Петко Маринов: Животът ми е баскетбол
Баскетболната легенда Петко Маринов гостува в предаването “Код спорт” по ТВ+. Вече 55 години той е в обичания си спорт. Започва спортната си кариера в родния Бургас, в локалния Ботев. С тима на Академик (София) печели две шампионски трофеи на България. С екипа на ЦСКА победи още два пъти в шампионата на страната и пет пъти ликува с купата на България. С “червените” два пъти е играл на полуфинал за купата на Европа. За националния ни тим има 150 мача. С представителния ни отбор се класира на пето и шесто място на шампионатите на Стария континент, надлежно в Белград и Лиеж. След приключването на спортната си кариера се насочва към треньорската специалност. И тя също е изпълнена с триумфи, като стартът е даден в Борисовата градина. Като ментор на мъжкия тим на ЦСКА извежда отбора до три шампионски трофеи и до пет купи на България. След това работи три години във Франция. Връща се у нас и със състава на Компакт (Димитровград) печели купата на страната. Следва интервалът в Лукойл Академик, където извежда мъжкият тим до шампионска купа, печели две купи на България, както и трофей от Южната конференция на Европа. След завръщането в родния Бургас поема женския състав на Лукойл Нефтохимик. Доминацията на отбора се показва с пет шампионски трофеи и три купи на България.
- Здравейте, господин Маринов! Какво е за вас баскетболът?
- Ще отговоря с факсимиле – животът ми е баскетбол. Израснах в тези години в една много бедна конюнктура, която се отнасяше за всички хора. Моите родители не бяха доста образовани хора, само че бяха доста почтени и работливи. Разбраха, че може би мога да направя нещо със спорта, доста ме насърчаваха и ми помагаха. Като минах през няколко спорта, стигнах до баскетбола и сякаш това е моята орис.
- Не ви ли натъжава картината сега? Четири тима при дамите вършат нещо като състезание, мъжкият вид на шампионата също не впечатлява чак толкоз доста. Въобще не можем да го съпоставим с времената, когато вие играехте – цялостни зали, еуфория, класа…
- Естествено, че се наскърбявам и то доста. Но въпреки всичко би трябвало да опитаме да си спасим спорта, тъй като скоро споделих на един сътрудник, че както върви женският баскетбол, който имаше толкоз доста триумфи, след време като кажем на внуците: „ Дядо ви беше първенец с баскетболния състав на еди кой си тим “, те може да не знаят какъв е този спорт. Много се наскърбявам, само че в това време съм доста окуражен, макар годините си. Нещо би трябвало да се прави, с цел да спасим този извънредно обичан спорт, доста известен в целия свят. В България е имало доста мощен баскетбол и там, където е текло, чакам отново да потече.
- Защо се стигна до този срив?
- Първо, с разбиването на руските и сръбските републики, конкуренцията в Европа доста се увеличи. Второ – смяната, която настъпи в България. Всичко стартира доста да зависи от парите, влагането и организацията. Бяхме образец със спортните учебни заведения и методиките, а сега би трябвало да се учим от тези, които учихме. Като че ли това даде доста огромно отражение на организацията на спорта в България, освен на баскетбола. Може би би трябвало да тъгуваме освен за баскетбола, а за целия ни български спорт.
- Как гледате на сливането на Лукойл-Академик с Левски? Защо се стигна до това обединяване?
- Мисля, че преди две години президентът на Лукойл-България Валентин Златев ни предложения мен, Голомеев и Глушков с една молба – да беседваме какво би трябвало да се направи, с цел да излезе българският баскетбол от това положение. Мислихме, мислихме и най-после той го реши. Този план е обвързван с това, че Лукойл към този момент не се удовлетворява с купите и купите у нас, а желае да пробие и в Европа. Спомням си, че като бях треньор на Лукойл-Академик първите две-три години имаше голям интерес. Като станахме първенци, на банкета имаше над 300 индивида почитатели. Но сякаш Правец малко се обезлюди, а и хората привикнаха с тези триумфи, ползата доста понижа. Лукойл-Академик с този тим да играе пред 60-70 човека… Г-н Златев е левскар, за огромно мое страдание, и реши да влезе в Левски. Даже, когато ми заяви, му споделих: „ Натъжавам се, тъй като избрах да влезете в ЦСКА. “ Иска да има фенската маса, поддръжката в Европа в залата в София. В същото време обаче желае и да се развива и школата, което за мен е доста значим план. Тези момчета са част от юношеския народен тим.
- На базата на големия си треньорски опит, давате ли препоръки на Константин Папазов-Тити?
- Ще ви призная нещо – като Левски-Лукойл падаше в първите мачове, всяка вечер сред 23 и 0 часа имах позвъняване. Сега започнаха успехите и не се чуваме доста постоянно. Може би той си има неговите главоболия. Много сме коментирали. В интерес на истината той постоянно си е признавал и когато му помагаха Тони Божанков и Марин Докузовски. Не е човек, който не признава помощта от другите. Имахме доста съществени диалози по час-час и половина. Последният съвет, който му дадох беше и той малко да се промени. Емоцията, която го води по време на мачовете, би трябвало малко да я озапти, тъй като предходната година чества 50-годишнина. Вече не можем да му прощаваме младежките изцепки.
@@@
- Какво бъдеще има Академик (Правец), вие сте съветник на този тим?
- Отговарям за цялата организация в Академик. Амбициите ни са тези момчета да израстват. Работят доста добре, само че в това време има и доста съперници на плана. Казват, че има толкоз доста мачове, а няма тренировки. Но те упражняват доста добре. Да, за тези три-четири месеца в действителност им се събират много срещи, само че тези три-четири месеца ли ще бъдат огромната неточност на българския баскетбол? Някои приказват толкоз доста против този план, само че не желая да загатвам имена. Аз персонално смятам, че в мачовете се израства като състезател. Едно време един от най-големите играчи и треньори на Румъния, ми сподели: “Петко, в Румъния и в България упражняваме девет месеца, с цел да играем три. Във Франция се тренира три месеца, с цел да играят девет. “ Тези момчета имат потребност от доста мачове. Казвам, че и ние нищо да не свършим, единствено това, че играят против батковците си и ги мачкат, се получава поговорката „ за един обичай, двама небити “. Считам, че изгодата ще е огромна за тези момчета, а може би и за юношеския народен тим, който има доста значима подготовка. Омръзна ми да виждам по какъв начин играем в „ Б “ група и падаме от Люксембург, вършим продължение със Северна Ирландия – това за мен е неприемливо.
- Сега ще ви върнем години обратно, когато сте хлапак, трениращ футбол и бокс. Защо флиртът с тези два спорта бързо завърши?
- Ще си призная, че ядох огромен пердах в бокса на първата си публична среща. Мачът беше пресечен поради очевидно предимство на другия, само че в полза на истината имаше огромно разминаване във възрастта ни. Аз бях възпитаник в осми клас, до момента в който моят съперник беше боец. Още като излезе с татуировките, ми взе страха. С тампоните се прибрах у дома и доста бързо свърших. После играх добре футбол, само че смешното беше, че играех на градските шампионати по баскетбол. Имаше потребност да отида на едно републиканско, на което станах най-хубав изпълнител. Хората умираха от смях по какъв начин мятам топката. Ще опиша още една история. По контракта на Глушков бяхме в Съединени американски щати, където очевидно го бяха учили по какъв начин да стреля. Той обаче доста искаше да им покаже, че може да се стреля и по по-особен метод. Покани двама скаута на посетители на вечеря. Във всяка къща там има баскетболен панер и Георги сподели: „ Искам да им играеш на двамата. “ Много „ свеж “ бях, нямате визия какво им се случи. Имах възприятието, че бяха „ замръзнали “. „ Пребих “ ги от пердах и пратих топката в прилежащия двор. Учудиха се за какво, а аз им споделих: „ Защото в България леваците носят топките на вкарвачите. “ Много изключително стрелях, ръцете се разминаваха, само че топката влизаше в коша. И аз не знам по какъв начин ставаше.
- На какъв брой години бяхте, когато спечелихте първата си купа с тима на Ботев (Бургас) и каква беше вашата роля?
- С Ботев (Бургас) не можах да печеля купа, само че отидох на полуфинал на купата на Европа. Играх против Макаби (Тел Авив) и против Тал Броди, капитан на олимпийския тим на Съединени американски щати в Токио. Един от първите, които започнаха да вкарат в Европа над 40 точки. Уникален гард! Първо елиминирахме европейския първенец Висла (Краков) и по-късно направих най-хубавия си мач против Макаби. Тогава попитаха треньора на израелския отбор: „ Бихте ли си взели състезател от българския тим? “. А той отговори: „ Не, само че доста ми харесва младият Маринов. “ Това беше огромна мотивация за мен. Тал Броди пристигна след мача и си направихме така наречен „ селфи “. Бях толкоз горделив, че получих аритмия от дуене!
- Играхте в Академик (София) – сериозна марка в българския баскетбол, само че се разделихте. Защо?
- Двете години, в които бях в Академик (София) се отразиха върху философията ми за баскетбола. Пристигнах в един популярен тим – Голомеев, Славей Райчев, Стефан Филипов, Бързаков, Илия Янков… Малко нахалничко отидох в този тим. Освен огромни играчи, те бяха и огромни хора. Усетиха, че мога да въвеждам и играеха за мен. Тогава бях и в националния тим на България с треньор Нейчо Нейчев. Да не не помни и Пандов – също популярен състезател и огромен човек, Темелаки Димитров също. Но се върна един популярен треньор и пълководец – Веселин Темков от Малайзия и на първия анализ вика: „ Вие какъв играете? “ А аз се разревах и споделих: „ Играя ролята на Странджата измежду тези хъшове. “ Тогава Голомеев и Пандов отидоха при него и споделиха: „ Другарю Темков, той е доста добър състезател. “ А аз като съм израснал през тези пет-шест години, той не е бил в България. Общо взето Темкиша флиртуваше с по-опитните играчи. Това беше запазена марка на старите треньори. Напуснах Академик по средата на годината и отидох в ЦСКА. Играхме в зала „ Фестивална “ край. Първото полувреме беше 8 точки за Академик. В съблекалнята споделих: „ Искам единствено да ми я давате, аз ще ги удрям второто полувреме. “ Вкарах 24 точки без тройки, като Мишо Делев от „ Народна юноша “ беше написал: „ Довчерашният им съиграч ги сложи в състояние нокдаун “. Като състезател имах малко хашлашки нрав и непрестанно правех знаци на Темков да види кой съм и какъв играя. Накрая разбра. Никога не съм преставал да го почитам, тъй като той е доста огромна персона. Но доста ме заболя това, което сподели и напуснах с дете на три месеца в посока ЦСКА. По принцип постоянно съм казвал, че цялото ми семейство сме си цеденевисти. Човек не може да избяга от ориста си и прекарах 20 години в ЦСКА, 10 от които като състезател, съвсем закрепостен. Знаете какъв беше химнът, първия човек, на който викаха „ майстора “. Това са едни от най-хубавите ми години като състезател и като треньор.
- Най-уникалното в конфликтите ЦСКА – Левски в този интервал?
- Атанас Голомеев постоянно даваше изявленията като ги бием и споделяше: „ Аз надиграх центровете на ЦСКА, само че още веднъж Маринов… “. Отнасям се доста почтително към Левски като организация и като клуб. Чаках тези мачове, тъй като на тях се ревизира дали си състезател или не си. Всички споделят, че финалът в Ямбол през 1977 година е един от най-хубавите в България. Залата щеше да се пръсне – от едната страна „ червени “, а от другата „ сини “. Има го написано в алманаха на българския баскетбол. Всички 16 публицисти и треньори споделиха, че Левски ще ни победи. Бяхме без центрове. Румен Пейчев беше в болница, Дочо Петров го няма, Милко Арабаджийски – одеве влезнал боец. Аз троша стойки, давам подписи, само че пристигна срещата с Левски. Само Динко Хаджидинев, който ми е първият треньор в Бургас, поради мен сподели, че ЦСКА ще бие. Четири минути преди края на мача бяха 16 точки за нас, бях вкарал 39 и Цеко ме смени. Казах: “Защо ме сменяваш? Остави ме да им вкарам 50! “. А той се обърна и сподели: „ Ще преядеш, бе! “ Много говорех по време на мач и споделих на Голомейката: „ Чуваш ли по какъв начин пее мрежата, за таз ария копнее ми душата. “
- Как работехте с Цвятко Барчовски?
- Непрекъснато бяха кавги. На една подготовка се сбихме с Димитър Марчев и той ни назова „ пикльовци “. А аз му споделих: „ Пикьо ще викаш на сина си и на щерка си “, взех си багажа и си потеглих. Това става в сряда, а в събота играем с Левски. Четвъртък не отивам, петък не отивам, доста съм ядосан. Жена ми, капитан на Кремиковци потегля, тъй като играят с Марица (Пловдив) преди нас. Аз споделям, че оставам. А тя ми вика: „ Ще стане някоя пакост. “ Някъде към 10:30-11:00 идва Росен и споделя: „ Бате Петко, баща сподели да дойдеш на мача. “ Отговорих: „ Абсурд, няма да дойда! “ Като че ли се бяха наговорили и към 11 часа идва Ивайло Киров, чийто кум бе Барчовски и споделя: „ Остави Цеко, би трябвало да дойдеш поради нас! “ Казах, че напущам, само че по едно време нещо ми се сви, въпреки всичко съм боен. Хващам детето, влизам в зала „ Сливница “. Жена ми седи на пейката и ми прави знак, че съм вманиачен. В това време нашите излизат и питат: „ Цеко, къде е Пецата? “ Публиката изригва и почва: „ Хайде, Петко, майсторе! “. И насреща левскарите: „ Кофражист, кофражист! “ Почва мачът – 12:2 за Левски. По едно време Цеко идва и все едно нищо няма и споделя: „ Пете, влизай “. Вкарах 40 точки, а тази зала не ми беше доста комфортна, тъй като бяха малко твърди кръговете. Дотогава рядко се вкарваха по 40 точки. Правеха го Атанас Голомеев, Бойчо Брънзов, Георги Христов и аз. Бихме ги и забравихме случката. Цеко беше популярен състезател и доста добър треньор, доста трудолюбив, само че и доста виновен и упорит. Синът му Росен Барчовски е същият. Искат доста да побеждават, а от време на време това им изиграва неприятна смешка. Но това е треньорът, при който съм играл най-силно.
- Имате 150 мача за националния тим. Кои са ви най на сърцето?
- Много значим дуел беше с Франция на европейското в Лиеж, когато в последните пет минути играх против най-силните гардове, които Франция е имала в историята – Жил и Сенегал. После и двамата станаха доста положителни треньори. За малко над четири минути бих 12 фаула, вкарах ги всичките и ги победихме. А да победиш Франция на европейско, си беше извънредно достижение. Сега би трябвало да мечтаем за това нещо.
- Светислав Пешич сподели пред „ Код Спорт “, че още помни едни 42 точки…
- 42 точки, без тройки, със 77% пукотевица и то против Делибашич, Вараич, Джогич… Тогава Богдан Таневич беше споделил, че съм приказен. Петър Хаджийски беше дал на летището на всеки състезател плик с по едно листче, на което да напишат по какъв начин да пазят „ българското знамение “ в Сараево. Опазиха ме ужасно. Пих ракия в мохамеданския квартал и на другия ден бях деен екскурзиант в мача. Това е един от срамните ми моменти в живота. На другия ден вкарах първия си панер чак второто полувреме, което не е за горделивост. На мача с Олимпиакос огромната им звезда беше с към 10 см по-висок от нас, с големи бицепси, аз им крещя „ франзели “. Беше тъкмо по време на преврата, заведоха ни с танкове в залата. Понеже не приказвам британски, попитах Тошко Богданов по какъв начин е „ ти си доста дребен за мен “. Като се срещнахме на паркета, аз го ритнах и му споделих: “You are very little for me!”, а той ми отговори: „ You are crazy!”. Така го „ открейзих “ в София, че ги елиминирахме, въпреки и с две точки, а сякаш желаеха да стават европейски първенци.
- Разкажете ни за работата ви във Франция. Лесно ли се адаптирахте? Как одобриха методите ви на работа французите?
- Трудничко се приспособиха те към мен. Като отидох, имаха от 9 мача, 7 загуби с над 30-35 точки разлика и две победи против най-слабите у дома. Като почнахме с първите натоварвания, двама избягаха от тренировката и отидоха да се къпят. Влязох напряко да се бием! Как може да изоставен заниманието! А единият сподели: „ Петко, аз съм мъртъв! “. Смених малко тактиката, само че почти привикнаха. Преди мачовете ядяха свинско или телешко печено, алено вино, лимони, портокали… Изритах една маса, а те гледат като втрещени и споделих – единствено бисквити и кафе оттук насетне. Бяха ме намразили, само че привикнаха. Бихме в мача, с който си гарантирахме оставане. Водехме с 25 точки, а най-после щяхме да загубим от нелепостите на гардовете. Влизам и всички пеят и се радват на една огромна маса – ръководители, президенти… Ритнах я, тъй като доста обичах да ритвам, остана ми от футбола и споделих: „ Вие сте най-големите простаци, които познавам! Дотук бях с вас! “ Отидох в една механа и си пийнах френския пастис. Но трябваше да се прибираме дружно. Влязох в ресторанта, настъпи гробно безмълвие и внезапно започнаха да тропат по масите и да викат „ Петко, остани! “ Останах и даже школата ни работеше доста добре, влязохме в осмицата на Франция. Но не бяха добре финансово и трябваше да афишират банкрут. Спомням си, че им опростих 10 заплати, с цел да се резервира тимът и школата. Защото при банкрут, ще платят възнагражденията, само че към този момент ще им бъде неразрешено да имат подрастващи и т. н. Бяха доста трогнати и не можеха да повярват, че им амнистирам 10 заплати. Дойде съвсем половината град и ми направиха доста хубаво изпращане. Когато бях треньор на националния тим и играхме евроквалификация с Франция на 450 км, пристигнаха три автобуса от града. Бяха доста признателни, французите умеят да ценят такива жестове. Винаги съм харесвал думата на достойнството – когато кажеш нещо, да не се отмяташ от него и постоянно да можеш да гледаш хората в очите.
- В България донесохте трофеи на Компакт (Димитровград), на Лукойл. Кое е най-трудното в работата с президентите Иван Евлогиев и Валентин Златев?
- И двамата несъмнено нямат задна скорост, доста са амбициозни и взискателни. С Иван Евлогиев и в този момент сме доста близки другари. В Димитровград изкарах прелестни години. С Вальо Златев по-рядко контактуваме, само че имаме доста хубаво взаимно почитание, разпределили сме си нещата. Но при Вальо е доста мъчно, може да ме уволни още на следващия ден, тъй като с изключение на купа и шампионска купа, друго нищо не признава. Имам огромния късмет, че взех купите, след това отидох в женския тим и за седем години станахме пет пъти първенци. Може би ще ви изумя, само че последните 10 години женското състезание беше по-интересно от мъжкото, тъй като превъзходството на Лукойл беше доста мощна, до момента в който при дамите Берое, Хасково, Монтана, Лукойл Нефтохимик, Левски и Дунав бяха равностойни и не се знаеше кой ще победи. Може би една от най-грамотните публики, които съм виждал е тази в Русе. Двата тима се избивахме, а след мача единствено там противниковата аудитория скандираше моето име.
- Лесно ли превключихте на вълна женски баскетбол?
- Много мъчно. Първите два-три месеца виках: „ Браво, момчета! “. А и като почнеха да плачат, това ме убиваше. Отиваме на лагер, а аз съм треньор от 5-10 дни и към 23 часа ми чука на вратата едно момиче и споделя: „ Дойде. “ А аз споделям: „ Ама, кой ти пристигна? “. Притесних се какво става измежду нощ. Вече знаех по кое време са им циклите, записвах си ги, с цел да знам по кое време да ги натоварвам и по кое време – не.
- Най-големият баскетболист за всички времена?
- Майкъл Джордан, естествено. Но и в България имахме доста огромни играчи. Благоговея пред поколението на Илия Мирчев, Виктор Радев, Цеко Барчовски, Георги Панов, великият Наско Пейчински, който е мой идол. След това Голомеев, Георги Христов, Бойчо Брънзов, Румен Пейчев… Натъжавам се, тъй като множеството към този момент ги няма! Особено с Пейчев бяхме като братя.
- А какво мислите за Георги Младенов?
- Велик български състезател. Ще призная, че постоянно съм виждал нещо от мен в него, дори в жестовете му. Много огромен състезател, само че единствено той не разбра за какво не го взимам в националния тим. Тогава вие публицистите ми бяхте направи гърба като „ моряшка фланелка “, толкоз ме „ бихте “ за какво не го взимам. А не го виках, тъй като в действителност възобнових целия тим. Страхувах се, че доста ще ги намачка. Иначе постоянно съм го признавал. Гошо е доста огромен състезател и ми е доста мъчително, че сега не води тим. Мисля, че е доста добър треньор, тъй като като се изключи че схваща от баскетбол, той е и доста артистичен. А без да си артистичен, да си психолог и манипулатор в треньорската специалност, не може. Мисля, че сме от една кръвна група. Сега сме в доста положителни връзки, прощаваме си взаимно някои неща.
- Има ли нещо, което ви е отблъсквало в баскетбола през годините?
- Разочарован съм от всички кавги, които стават по вестниците. И едно време знаех кой с кого не се обича, само че имаше някакво държание, въпреки и хладно. А в този момент – с рогата напред. Много храчене, доста злословене, а сме докарали нещата до много тежка обстановка. В момента ситуацията никак не е розово. Но по какъв начин да се обединим? Време е Народното събрание да смени девиза: „ Съединението прави силата “, тъй като толкоз лицемерно звучи, че няма накъде.
- Кое ви прави толкоз жив – баскетболът или фамилията?
- За огромно страдание фамилията ми понижа доста фрапантно последните осем години. Загубих родителите и сестра ми, а преди година и половина и жена ми. Когато пристигнах тук да работя с младите, в действителност споделих, че се усещам жив, тъй като най-малко работя. Загубата на непосредствен човек е доста, доста тежка. Може би баскетболът ме държи жив, както и внуците ми. Те са най-голямата ми обич.
- А внуците няма да ги забележим в баскетболната зала?
- Малкият е доста артистичен, дори върви в един драм кръжок. Големият отиде да играе футбол в ЦСКА при Сашо Борисов. Казах да не споделя на кого е внук. Жена ми го гледа, въпреки всичко е някогашна спортистка и споделя, че не става. Той е тежък, другите са едни повратливи. Казала на Сашо: „ Имате доста поздрави от дядо му Петко Маринов. “ А дал отговор: „ Нека се връща. “ Но не го направи и в този момент е единствено с таблети. Големият плуваше добре. Не желаят да тръгнат по моя път, не ги натискам, само че малко ми е болно. И аз съм с износена нервна система и в случай че видя някой да спортува и аз ще почна да рева като Тити. Бяхме дружно с Папазов и се обадихме на Христо Стоичков да му честитим рождения ден и първите думи на Ицо към Тити бяха: „ И няма да плачеш! “. Но по-късно се обади другият плачльо. Малко се разтреперих, тъй като той е човек, който доста почитам и обичам, израснал е пред очите ми.
- Не загуби ли българската публицистика от това, че не се насочихте към нея?
- Ще отговоря като публицист. В мое лице българската поезия загуби един превъзходен гальовен стихотворец, българското изобразително изкуство загуби един прелестен художник, а българската публицистика загуби един относително добър публицист, само че завоюва баскетболът, на който отдадох цялата си душа.
- Здравейте, господин Маринов! Какво е за вас баскетболът?
- Ще отговоря с факсимиле – животът ми е баскетбол. Израснах в тези години в една много бедна конюнктура, която се отнасяше за всички хора. Моите родители не бяха доста образовани хора, само че бяха доста почтени и работливи. Разбраха, че може би мога да направя нещо със спорта, доста ме насърчаваха и ми помагаха. Като минах през няколко спорта, стигнах до баскетбола и сякаш това е моята орис.
- Не ви ли натъжава картината сега? Четири тима при дамите вършат нещо като състезание, мъжкият вид на шампионата също не впечатлява чак толкоз доста. Въобще не можем да го съпоставим с времената, когато вие играехте – цялостни зали, еуфория, класа…
- Естествено, че се наскърбявам и то доста. Но въпреки всичко би трябвало да опитаме да си спасим спорта, тъй като скоро споделих на един сътрудник, че както върви женският баскетбол, който имаше толкоз доста триумфи, след време като кажем на внуците: „ Дядо ви беше първенец с баскетболния състав на еди кой си тим “, те може да не знаят какъв е този спорт. Много се наскърбявам, само че в това време съм доста окуражен, макар годините си. Нещо би трябвало да се прави, с цел да спасим този извънредно обичан спорт, доста известен в целия свят. В България е имало доста мощен баскетбол и там, където е текло, чакам отново да потече.
- Защо се стигна до този срив?
- Първо, с разбиването на руските и сръбските републики, конкуренцията в Европа доста се увеличи. Второ – смяната, която настъпи в България. Всичко стартира доста да зависи от парите, влагането и организацията. Бяхме образец със спортните учебни заведения и методиките, а сега би трябвало да се учим от тези, които учихме. Като че ли това даде доста огромно отражение на организацията на спорта в България, освен на баскетбола. Може би би трябвало да тъгуваме освен за баскетбола, а за целия ни български спорт.
- Как гледате на сливането на Лукойл-Академик с Левски? Защо се стигна до това обединяване?
- Мисля, че преди две години президентът на Лукойл-България Валентин Златев ни предложения мен, Голомеев и Глушков с една молба – да беседваме какво би трябвало да се направи, с цел да излезе българският баскетбол от това положение. Мислихме, мислихме и най-после той го реши. Този план е обвързван с това, че Лукойл към този момент не се удовлетворява с купите и купите у нас, а желае да пробие и в Европа. Спомням си, че като бях треньор на Лукойл-Академик първите две-три години имаше голям интерес. Като станахме първенци, на банкета имаше над 300 индивида почитатели. Но сякаш Правец малко се обезлюди, а и хората привикнаха с тези триумфи, ползата доста понижа. Лукойл-Академик с този тим да играе пред 60-70 човека… Г-н Златев е левскар, за огромно мое страдание, и реши да влезе в Левски. Даже, когато ми заяви, му споделих: „ Натъжавам се, тъй като избрах да влезете в ЦСКА. “ Иска да има фенската маса, поддръжката в Европа в залата в София. В същото време обаче желае и да се развива и школата, което за мен е доста значим план. Тези момчета са част от юношеския народен тим.
- На базата на големия си треньорски опит, давате ли препоръки на Константин Папазов-Тити?
- Ще ви призная нещо – като Левски-Лукойл падаше в първите мачове, всяка вечер сред 23 и 0 часа имах позвъняване. Сега започнаха успехите и не се чуваме доста постоянно. Може би той си има неговите главоболия. Много сме коментирали. В интерес на истината той постоянно си е признавал и когато му помагаха Тони Божанков и Марин Докузовски. Не е човек, който не признава помощта от другите. Имахме доста съществени диалози по час-час и половина. Последният съвет, който му дадох беше и той малко да се промени. Емоцията, която го води по време на мачовете, би трябвало малко да я озапти, тъй като предходната година чества 50-годишнина. Вече не можем да му прощаваме младежките изцепки.
@@@ - Какво бъдеще има Академик (Правец), вие сте съветник на този тим?
- Отговарям за цялата организация в Академик. Амбициите ни са тези момчета да израстват. Работят доста добре, само че в това време има и доста съперници на плана. Казват, че има толкоз доста мачове, а няма тренировки. Но те упражняват доста добре. Да, за тези три-четири месеца в действителност им се събират много срещи, само че тези три-четири месеца ли ще бъдат огромната неточност на българския баскетбол? Някои приказват толкоз доста против този план, само че не желая да загатвам имена. Аз персонално смятам, че в мачовете се израства като състезател. Едно време един от най-големите играчи и треньори на Румъния, ми сподели: “Петко, в Румъния и в България упражняваме девет месеца, с цел да играем три. Във Франция се тренира три месеца, с цел да играят девет. “ Тези момчета имат потребност от доста мачове. Казвам, че и ние нищо да не свършим, единствено това, че играят против батковците си и ги мачкат, се получава поговорката „ за един обичай, двама небити “. Считам, че изгодата ще е огромна за тези момчета, а може би и за юношеския народен тим, който има доста значима подготовка. Омръзна ми да виждам по какъв начин играем в „ Б “ група и падаме от Люксембург, вършим продължение със Северна Ирландия – това за мен е неприемливо.
- Сега ще ви върнем години обратно, когато сте хлапак, трениращ футбол и бокс. Защо флиртът с тези два спорта бързо завърши?
- Ще си призная, че ядох огромен пердах в бокса на първата си публична среща. Мачът беше пресечен поради очевидно предимство на другия, само че в полза на истината имаше огромно разминаване във възрастта ни. Аз бях възпитаник в осми клас, до момента в който моят съперник беше боец. Още като излезе с татуировките, ми взе страха. С тампоните се прибрах у дома и доста бързо свърших. После играх добре футбол, само че смешното беше, че играех на градските шампионати по баскетбол. Имаше потребност да отида на едно републиканско, на което станах най-хубав изпълнител. Хората умираха от смях по какъв начин мятам топката. Ще опиша още една история. По контракта на Глушков бяхме в Съединени американски щати, където очевидно го бяха учили по какъв начин да стреля. Той обаче доста искаше да им покаже, че може да се стреля и по по-особен метод. Покани двама скаута на посетители на вечеря. Във всяка къща там има баскетболен панер и Георги сподели: „ Искам да им играеш на двамата. “ Много „ свеж “ бях, нямате визия какво им се случи. Имах възприятието, че бяха „ замръзнали “. „ Пребих “ ги от пердах и пратих топката в прилежащия двор. Учудиха се за какво, а аз им споделих: „ Защото в България леваците носят топките на вкарвачите. “ Много изключително стрелях, ръцете се разминаваха, само че топката влизаше в коша. И аз не знам по какъв начин ставаше.
- На какъв брой години бяхте, когато спечелихте първата си купа с тима на Ботев (Бургас) и каква беше вашата роля?
- С Ботев (Бургас) не можах да печеля купа, само че отидох на полуфинал на купата на Европа. Играх против Макаби (Тел Авив) и против Тал Броди, капитан на олимпийския тим на Съединени американски щати в Токио. Един от първите, които започнаха да вкарат в Европа над 40 точки. Уникален гард! Първо елиминирахме европейския първенец Висла (Краков) и по-късно направих най-хубавия си мач против Макаби. Тогава попитаха треньора на израелския отбор: „ Бихте ли си взели състезател от българския тим? “. А той отговори: „ Не, само че доста ми харесва младият Маринов. “ Това беше огромна мотивация за мен. Тал Броди пристигна след мача и си направихме така наречен „ селфи “. Бях толкоз горделив, че получих аритмия от дуене!
- Играхте в Академик (София) – сериозна марка в българския баскетбол, само че се разделихте. Защо?
- Двете години, в които бях в Академик (София) се отразиха върху философията ми за баскетбола. Пристигнах в един популярен тим – Голомеев, Славей Райчев, Стефан Филипов, Бързаков, Илия Янков… Малко нахалничко отидох в този тим. Освен огромни играчи, те бяха и огромни хора. Усетиха, че мога да въвеждам и играеха за мен. Тогава бях и в националния тим на България с треньор Нейчо Нейчев. Да не не помни и Пандов – също популярен състезател и огромен човек, Темелаки Димитров също. Но се върна един популярен треньор и пълководец – Веселин Темков от Малайзия и на първия анализ вика: „ Вие какъв играете? “ А аз се разревах и споделих: „ Играя ролята на Странджата измежду тези хъшове. “ Тогава Голомеев и Пандов отидоха при него и споделиха: „ Другарю Темков, той е доста добър състезател. “ А аз като съм израснал през тези пет-шест години, той не е бил в България. Общо взето Темкиша флиртуваше с по-опитните играчи. Това беше запазена марка на старите треньори. Напуснах Академик по средата на годината и отидох в ЦСКА. Играхме в зала „ Фестивална “ край. Първото полувреме беше 8 точки за Академик. В съблекалнята споделих: „ Искам единствено да ми я давате, аз ще ги удрям второто полувреме. “ Вкарах 24 точки без тройки, като Мишо Делев от „ Народна юноша “ беше написал: „ Довчерашният им съиграч ги сложи в състояние нокдаун “. Като състезател имах малко хашлашки нрав и непрестанно правех знаци на Темков да види кой съм и какъв играя. Накрая разбра. Никога не съм преставал да го почитам, тъй като той е доста огромна персона. Но доста ме заболя това, което сподели и напуснах с дете на три месеца в посока ЦСКА. По принцип постоянно съм казвал, че цялото ми семейство сме си цеденевисти. Човек не може да избяга от ориста си и прекарах 20 години в ЦСКА, 10 от които като състезател, съвсем закрепостен. Знаете какъв беше химнът, първия човек, на който викаха „ майстора “. Това са едни от най-хубавите ми години като състезател и като треньор.
- Най-уникалното в конфликтите ЦСКА – Левски в този интервал?
- Атанас Голомеев постоянно даваше изявленията като ги бием и споделяше: „ Аз надиграх центровете на ЦСКА, само че още веднъж Маринов… “. Отнасям се доста почтително към Левски като организация и като клуб. Чаках тези мачове, тъй като на тях се ревизира дали си състезател или не си. Всички споделят, че финалът в Ямбол през 1977 година е един от най-хубавите в България. Залата щеше да се пръсне – от едната страна „ червени “, а от другата „ сини “. Има го написано в алманаха на българския баскетбол. Всички 16 публицисти и треньори споделиха, че Левски ще ни победи. Бяхме без центрове. Румен Пейчев беше в болница, Дочо Петров го няма, Милко Арабаджийски – одеве влезнал боец. Аз троша стойки, давам подписи, само че пристигна срещата с Левски. Само Динко Хаджидинев, който ми е първият треньор в Бургас, поради мен сподели, че ЦСКА ще бие. Четири минути преди края на мача бяха 16 точки за нас, бях вкарал 39 и Цеко ме смени. Казах: “Защо ме сменяваш? Остави ме да им вкарам 50! “. А той се обърна и сподели: „ Ще преядеш, бе! “ Много говорех по време на мач и споделих на Голомейката: „ Чуваш ли по какъв начин пее мрежата, за таз ария копнее ми душата. “
- Как работехте с Цвятко Барчовски?
- Непрекъснато бяха кавги. На една подготовка се сбихме с Димитър Марчев и той ни назова „ пикльовци “. А аз му споделих: „ Пикьо ще викаш на сина си и на щерка си “, взех си багажа и си потеглих. Това става в сряда, а в събота играем с Левски. Четвъртък не отивам, петък не отивам, доста съм ядосан. Жена ми, капитан на Кремиковци потегля, тъй като играят с Марица (Пловдив) преди нас. Аз споделям, че оставам. А тя ми вика: „ Ще стане някоя пакост. “ Някъде към 10:30-11:00 идва Росен и споделя: „ Бате Петко, баща сподели да дойдеш на мача. “ Отговорих: „ Абсурд, няма да дойда! “ Като че ли се бяха наговорили и към 11 часа идва Ивайло Киров, чийто кум бе Барчовски и споделя: „ Остави Цеко, би трябвало да дойдеш поради нас! “ Казах, че напущам, само че по едно време нещо ми се сви, въпреки всичко съм боен. Хващам детето, влизам в зала „ Сливница “. Жена ми седи на пейката и ми прави знак, че съм вманиачен. В това време нашите излизат и питат: „ Цеко, къде е Пецата? “ Публиката изригва и почва: „ Хайде, Петко, майсторе! “. И насреща левскарите: „ Кофражист, кофражист! “ Почва мачът – 12:2 за Левски. По едно време Цеко идва и все едно нищо няма и споделя: „ Пете, влизай “. Вкарах 40 точки, а тази зала не ми беше доста комфортна, тъй като бяха малко твърди кръговете. Дотогава рядко се вкарваха по 40 точки. Правеха го Атанас Голомеев, Бойчо Брънзов, Георги Христов и аз. Бихме ги и забравихме случката. Цеко беше популярен състезател и доста добър треньор, доста трудолюбив, само че и доста виновен и упорит. Синът му Росен Барчовски е същият. Искат доста да побеждават, а от време на време това им изиграва неприятна смешка. Но това е треньорът, при който съм играл най-силно.
- Имате 150 мача за националния тим. Кои са ви най на сърцето?
- Много значим дуел беше с Франция на европейското в Лиеж, когато в последните пет минути играх против най-силните гардове, които Франция е имала в историята – Жил и Сенегал. После и двамата станаха доста положителни треньори. За малко над четири минути бих 12 фаула, вкарах ги всичките и ги победихме. А да победиш Франция на европейско, си беше извънредно достижение. Сега би трябвало да мечтаем за това нещо.
- Светислав Пешич сподели пред „ Код Спорт “, че още помни едни 42 точки…
- 42 точки, без тройки, със 77% пукотевица и то против Делибашич, Вараич, Джогич… Тогава Богдан Таневич беше споделил, че съм приказен. Петър Хаджийски беше дал на летището на всеки състезател плик с по едно листче, на което да напишат по какъв начин да пазят „ българското знамение “ в Сараево. Опазиха ме ужасно. Пих ракия в мохамеданския квартал и на другия ден бях деен екскурзиант в мача. Това е един от срамните ми моменти в живота. На другия ден вкарах първия си панер чак второто полувреме, което не е за горделивост. На мача с Олимпиакос огромната им звезда беше с към 10 см по-висок от нас, с големи бицепси, аз им крещя „ франзели “. Беше тъкмо по време на преврата, заведоха ни с танкове в залата. Понеже не приказвам британски, попитах Тошко Богданов по какъв начин е „ ти си доста дребен за мен “. Като се срещнахме на паркета, аз го ритнах и му споделих: “You are very little for me!”, а той ми отговори: „ You are crazy!”. Така го „ открейзих “ в София, че ги елиминирахме, въпреки и с две точки, а сякаш желаеха да стават европейски първенци.
- Разкажете ни за работата ви във Франция. Лесно ли се адаптирахте? Как одобриха методите ви на работа французите?
- Трудничко се приспособиха те към мен. Като отидох, имаха от 9 мача, 7 загуби с над 30-35 точки разлика и две победи против най-слабите у дома. Като почнахме с първите натоварвания, двама избягаха от тренировката и отидоха да се къпят. Влязох напряко да се бием! Как може да изоставен заниманието! А единият сподели: „ Петко, аз съм мъртъв! “. Смених малко тактиката, само че почти привикнаха. Преди мачовете ядяха свинско или телешко печено, алено вино, лимони, портокали… Изритах една маса, а те гледат като втрещени и споделих – единствено бисквити и кафе оттук насетне. Бяха ме намразили, само че привикнаха. Бихме в мача, с който си гарантирахме оставане. Водехме с 25 точки, а най-после щяхме да загубим от нелепостите на гардовете. Влизам и всички пеят и се радват на една огромна маса – ръководители, президенти… Ритнах я, тъй като доста обичах да ритвам, остана ми от футбола и споделих: „ Вие сте най-големите простаци, които познавам! Дотук бях с вас! “ Отидох в една механа и си пийнах френския пастис. Но трябваше да се прибираме дружно. Влязох в ресторанта, настъпи гробно безмълвие и внезапно започнаха да тропат по масите и да викат „ Петко, остани! “ Останах и даже школата ни работеше доста добре, влязохме в осмицата на Франция. Но не бяха добре финансово и трябваше да афишират банкрут. Спомням си, че им опростих 10 заплати, с цел да се резервира тимът и школата. Защото при банкрут, ще платят възнагражденията, само че към този момент ще им бъде неразрешено да имат подрастващи и т. н. Бяха доста трогнати и не можеха да повярват, че им амнистирам 10 заплати. Дойде съвсем половината град и ми направиха доста хубаво изпращане. Когато бях треньор на националния тим и играхме евроквалификация с Франция на 450 км, пристигнаха три автобуса от града. Бяха доста признателни, французите умеят да ценят такива жестове. Винаги съм харесвал думата на достойнството – когато кажеш нещо, да не се отмяташ от него и постоянно да можеш да гледаш хората в очите.
- В България донесохте трофеи на Компакт (Димитровград), на Лукойл. Кое е най-трудното в работата с президентите Иван Евлогиев и Валентин Златев?
- И двамата несъмнено нямат задна скорост, доста са амбициозни и взискателни. С Иван Евлогиев и в този момент сме доста близки другари. В Димитровград изкарах прелестни години. С Вальо Златев по-рядко контактуваме, само че имаме доста хубаво взаимно почитание, разпределили сме си нещата. Но при Вальо е доста мъчно, може да ме уволни още на следващия ден, тъй като с изключение на купа и шампионска купа, друго нищо не признава. Имам огромния късмет, че взех купите, след това отидох в женския тим и за седем години станахме пет пъти първенци. Може би ще ви изумя, само че последните 10 години женското състезание беше по-интересно от мъжкото, тъй като превъзходството на Лукойл беше доста мощна, до момента в който при дамите Берое, Хасково, Монтана, Лукойл Нефтохимик, Левски и Дунав бяха равностойни и не се знаеше кой ще победи. Може би една от най-грамотните публики, които съм виждал е тази в Русе. Двата тима се избивахме, а след мача единствено там противниковата аудитория скандираше моето име.
- Лесно ли превключихте на вълна женски баскетбол?
- Много мъчно. Първите два-три месеца виках: „ Браво, момчета! “. А и като почнеха да плачат, това ме убиваше. Отиваме на лагер, а аз съм треньор от 5-10 дни и към 23 часа ми чука на вратата едно момиче и споделя: „ Дойде. “ А аз споделям: „ Ама, кой ти пристигна? “. Притесних се какво става измежду нощ. Вече знаех по кое време са им циклите, записвах си ги, с цел да знам по кое време да ги натоварвам и по кое време – не.
- Най-големият баскетболист за всички времена?
- Майкъл Джордан, естествено. Но и в България имахме доста огромни играчи. Благоговея пред поколението на Илия Мирчев, Виктор Радев, Цеко Барчовски, Георги Панов, великият Наско Пейчински, който е мой идол. След това Голомеев, Георги Христов, Бойчо Брънзов, Румен Пейчев… Натъжавам се, тъй като множеството към този момент ги няма! Особено с Пейчев бяхме като братя.
- А какво мислите за Георги Младенов?
- Велик български състезател. Ще призная, че постоянно съм виждал нещо от мен в него, дори в жестовете му. Много огромен състезател, само че единствено той не разбра за какво не го взимам в националния тим. Тогава вие публицистите ми бяхте направи гърба като „ моряшка фланелка “, толкоз ме „ бихте “ за какво не го взимам. А не го виках, тъй като в действителност възобнових целия тим. Страхувах се, че доста ще ги намачка. Иначе постоянно съм го признавал. Гошо е доста огромен състезател и ми е доста мъчително, че сега не води тим. Мисля, че е доста добър треньор, тъй като като се изключи че схваща от баскетбол, той е и доста артистичен. А без да си артистичен, да си психолог и манипулатор в треньорската специалност, не може. Мисля, че сме от една кръвна група. Сега сме в доста положителни връзки, прощаваме си взаимно някои неща.
- Има ли нещо, което ви е отблъсквало в баскетбола през годините?
- Разочарован съм от всички кавги, които стават по вестниците. И едно време знаех кой с кого не се обича, само че имаше някакво държание, въпреки и хладно. А в този момент – с рогата напред. Много храчене, доста злословене, а сме докарали нещата до много тежка обстановка. В момента ситуацията никак не е розово. Но по какъв начин да се обединим? Време е Народното събрание да смени девиза: „ Съединението прави силата “, тъй като толкоз лицемерно звучи, че няма накъде.
- Кое ви прави толкоз жив – баскетболът или фамилията?
- За огромно страдание фамилията ми понижа доста фрапантно последните осем години. Загубих родителите и сестра ми, а преди година и половина и жена ми. Когато пристигнах тук да работя с младите, в действителност споделих, че се усещам жив, тъй като най-малко работя. Загубата на непосредствен човек е доста, доста тежка. Може би баскетболът ме държи жив, както и внуците ми. Те са най-голямата ми обич.
- А внуците няма да ги забележим в баскетболната зала?
- Малкият е доста артистичен, дори върви в един драм кръжок. Големият отиде да играе футбол в ЦСКА при Сашо Борисов. Казах да не споделя на кого е внук. Жена ми го гледа, въпреки всичко е някогашна спортистка и споделя, че не става. Той е тежък, другите са едни повратливи. Казала на Сашо: „ Имате доста поздрави от дядо му Петко Маринов. “ А дал отговор: „ Нека се връща. “ Но не го направи и в този момент е единствено с таблети. Големият плуваше добре. Не желаят да тръгнат по моя път, не ги натискам, само че малко ми е болно. И аз съм с износена нервна система и в случай че видя някой да спортува и аз ще почна да рева като Тити. Бяхме дружно с Папазов и се обадихме на Христо Стоичков да му честитим рождения ден и първите думи на Ицо към Тити бяха: „ И няма да плачеш! “. Но по-късно се обади другият плачльо. Малко се разтреперих, тъй като той е човек, който доста почитам и обичам, израснал е пред очите ми.
- Не загуби ли българската публицистика от това, че не се насочихте към нея?
- Ще отговоря като публицист. В мое лице българската поезия загуби един превъзходен гальовен стихотворец, българското изобразително изкуство загуби един прелестен художник, а българската публицистика загуби един относително добър публицист, само че завоюва баскетболът, на който отдадох цялата си душа.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ