Дъщеря на убит от комунистите с писмо до Волгин: Аз не играех на кукли, а на погребение, опявах и плачех
79-годишната учителка по българския език и литература от Радомирското село Върба Николина Янева е написала разтърсващо писмо до пропагандиста от БНР Петър Волгин, озаглавено „ Неизпратено писмо “. Жената просто е желала да излее тъгата, която таи в душата си цялостен живот, само че не го е изпратила, тъй като е нямала религия, че Волгин ще разбере наличието му и драмата, която е изживяла.
Думите на Николина доближават до читателите на Faktor.bg с помощта на журналиста Цветан Томчев. От няколко седмици той организира свое следствие за търсене на незнайните всеобщи гробове на избити без съд и присъда от комунистите в първите дни след преврата на 9 септември 1944 година Става дума евентуално за стотици безследно изчезнали, заровени в ями и кладенци край Радомир. Десетилетия наследниците им мълчат и крият нещастието си. Тук страхът от кървавия комунистически гнет към момента не е отминал, без значение, че са минали повече от 33 години от рухването на тоталитарния режим на Тодор Живков.
Издирвайки разкази и свидетелства на живи наследници на убитите, Томчев попада на пенсионираната учителка. Пред него тя разкрива драмата с татко си, който не помни. Парадоксалното е, че Никола Иванов Галев е свиреп погубен и заровен в полята край село Върба, а месеци по-късно по този начин нареченият Народен съд го оправдава.
Убития от комунистите Никола Галев, гробът му е неизвестен
Николина дава неизпратеното писмо до Волгин, което публикуваме извънредно:
„ Незпратено писмо
Повод да напиша тези редове е обидата, болката и унижението, които изпитах откакто прочетох във вестник „ Трета възраст “, брой 25, от 27 юни 2023 година заглавието: „ 102 год. Жена съди журналистът Волгин “. Нещо в мен изкрещя.
Г-н Волгин,
Ще ви опиша доста дребна част от живота си, а вие решете кой е „ нагъл и неумен паралия и за какво би трябвало да им Народен съд “.
Аз съм една от жертвите, която към този момент 78 години носи клеймото от Народния съд, макар че присъдата над моя татко не издава той, а необразовани самонадеяни господари, търсещи популярност и добър живот. Имах нещастието да ги познавам и да пребивавам измежду тях.
Родена съм 20 дни след гибелта на татко си, на 20 октомври 1944. Той е свиреп погубен на 2 октомври 1944 година без съд и присъда и заровен с още 4-ма в яма край селото. Убийците му не разрешават на дядо ми да го погребе в близката равнища, а заплашват, че ще ни вкарат в къщата ни и възпламенят – мен пеленачето на два-три месеца и сестра ми 8 години по-голяма от мен. Остава единствено болката и страхът. Редят се години на гибел и горест.
Две години след убийството на татко ми, през 1946 година умират на 9 юни и на 13 юни един след различен родителите му – моят дядо и баба.
През 1947 година умира и брат му.
На 17 юни 1949 година умира и майка ми. Оставам кръговиден сирак на 4 година, а сестра ми на 12 години. Помислете, господин Волгин преди да издадете присъда, тъй като аз ще ви попитам:
-Знаете ли какъв е усетът, на хляба, подаден ви от съседа, който се опасява за себе си и околните, тъй като оказва помощ на „ обезсърчителен “?
-Знаете ли по какъв начин се живее в купонна система, където за враговете на народа няма нищо?
-Знате ли че аз не играех с кукли, а на заравяне, опявах и плачех, тъй като това беше моето всекидневие?
-Знаете ли какво е да тръгнеш на учебно заведение с непознати облекла и мукавено куфарче на по-голямото съседско дете?
-Да те преследват погледите и подмятанията на самонадеяни и в действителност неуки господа?
Господин Волгин, когато болката ми разреши ще ви опиша още по-интересни неща. А чуйте!
Успях, приключих педагогика в Дупница, тъй като бях упорита, почтена и обективна, тъй като преодолявах компликациите, падах, само че ставах и продължавах напред.
Обичах децата и те ми отвръщаха с обич. Отраснах без родители, построих крепко семейство, възпитах умни и почтени деца и внуци, и се гордея с тях. Изживявам умерено старините си, макар тъжните мемоари за нерадостното си детство, юношество и младост. Но и през днешния ден с открит взор и чисто сърце мога да кажа: ЖИВЯХ ЧЕСТНО, МАКАР И ТРУДНО. НЕ ТЪРСЯ ВЪЗМЕЗДИЕ, ДРУГ Гражданско отделение РАЗДАВА, МАКАР КЪСНО, НО СПРАВЕДЛИВО! “
Не би трябвало да стопираме да приказваме за закононарушенията на Държавна сигурност и чудовищните зверства след 9 септември 1944 година, които възпява пропагандистът от БНР! Моля всички, които знаят места на всеобщите разстрели на почтени хора, убити в края на 1944 година, да ни пишат! Трябва да утешим за страданието и ужаса, и злокобната орис на жертвите и техните близки, като издирим костите им и изградим мемориали в тяхна памет, споделя пред Faktor.bg Цветан Томчев.
Думите на Николина доближават до читателите на Faktor.bg с помощта на журналиста Цветан Томчев. От няколко седмици той организира свое следствие за търсене на незнайните всеобщи гробове на избити без съд и присъда от комунистите в първите дни след преврата на 9 септември 1944 година Става дума евентуално за стотици безследно изчезнали, заровени в ями и кладенци край Радомир. Десетилетия наследниците им мълчат и крият нещастието си. Тук страхът от кървавия комунистически гнет към момента не е отминал, без значение, че са минали повече от 33 години от рухването на тоталитарния режим на Тодор Живков.
Издирвайки разкази и свидетелства на живи наследници на убитите, Томчев попада на пенсионираната учителка. Пред него тя разкрива драмата с татко си, който не помни. Парадоксалното е, че Никола Иванов Галев е свиреп погубен и заровен в полята край село Върба, а месеци по-късно по този начин нареченият Народен съд го оправдава.
Убития от комунистите Никола Галев, гробът му е неизвестен
Николина дава неизпратеното писмо до Волгин, което публикуваме извънредно:
„ Незпратено писмо
Повод да напиша тези редове е обидата, болката и унижението, които изпитах откакто прочетох във вестник „ Трета възраст “, брой 25, от 27 юни 2023 година заглавието: „ 102 год. Жена съди журналистът Волгин “. Нещо в мен изкрещя.
Г-н Волгин,
Ще ви опиша доста дребна част от живота си, а вие решете кой е „ нагъл и неумен паралия и за какво би трябвало да им Народен съд “.
Аз съм една от жертвите, която към този момент 78 години носи клеймото от Народния съд, макар че присъдата над моя татко не издава той, а необразовани самонадеяни господари, търсещи популярност и добър живот. Имах нещастието да ги познавам и да пребивавам измежду тях.
Родена съм 20 дни след гибелта на татко си, на 20 октомври 1944. Той е свиреп погубен на 2 октомври 1944 година без съд и присъда и заровен с още 4-ма в яма край селото. Убийците му не разрешават на дядо ми да го погребе в близката равнища, а заплашват, че ще ни вкарат в къщата ни и възпламенят – мен пеленачето на два-три месеца и сестра ми 8 години по-голяма от мен. Остава единствено болката и страхът. Редят се години на гибел и горест.
Две години след убийството на татко ми, през 1946 година умират на 9 юни и на 13 юни един след различен родителите му – моят дядо и баба.
През 1947 година умира и брат му.
На 17 юни 1949 година умира и майка ми. Оставам кръговиден сирак на 4 година, а сестра ми на 12 години. Помислете, господин Волгин преди да издадете присъда, тъй като аз ще ви попитам:
-Знаете ли какъв е усетът, на хляба, подаден ви от съседа, който се опасява за себе си и околните, тъй като оказва помощ на „ обезсърчителен “?
-Знаете ли по какъв начин се живее в купонна система, където за враговете на народа няма нищо?
-Знате ли че аз не играех с кукли, а на заравяне, опявах и плачех, тъй като това беше моето всекидневие?
-Знаете ли какво е да тръгнеш на учебно заведение с непознати облекла и мукавено куфарче на по-голямото съседско дете?
-Да те преследват погледите и подмятанията на самонадеяни и в действителност неуки господа?
Господин Волгин, когато болката ми разреши ще ви опиша още по-интересни неща. А чуйте!
Успях, приключих педагогика в Дупница, тъй като бях упорита, почтена и обективна, тъй като преодолявах компликациите, падах, само че ставах и продължавах напред.
Обичах децата и те ми отвръщаха с обич. Отраснах без родители, построих крепко семейство, възпитах умни и почтени деца и внуци, и се гордея с тях. Изживявам умерено старините си, макар тъжните мемоари за нерадостното си детство, юношество и младост. Но и през днешния ден с открит взор и чисто сърце мога да кажа: ЖИВЯХ ЧЕСТНО, МАКАР И ТРУДНО. НЕ ТЪРСЯ ВЪЗМЕЗДИЕ, ДРУГ Гражданско отделение РАЗДАВА, МАКАР КЪСНО, НО СПРАВЕДЛИВО! “
Не би трябвало да стопираме да приказваме за закононарушенията на Държавна сигурност и чудовищните зверства след 9 септември 1944 година, които възпява пропагандистът от БНР! Моля всички, които знаят места на всеобщите разстрели на почтени хора, убити в края на 1944 година, да ни пишат! Трябва да утешим за страданието и ужаса, и злокобната орис на жертвите и техните близки, като издирим костите им и изградим мемориали в тяхна памет, споделя пред Faktor.bg Цветан Томчев.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ