Писмо до Малкия принц
Здравей. Не сме се виждали от дълго време.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди - монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята... постепенно се върти.
И залезите идват доста рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал (поне за кратко)
във царството на свойта самотност.
Не пляскаме с ръце от удивление.
Горчилка пием... Може би от позор...
Едно огромно земно затъмнение
се вижда несъмнено от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
(Защо тогава имаме очи?
Щом няма по какъв начин да забележим със сърцето си
значителното... И по този начин... Мълчим... )
Опитомяваме си усеща. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбираем.
...
Понякога долавям измежду звездите
камбанките на звънкия ти смях.
Написа Радосвета Аврамова (caribiana)
Източник: Diagnoz.Caribiana
