Здравейте. Казвам се Ивайло и съм на 68 години. Имам

Здравейте. Казвам се Ивайло и съм на 68 години. Имам потребност от вашето мнение. Но първо чуйте историята ми. 

Бях уединен татко през по-голямата част от живота си в зрелост. Съпругата ми Емилия умря от рак, когато синът ни Михаил (сега на 35) беше единствено на 10 години.

Беше сложен миг и за двама ни, само че го преодоляхме дружно. От този миг нататък бяхме единствено ние двамата против целия свят.

Опитвах се да бъда и майка, и татко за него и работих интензивно, с цел да му дам всичко, което желае.

Михаил порасна и стана положително момче. Разбира се, имаше своите тийнейджърски протести само че като цяло беше благ, работлив и видимо рационален човек.

Той се справяше добре в учебно заведение, отиде в университет с частична стипендия и получи добра работа във финансите след дипломирането си.

Винаги съм бил доста горделив с него и съм го следил по какъв начин се трансформира в сполучлив възрастен мъж.

Останахме близки даже откакто той се изнесе, звъняхме си постоянно и вечеряхме дружно най-малко един път седмично. Ето за какво случилото се доскоро повече от година беше потрес за мен.

Беше вторник вечер, когато синът ми пристигна в дома ми. Изглеждаше благополучен.

„ Тате – сподели той, – имам страхотни вести! Купих ти къща на село! “

„ Къща? — Михаиле, какво приказваш?

„ Перфектна е, баща. Тихо, умерено и тъкмо това, което ти би трябвало. Ще ти хареса! “

Бях замаян. Да се ​​преместя от уютния си апартамент в къща на село надалеч от тук? Изглеждаше прекомерно огромна стъпка.

„ Не трябваше да правиш това. Тук се усещам сносно. “

Но той настояваше!

„ Не, баща, ти го заслужаваш. Домът, в който живееш в този момент, е прекомерно огромен за теб самичък. Време е да променим нещо. Повярвай ми, ще ти се отрази отлично “.

Трябва да призная, бях песимистичен. Домът, в кйто живях, беше наш фамилен дом повече от 30 години. Там Михаил израсна, там жена ми и аз изградихме живота си дружно.

Но синът ми изглеждаше толкоз въодушевен, толкоз убеден, че това е верният ход. И му се доверих изцяло. В последна сметка постоянно сме били почтени един с различен.

Затова се съгласих, макар подозренията си, да се преместя и да продам дома си.

Прекарах идващите няколко дни в пакетиране и подготовка за потегляне, до момента в който Михаил се занимаваше с множеството детайлности. Той ме увери, че всичко е уредено.

Беше толкоз деликатен, че оставих подозренията си настрани. Най-накрая пристигна денят да отида в новия си дом. В колата синът ми описа за всички улеснения, които имаше това ново място.

Но когато се отдалечихме от града, започнах да се усещам неловко. Околната среда ставаше все по-мрачна. Нямаше обещаната гориста околност или хълмове.

Познатите съседи и оживените улици на града изчезнаха и всичко, което остана, бяха празни, грозни полета и даже изоставена плантация.

Наблизо имаше вили, на които Майкъл знаеше, че съм се възхищавал и мислех да купя, когато майка му беше още жива, те бяха уютни, гостоприемни места, заобиколени от природата. Но това беше нещо напълно друго.

„ Михаиле “, попитах аз – Сигурен ли си, че вървим в вярната посока? Това не наподобява на селото, за което си мислех. “

Той ме увери, че сме на прав път, само че забелязах, че не ме погледна. След към час път завихме по дълъг лъкатушен път. В края се издигаше огромна, скучна постройка. Сърцето ми се сви, когато прочетох табелата: „ Достойни дни “.

Това не беше къща. Беше старешки дом.

Обърнах се към Майкъл и се пробвах да сдържа страстите си.

„ Какво е това? Какво става? “

„ Татко “, сподели той, само че даже не можа да ме огледа в очите. – „ Съжалявам Знам, че споделих, че е дребна къща, но… по този начин е по-добре за теб. Тук ще се погрижат за теб. “

„ Ще се погрижат? Нямам потребност никой да се грижи за мен! Напълно кадърен съм да пребивавам независимо. Защо ме измами?:

— Татко, апелирам те. Най-накрая Михаил се обърна към мен и в очите му имаше умолителен взор.

— Напоследък забравяш всякакви неща. Притеснявам се, че живееш самичък.Тук имат положителни експерти и постоянно ще има някой наоколо, в случай че имаш потребност от помощ.

—  Забравям неща? Всеки от време на време не помни нещо! – изкрещях и от очите ми потекоха гневни сълзи.

— Това не е хубаво, сине. Веднага ме закарай вкъщи. — Михаил поклати глава и заяви главните вести за деня.

„ Не мога да направя това, баща. Аз… към този момент продадох дома ти. “

Усетих по какъв начин земята се изплъзва отдолу под краката ми. Мислех си, че няма да продадем дома незабавно.

Исках да се срещна с новите притежатели, да избера положително семейство и да им кажа по какъв начин тъкмо да се грижат за остарелия дъб в двора. Как съумя да продаде къщата без мое познание или единодушие?

Поисках отговор, само че Михаил отклони въпроса. Спомена, че има пълномощие и че прави това за мое положително.

След това припаднах и идващите няколко часа ми бяха като мъгла. Бях регистриран в старческия дом и ме водиха в дребна стая с тясно легло и прозорец с аспект към паркинга.

Стените бяха боядисани в мъчително бежово и въздухът миришеше на дезинфектант и остарели хора. Старият ми дом към момента ухаеше на канелената торта, която жена ми печеше.

Но в този момент това тъжно клинично място стана моят нов дом. И не можех да направя нищо по въпроса.

Мислех за думите на сина ми, до момента в който прекарах идващите няколко дни в потрес и яд. Толкова ли съм почнал да не помня? Нараних ли Михаил? Да не би да имах деменция?

Персоналът на дома беше толкоз общителен и се опита да ме включи в действия, с цел да се усещам добре пристигнал. Но не можех да се отърся от възприятието, че тук нещо не е наред.

Дори да бях почнал да не помня, за какво Михаил ме докара тук?

Бях безрезервен татко. Винаги ходех на неговите учебни събития. Винаги съм бил до него. Това беше най-голямото изменничество, което съм преживявал.

Знам, че децата не са ни длъжни с нищо, но… Мислех, че го възпитах по-добре.

Един следобяд, до момента в който продължавах да се удушавам в възприятията си, дочух диалог, който утежни още повече обстановката.

Седях в общата стая и се преструвах, че чета списание, когато чух две медицински сестри да си приказват.

— Бедният господин Петров — сподели една от тях. — Чу ли за сина му?

— Не, какво е станало?

„ Изглежда, че е имал огромни задължения от хазарт. Затова продал дома на татко си и го довел тук “.

Имах възприятието, че са ме блъснали в корема.

Дългове от хазарт? Това ли беше същинската причина за всичко? Синът ми безусловно ме съобщи, с цел да прикрие личните си неточности?

Бях изцяло шокиран. Синът, който отгледах, момчето, което мислех, че познавам най-добре, ме захвърли поради личните си егоистични цели.

Спомних си всички тези пъти, когато му помагах да излезе от сложни обстановки, всички жертви, които направих, с цел да му осигуря добър живот.

За благополучие ориста се намеси в лицето на остарял другар. Румен, юрист, който познавах от години, пристигна в старчесския дом да посети сестра си и беше шокиран да ме види там.

Когато му споделих какво се случи, той беше засегнат. Той предложи да ревизира законността на стореното от Михаил. Каза ми, че ще направи всичко допустимо да ме измъкне отсам и да накара сина ми да си заплати за стореното.

Сега седнал съм и очаквам всеки ден своето избавление. И не спирам да мисля – по този начин ли се отблагодари синът ми за всичко, което сторих…