тази серпантина може да се трансформира в безнадеждност. Именно това е, което постоянно се случва в група – агресираният, или дори единствено оня, който се смята за подобен, вместо да спре експанзията с уместно деяние (обръщане към трети, към регламента, към възрастен) се слага на собствен ред в личен ущърб като отвръща с удар, което повлича нова експанзия.

Едно принуждение може да крие в себе си друго без заинтригуваният да реагира по какъвто и да било метод. Нещо повече: когато агресираният е прикритият основател на едно прикрито принуждение, той кара агресора да носи цялата тежест на отговорността и точно тук открива своето наслаждение.

Да не се третира насилието, да не се вземе то под внимание е положително средство за подстрекателство на ескалацията – когато действието не е разрешило да бъдеш чут, ще би трябвало ново, още по-тежко.

Защото в насилието има апел. Най-напред то е форма на демонстрация на човешкото създание, метод да покажеш че съществуваш, когато се смяташ за отритнат от другите. После това е прийом да изречеш, или по-скоро – да покажеш, че нещо не е наред. Накрая, това е провокация, търсене на реакция от страна на възрастния или на родителите.

Впрочем, от време на време тази провокация се проваля – никой не я е чул, никой не й е дал отговор. Тогава следва трагичното ескалиране на насилието – провокацията се трансформира в зов за наказателна мярка. Няма нищо по-тревожещо от принуждение, което потвърждава своята резултатност, без да бъде чуто – то сковава всички, като се стартира от родителите, а след това се упражнява на улицата като че в търсене на някаква глоба.

Вашият младеж упорства глуповато, опълчва се систематично, огражда се с безмълвие, когато му задавате въпроси. Накратко, атмосферата по никакъв начин не е ведра. Няма място за драматизиране – спомнете си го на 18 месеца, противопоставящ енергичното си „ не “ на всички ваши оферти.

Това е било естествена фаза – той се е учил да приказва и неговото „ не “ е имало всевъзможни типове смисъл и свойства, в това число и това да ви накара да се ядосате. При все това с усмивката си вашият престиж е реализирал всичко, което сте желали. Подобно е и при юношата, с тази разлика, че той знае какво значи отводът. В подобен случай не го оставяйте да се затваря в своя отвод – именно юношата е най-нещастният. Дръжте сметка за това, зачитайте го и деликатно му предложете нещо друго – той пръв ще бъде омекотен.

Източник: доктор Патрик Деларош „ Едно принуждение може да крие в себе си друго “
Картина: The Belleli Family, 1860 - 1862 - Edgar Degas ~ en.wikipedia.org