Балканска война, Междусъюзническа, Първа световна. Три войни за по-малко от

Балканска война, Междусъюзническа, Първа международна. Три войни за по-малко от десетилетие. Като черна сянка висят над България. По бойните полета всеки ден умират български мъже. Годината е 1916, 2 октомври. В окопите един мъж нервно пуши цигара след цигара и предлага на останалите бойци. Изведнъж изскача някакъв капитан от Трети бдински полк и извиква: „ Какво чакаш? Излизай! Напред! “ Димчо Дебелянов поглежда капитана, след това бойците и излиза на открито от окопа. Капитанът се разгневил от това, че Димчо се бави, вади револвер.

Насочва го против него и вика: „ Излизай! Напред! “ Поетът се обърнал с топъл глас към бойците: „ Хайде, момчета, тръгвайте след мен “. Не пристъпва и няколко крачки. Пада пронизан от патрон.

Любимата сестра на Димчо, Мария, научава за тежката новина чак на 17 октомври. Никой не се взема решение да ù каже: „ Ужасен ден претърпях, когато след това донесоха у дома багажа на Димчо от фронта (в един дребен и различен по-голям платнени куфари). То беше същинска втора гибел на Димчо!... Войникът, който го донесе, получи квитанция от мене. Помолих го да донесе нещата в другата стая. Заключих я и нямах сърце, нямах сили да я отворя след това – да виждам скъпи мемоари. Едва след няколко дни, съпроводена от близки хора, една вечер влязох в стаята. Сърцето ми се късаше. Дрехи, бумаги, писма, незнайни до тогава портрети, еделвайси… Сякаш гледах безжизненото тяло на Димчо, огряното от ледената усмивка лице… “

През 1915-1916 година най-голямата сестра на Дебелянов – Найда, която в фамилията назовават Нака, е живеела в Трявна. Къщата е остаряла, с дюкян на Иван Трендафилов и от дълго време е единствено спомен. В нея идва новината за Димчовата гибел. А той толкоз мечтаел, преди да замине за фронта, да посети сестра си в Трявна, да поживее там. Старата къща я няма, а с нея във времето е потънала трагичната вест за огромния стихотворец.

Годината е 1887. Вечерта против Връбница – 28 март. В една копривщенска къща всички се суетят. Нещо става, само че дечурлигите не схващат. Те мечтаят за утрешния празник. Изведнъж се чува мощен детски рев. „ Роди се дядо Динчо Дебелян “, с радостна усмивка оповестява на фамилията бащата Вельо Дебелянов. По-късно всички му споделят не Динчо, а Димчо и той остава с това име. Майката Цанка ражда последното си дете, без да подозира трагичната му орис. Преди това Бог я подарява с други пет деца.

Семейството на Димчо Дебелянов обезпечава нужното за децата си. Бащата се занимава с абаджийство и търговия. Но умира през 1896 година, когато Димчо е в трето поделение. Нещастието почерня къщата. Тежестта за прехраната пада върху най-големия наследник – Иван.

Семейството се реалокира в Пловдив, където Иван работи като служител. Димчо учи в града на тепетата две години. И още две в Ихтиман. През 1900 година го одобряват в Пловдивската мъжка гимназия, едно от авторитетните учебни заведения тогава в България. Взискателността на учителите го стряска и той едвам приключва първата година. Има двойка по химия. Поведението му е като триумфа по останалите дисциплини – междинен 3.

Явява се на изправителен изпит по химия и го взема с триумф.

На идната година получава пък двойки по алгебра и изобразяване. Димчо учи науките. Те него също. Дори по български език има тройка. Десет години преди този момент, на същото място, по същата дисциплинираност, същата оценка вписали в бележника и на Яворов. Но ориста си знае работата…

В Пловдивската гимназия Димчо прави първите си опити в поезията. Тя го придърпва, омагьосва, превзема. В Пловдив 17 – годишният юноша се забавлява с пийването – отваря самичък канелките на бъчвата, с цел да си налее вино в хладните кръчми. Надига леко чашката с мастика.

Изкушават го гуляите с неговия приятел Баето, както и нежните девойки, които живеят против учебното заведение му. Димчо не помни уроците си, бърза да се допре до житейските, които ще бъдат най-трудните.

Нежната му душа се оглежда в един спомен от това време. В къщата на вуйна Мароша, която живее в Дермендере, край Пловдив. Гостите, всред които е и Димчо, обядват под лозницата в двора. Долита малко птиченце от близката смокиня. Пие вода от локвата до кладенеца. Изведнъж със скок го сграбчва котаракът на вуйна Мароша. Димчо в тази минута измъква горката птица отдолу под лапичките му. Слага капчици вода в човчицата му, дъха му под крилцата, топли го в ръцете си. Но птичето издъхнало, когато го поставили на тревата, с вяра да политне. Момчето не поставя през целия ден залък в устата си. Тъгува. Такъв е освен към животните, само че и към хората в сложни мигове. Обича природата следва нейните живи пориви…

След фамилни умувания Димчо Дебелянов се записва в Първа мъжка гимназия в София. В салона на спектакъл „ Славянска сказка “ Дебелянов е определен да рецитира „ Елате ни вижте! “ от Иван Вазов. В този момент през салона минава цар Фердинанд, съпроводен от Султана Рачо Петрова и придворни. Настаняват се на първите редове. Нещо става зад сцената – някой не желае височайшите особи да чуят Вазовия стих, очакван по сценаий. Учениците възроптават. Изведнъж Димчо, рошав и разтеглен, се явява пред публиката. Пооправя се и занарежда Вазовия стих:

Вий, дето в палати и в покои стоите,

към нас приближете – вий славни, вий сити!

Зърнете през нашто изгнило плетище,

И може би вам ще настръхнат космите!

Елате ни вижте!

Докато рецитира, Димчо гледа Фердинанд право в очите. Залата гръмва от ръкопляскания. Рецитира и друго стихотворение.

След случилото се Фердинанд два пъти го кани на визита. Напразно. Димчо не прекрачва царските порти. Не го ласкае речта му пред министъра на просвещението на празника „ Св. Св. Кирил и Методий “. „ Тези неща са за мен въздушни, празни, глупави “, споделя той.

Едва 19-годишен, Дебелянов усеща същинско поклонение пред творчеството на Пенчо Славейков. Обича го повече от всички други поети. На сърце му е и творчеството на Яворов. Приема философските и естетически концепции за изкуството на Славейков. Първият интервал на Дебелянов е белязан от възгледите на Славейков и това ще го държи дълго време.

През 1906 година Дебелянов приключва Първа софийска мъжка гимназия с отличен триумф. Абсолютно съществено се схваща със съученика си Попов да стигнат Кйро или Александрия, с цел да търгуват с лимонтузу или да продават разхладителни питиета. Но дръзкият и рискован проект пропада.

Вместо това стъпва крепко на земята и се насочва да стане служител. Иска да осъществя фантазията си и да учи в университета. Още в пловдивската гимназия той прави метеорологически наблюдения и харесва работата. Назначават го в Централната метеорологична станция с дневна отплата 4.50. Младият мъж придобива самочувствие и даже счита, че ще вземе благата си майчица при себе си, с цел да се грижи за нея. Не подозира, че майка му ще живее при братята и сестрите му – при всеки от тях по няколко месеца в годината. А той няма да има даже с какво да се храни.

Бедността и мизерията го преследват през целия му витален път, с цел да го санкционират: „ Навред, навсякъде ме преследваш ти – омразно, непоносимо страшилище. Когато съм бил кърмаче, ти си стояло до моята люлка и не си ми давало мир, а в този момент, когато светът за мене би трябвало да е цялостен с обич, песни и избухлив живот, ти ме оттласкваш от него и ме блъскаш принудително в потайнините, невидели слънце кърища на тъгата и самотата. Отида ли в театъра, ти се бързо наместваш до мене, и по кое време би трябвало да виждам на сцената, ти ме караш да виждам тебе, да виждам подпухналото ти лице, да срещам очите ти, цялостни с гняв. Ясни като стъкло, студени като лед, само че остри като стрели. Отида ли с приятели да пия, ти сядаш на коленете ми, ти плачеш, а твоите сълзи падат в чашата ми, капят те горчиви и мътни в чашата ми и аз би трябвало да ги изпия. Из пътя ли ходя, аз слушам шума на влачещите се по земята парцали на твоето облекло, чувам тракането на жълтите ти зъби, които гризат едно мухлясало парче самун. Където и да отида, където и да седна, ти вървиш след мене като сянка, неуловима и страшна. О, бедност! Сестра ли ми си, майка ли ми си, остави ме, иди си, дай ми мир в живота! Не влизай горчило в чашата на моите сладости… “

Бог санкционира тези, които най-вече обича…

Йордан Мечкаров, другар на поета, даже си спомня: „ …Димчо дойде в квартирата ми и ме запита: „ Мецо, кажи какво да вършим? Тая заран в 11 часа имам свиждане с една студентка в Борисовата градина, а я ми погледни обущата! “ Обущата цепнати и през дупката се вижда гол крайник. И измислихме: „ Свали обувката, дай да намажем с мастило мястото, което се вижда през дупката, и ситуацията е избавено! “

Неведнъж Дебелянов спи в квартирите на своите приятели. Стомахът му е празен. Нощува на твърдо. Неудобно му е…

Записва да учи право. Но след това посещава лекции по литература. Не приключва. Липсват му средства.

Едни от най-светлите персони, с които се среща, са старозагорците Димитър Подвързачов, който в кръга към него назовават „ бащата “ и Николай Лилиев. От човещината им Дебелянов най-вече се възхищава. С тях споделя до края на живота си най-съкровените си копнежи, мисли и стремежи. До гибелта на поета ги свързва откровено другарство.

Друг старозагорец, който ще усеща непосредствен, е Гео Милев, на който ще напише в писмо: „ Аз не пребивавам. Аз пламтя, не, аз се пържа и пиянствам неистово… “

Дебелянов е на 21 години. Владее прелестно френски език. Чете и превежда френските символисти. В по-късна възраст учи немски език и демонстрира интерес към немската литературна класика. Особено е впечатлен от книгата на Фр. Ницше „ Тъй рече Заратустра “. В тази книга акцентира тези места, които го са го впечатлили. През юли и август на 1916 година Димчо е пристрастен напълно от немския мъдрец и творчеството му.

Към френските символисти го насочва Лилиев. От 1907 година в стиховете на Дебелянов участва символичния облик. През 1910-1912 година символизмът в България се разпростира с цялостна мощ и измежду представителите му са Т. Траянов, Ем. Попдимитров, Хр. Ясенов, Людмил Стоянов, и несъмнено, Димчо Дебелянов.

Свои произведения Дебелянов разгласява през 1906 година в сп. „ Съвременност “. Това са пет стихотворения. Името му се появява в списанията „ Българска колекция “, „ Из нов път “ и „ Съвременник “. Работи като стенограф в Народното събрание, само че единствено 22 дни. Негов сътрудник прави донос. Уволнен е.

За късия си живот Дебелянов има няколко обичани дами, само че не дръзва да се ожени. Иванка Дерменджийска познава от интервала на пловдивското учебно заведение, когато гостува на брат си в Ихтиман. Тя също живее в този град и е ученичка в прогимназията. После учи в Девическата гимназия в София. Постъпва в интернат за провинциални ученички, където се среща с певицата Христина Морфова. Когато Иванка дружно с приятелките си се разхождат по улиците, срещнат ли Яворов, потеглят да го преследват и тежко въздишат зад тила на поета, прехласнати от стихотворенията му.

Тази жена става обичана на Дебелянов. През ваканциите в Ихтиман двамата се срещат още като деца. Но никой не допуска, че любовта ще ги завладее. Димчо също крие секрети усеща. След като приключва гимназия в София, Иванка се завръща в Ихтиман и е назначена за учителка. Получава първото любовно писмо от Дебелянов.

Началото на тяхната обич е същински щастливо. А това проличава и в творчеството на Дебелянов. Отношенията им траят осем години. Но те са по-скоро епистоларни и платонични. Виждат се не толкоз постоянно. Иванка се гласи да замине да учи във Франция. Родителите ù също имат това предпочитание, с цел да я откъснат от поета. Той е безпаричен, а и старите чуват за разюздения му софийски живот – обича да посещава бирария „ Батенберг “, а и всяка друга механа. Гуляите му приключват с напиване, скандал и пердах. Дори един път е ударен зле с дърво по главата. Кара се с приятелите си жестоко. Скита, осъмва, където откри.

Димчо даже взема решение да се сгоди за Иванка, само че след това твърди, че това го прави еснафин, бракът ще окове креативната му независимост. Материалното му състояние също не е положително. Годежът не се случва. Отношенията им прекъсват. Но не съвсем…

В един бележник на Иванка е намерено стихотворението „ Скрити вопли “ („ Да се завърнеш в бащината къща “). Това стихотворение е от най-популярните му. Докато е жив е печатано три пъти. А след гибелта му – 60. В тефтерчето на Иванка е открит и различен негов стих – „ Последна тъга “. Те към този момент са прекратили връзките си, само че незатихващата обич ги връща обратно във времето.

Утеха от любовта с Иванка Дебелянов търси в сърцето на Елена Петрунова. Тя живее на ул. „ Патриарх Евтимий “ №1 в столицата. Баща ù е полковник Петрунов, пълководец в Шести пехотен Софийски полк, който има още няколко по-млади дъщери. Тази къща посещава и Дебелянов. Гостува на приятеля си Константин Константинов. А по-късно живее там. Иванка Дерменджийска посещава Дебелянов. Заварва го да превежда „ Афродита “ на Пиер Луис. Отправя му укор, че наличието ù е еротично. Но Дебелянов посвещава превода на „ Афродита “ на Елена след нейната трагична гибел – „ Обещаният подарък на една покойница “. Също и един сонет, чиито букви образуват акростих. Той е написан на 29 май 1911 година, само че е отпечатан петнадесет години по-късно.

Участта на Елена е нелепа. Няколко дни след написания сонет за нея от Дебелянов, полковник Петрунов прострелва щерка си, а след това се самоубива. Истинските аргументи не са известни. Хипотезите са, че полковникът е желал да се ожени наново, само че Елена не му разрешавала. Из цяла София се разнесла трагичната новина, случила се на ъгъла на ул. „ Патриарх Евтимий “ и бул. „ Фердинанд “.

Едно от най-нежните стихотворения „ Последна тъга Дебелянов посвещава отново на младата, черноока и нежна Елена.

Тази обич също остава до времето, в което поета среща Мария Василева. Тя е учителка със звънко гласче. Този глас изпълва Дебелянов с самодоволство. Затова я назовава „ Звънчето “. На нея посвещава „ Аз желая да те помня все по този начин “. Николай Лилиев твърди, че Дебелянов написа тази вълшебна елегия в началото под заглавието „ На разлъка “. Създадена е в разцвета на неговия гений.

Димчо чете на Мария Василева прокълнатите поети. А светът към тях звъни, звъни, звъни…Но Мария отпътува учителка в село Козлодуй, на брега на Дунав.

С нея също претърпява отчаяние. Ето какво споделя Владимир Русалиев: „ Но и от тази многоцветна и тиха градина на неговите мечти и химери синята птица на щастието най-неочаквано отлита. Един ден Димчо Дебелянов получава писмо от село Козлодуй. Но девойката е сторила съдбовна неточност. Една вечер тя написа на него и на различен прочут. И по-късно, без самата да разбере, разменя писмата. И поетът получава писмото до другия, съпроводено с портрет: „ Страшна тъга изживя тогава Димчо “- описа ми един негов непосредствен. И плод на неговата тъга е неговата „ Черна ария “.

Митът, че стихотворението „ Черна ария “ е написано за Мария, рухва. Стихотворението е оповестено на 15 март 1910 година Фаталното писмо идва при Димчо на 31 декември 1912 година След като схваща измамата на „ Звънчето “, Дебелянов тежко въздиша: „ О, да би могло да си отиде дружно със остарялата година и черният спомен за теб, страшният спомен, който толкоз ми тежи „ Звънче “ “.

Дебелянов е подготвен постоянно да се влюби. Стига да открие нещо ново у дамата. Бързо затихва болката му по Звънчето. Любовта му е ориентирана към учителката Лалка Ганчева – висока, стройна, със синьозелени очи, руса. Пленителна. Весела. Интелигентна.

Но през това време Звънчето се разболява от туберкулоза. Скръбта и тъгата по поета я притискат също. В последните дни в болничното заведение, където Дебелянов я посещава, тя му споделя: „ Аз съм се родила на тоя свят само, с цел да обичам теб, а ето в този момент би трябвало да се простя с живота си “.

Литературният историк Здравко Дафинов споделя, че Дебелянов е посветил стих на Мара Карловска, която е учителка, само че и избраница на различен български публицист. Какви са връзките ù с Дебелянов, не е известно. Не е невероятно, обаче стихът да е писан за Мери Камарашева, друга Димчова муза. Тя надминавала самата Мадона с хубостта си. „ Неизказано хубава “ я назовава пък той.

Пеела божествено. Димчо даже имал предпочитание да се венчае с нея в Долна баня, скоро. Но след това споделил: „ Не е работа за мене… Които се обичат, не би трябвало да се свързват с веригите на брака… Раждай деца, плътско – това опошлява любовта! Ние с М. няма да сме щастливи в брака. Когато вечер сме в бирарията „ Батенберг “ и на прилежащата маса има хубави мъже, изключително офицер, М. стартира да кокетничи, приказва по немски и мене ме забравя… А, в случай че се оженим, какво ще бъде? – Тя ще ме лъже, аз ще я бия…тя ще ме лъже, аз ще я удрям … и така нататък Не е тая работа за мене! “

Вера Мечкарова споделя, че мотивът Дебелянов да напише елегията си „ Помниш ли, помниш ли… “ не е далечният спомен от родния му дом в Копривщица, а е от времето, когато живее в дома на полковник Петрунов в София и харесва щерка му Елена. Техният двор е огромна цветна градина със зелена трева и рози. Две остарели вишни засенчват предната част, а в дъното до оградата са насадени десетина ниски вишневи дървета. Поводът за това остава прочут единствено за Димчо.

Разочарованията си от Иванка Дерменджийска и дамите изобщо Дебелянов разгласява в хумористичния седмичник „ Шантеклер “, в цикъла си „ Кихавица “. Едно от тези стихотворения е „ Любов “.

За последния Великден в Самоков с Димчо, сестра му Мария си спомня: „ Ходи вечерта на Велики четвъртък на черква, като ми сподели: „ Кой знае, може би този да ми е финален Велики четвъртък… “ През седмицата след Великден си отпътува. Файтонът спря на площада. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне. Беше рано. Файтонджията бързаше. А зелникът, подготвен за Димчо, се печеше още на фурната. Най-после запъхтяното момче го донесе и аз го дадох на Димчо. Файтонът потегли, а ние с Марийка останахме да плачем на площада. Димчо усмихнат се обърна на няколко пъти, махайки с ръка за довиждане – и файтонът изчезна в друга улица…Това бе последния взор! “

Последната година от земния си път Дебелянов живее на ул. „ Фердинанд “ №133 в София в къщата на приятеля си Димитър Подвързачов и неговата брачна половинка Радка. От тази къща потегля за фронта. На прощаване споделя на фамилията: „ Знам, че няма да се върна “. Един нищожен факт смутил поета на потегляне за фронта. Мери Камарашева му донесла китка с цветя. Привързана е с черен конец. Жената въобще не съобразила, че Димчо потегля на война. Тя знаела за неприятните му интуиции. Как не е съобразила, Димчо в никакъв случай не разбира….

Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в!