За себе си дава определението: Баща ми е Жул Верн. Хърбърт

За себе си дава определението: „ Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, който държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и другари. Това е моето родословие. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „ Франкенщайн “, ми е майка. “ Отиде си от този свят на днешния ден през 2012г., на 91-годишна възраст. Но остави след себе си скъпо завещание - неговите разкази. 

Представяме ви откъс от книгата му „ Вино от глухарчета ”:

И ето, настава денят, когато от всички страни, отвсякъде край тебе започваш да чуваш по какъв начин ябълките капят, капят от дърветата една по една. Първо една там, друга отвъд, след това са три, сетне четири и след това девет, и двадесет, до момента в който завалят отвесно, като проливен дъжд, като стъпки от конски копита по меката тъмнееща трева, а последната ябълка на дървото си самият ти; и стоиш там в очакване напразно да отхлаби последователно ръката ти, вкопчила се в небето, и постепенно, постепенно да те смъкне надолу. Много преди да си тупнал в тревата, ти към този момент ще си не запомнил и за дървото, и за другите ябълки за лятото и за зелената трева изпод. Ще се сринеш в мрака…

— Не!

Полковник Фрийли внезапно отвори очи и се изпъна в инвалидния стол. Протегна студената си ръка и опипа за телефона. Слава на бога, все още беше там! Той го притисна до гърдите си, премигвайки.

— Мразя го този сън! — съобщи той на празната стая.

Накрая, с разтреперани пръсти подвигна слушалката, поиска международни диалози, поръча на телефонистката един номер и стартира да чака, вперил очи във вратата на спалнята, като че ли тя всеки момент можеше да се отвори с трясък, вътре да нахълта тайфа от досадни синове, дъщери, внуци, милосърдни сестри и доктори и да му лишават последната приятност, която към момента можеше да поднесе на гаснещите си усеща. Преди доста дни, а да не бяха и години, когато сърцето му се бе пробвало да се провре на открито като кама през ребрата и плътта, бе чул долу момчетата… какви им бяха имената? Чарлз, Чарли, Чък, да! И Дъглас! И Том! Ето, съумя да си ги спомни! Викаха го през коридора, но ония затръшнаха вратата под носа им, изпъдиха момчетата. Не бива да се вълнувате, обясниха му докторите. Никакви, никакви, никакви гости. Той чу момчетата да прекосяват улицата, видя ги, помаха им с ръка. Махнаха му и те. „ Господин полковник… господин полковник… “ И така, седи си в този момент тука, с това сърце като някаква малка сива каталясала жаба, което промърдва понякога някъде из гърдите му.

— Полковник Фрийли — обади се телефонистка — Давам ви разговора. Град Мексико. Ериксън 3899.

Разнесе се далечният, само че необикновено явен глас.

— Bueno.

— Хорхе! — извика старецът.

— Сеньор Фрийли! Пак ли се обаждате? Но това коства пари.

— Да, коства! Знаеш какво да направиш.

— Si. Прозорецът, това ли?

— Прозорецът, в случай че може, Хорхе.

— Един миг — сподели гласът.

И там някъде, на хиляди благи отсам, в една южна страна, в една адвокатска фирма, в една от постройките на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болежка се напрягаше да чуе идващите звуци. Отваряне на прозорец.

— Ах — облекчено въздъхна старецът.

Шумовете на град Мексико в едно горещо жълто пладне нахлуха през отворения прозорец в очакващата ги телефонна слушалка. Той виждаше Хорхе да стои, протегнал слушалката на открито — навънка, в слънчевия ден.

— Сеньор…

— Тихо, безшумно, апелирам те. Остави ме да слушам.

И той се заслуша в свиренето на многочислените металически свирки, в писъка на спирачките, във виковете на амбулантните продавачи, които предлагаха своите колички червени банани и портокали от джунглата. Нозете на полковник Фрийли, увиснали на ръба на инвалидната количка, помръднаха и се раздвижиха като на човек, който върви. Стиснал бе крепко очи. На няколко пъти пое надълбоко мирис, като че ли да помирише вонята на месата, увиснали по железните касапски куки под яркото слънце, окичени с мухи като същинско покривало от стафиди; дъха на каменните улици, наквасени от утринния дъжд. Почувства слънцето да прижуря по късата брадичка на лицето му, усети се още веднъж на двадесет и пет години; показа си по какъв начин крачи, крачи, крачи, по какъв начин пие всичко с взор, как се усмихва, щастлив, че живее, радушен към всичко, заслепен от цветове и миризми.

Някой почука. Той бързо мушна телефона под полата на халата.

Влезе сестрата.

— Здравейте — поздрави тя. — Е, слушаме ли днеска?

— Да. — Старецът отговори механично. Беше като кьорав. Нахлуването беше така ненадейно, че част от него бе към момента в един различен, далечен град. Зачака — мисълта му да се втурне обратно — трябваше да е тука, за да отвръща на въпросите, да му помогне да се овладее, да се държи учтиво.

— Идвам да ви премеря пулса.

— Но не в този момент! — стресна се старецът.

— Защо? Да не би да излизате сега? — пошегува се тя.

Той изгледа сестрата студено. Не беше мърдал отсам вече десет години.

— Дайте ми ръката си.

Пръстите й безмилостни и добросъвестни, обгърнаха китката му като някакъв шублер, опипаха пулса, с цел да открият заболяването.

— Какво сте правили, че сте толкоз възбуден? — изиска да знае тя.

— Нищо.

Погледът й се подвигна и спря на празната масичка за телефон. В същия момент на две хиляди благи от тук се разнесе далечна свирка на автомобил.

Тя измъкна слушалката отдолу под халата и я подвигна пред лицето му.

— Защо си вършиме това зло? Обещахте, че няма. Ето по какъв начин сам си навреждате най-вече, виждате ли? Вълнувате се, приказвате. Ония момчетии, гдето се навъртат наоколо…

— Те единствено седяха и слушаха — оправда се полковникът. — А пък аз им разказвах за неща, които в никакъв случай не бяха чували. Разказах им за буфалото, за бизоните. Струваше си. Не ме е грижа. Бях напрегнат, бях жив. Ако подобна живост те убие, това ще е чудесно; прелестно е да оживяваш така от време на време. А сега, дайте ми телефона. Щом не пускате момчетата да се качват при мен и да стоят добродушно, оставете ме най-малко да беседвам с някого отвън тази стая.

— Съжалявам, господин полковник. Ще би трябвало да оповестя на внука ви. Миналата седмица аз персонално не му дадох да ви отнеме телефона. Но сега ми се коства, че към този момент няма да му преча.

— Това тук е моят дом и моят телефон. Заплатата ви я плащам аз! — ядоса се той.

— Но с цел да ви изцелявам, а не да се вълнувате. — Тя подкара количката му. — А в този момент, млади момко, бързо в леглото!

От леглото той насочи взор към телефона и не го откъсна оттам.

— Отивам до магазина за пет минути — сподели сестрата. — Но за да съм сигурна, че няма да бърникате отново телефона, ще откарам количката ви в коридора.

И измъкна празния стол на открито. Чу я по какъв начин поспира в коридора на долния етаж и набира някакъв номер на другия уред.

Дали пък не звъни в град Мексико, запита се той. Не, няма да посмее!

Външната врата се хлопна.

Полковникът си напомни седмицата, минала в тази стая, самотата и тайните, упоителни диалози през континенти, над един провлак, отвъд цели региони, покрити с дъждовни джунгли, зад плата със сини орхидеи, над езера и хълмове… разговори… разговори… с Буенос Айрес… и Лима… и Рио де Жанейро…

Той се привдигна в хладното легло. Утре няма да го има телефона! Какъв лаком простак се беше оказал! Спусна нежните си бели нозе от леглото, учуди се, че са толкоз изтънели. Изглеждаха му, като че някой ги бе закачил за тялото му, нощем, до момента в който е спял, а бе отнесъл здравите му крайници и ги бе изгорил в пещта на парното. С течение на годните бяха разрушили всичко у него, откачили му бяха ръцете, дланите и нозете, а в подмяна му бяха оставили някакви заместители, нежни и безполезни като шахматните фигурки. Сега се опитваха да се досегнат и до неуловимото — до спомените; опитваха се да прережат жиците, които отвеждаха обратно, към едно друго време.

Прекоси стаята с бързо клатушкане. Сграбчвайки телефона, той се смъкна с него около стената и седна на пода. Набра интернационалните диалози, а сърцето в гърдите му като че се взривяваше безкрайно, мрак замрежи очите му.

— По-бързо, по-бързо!

Почака известно време.

— Bueno.

— Ало, Хорхе, прекъснаха току що.

— Не бива да звъните повече, сеньор — смъмри го далечният глас. — Обади се сестрата. Каза, че сте доста болен. Трябва да затворя.

— Не, Хорхе! Почакай! — примоли се старецът. — За последен път, разбери ме. Утре ще ми лишават телефона. Никога към този момент не ще мога да позвъня.

Хорхе не отвърна.

Старецът продължи:

— В името на Христа, Хорхе! В името на другарството, на нашата младост! Ти не разбираш какво ми е. Връстник си ми, само че ти можеш да се движиш! А пък аз не съм мръдвал отсам цели 10 години. — Той изтърва слушалката и с тъга я подвигна, тъй като болката бушуваше в гърдите му. — Хорхе! Там ли си още?

— Но за финален път, нали? — запита Хорхе.

— Обещавам!

Слушалката полегна върху едно бюро, на хиляди благи оттова. Ето ги отново познатите стъпки и най-после — отварянето на прозореца.

Сега слушай добре! — заповяда си старецът.

И той чу хиляди хора в това друго лято, в далечните звънки звуци на една латерна, която свиреше „ Ла Маримба “ — ах, каква чудна танцова мелодия.

Стиснал очи, старецът протегна ръка да настройки като че ли на фокус фотосите от една остаряла катедрала, а тялото му бе натежало от плът, бе станало по-младо, под нозете си той усети напечения от слънце тротоар.

Щеше му се да извика: „ Там сте още, нали? Там сте си, всички вие, поданици на този град по времето на ранната сиеста, когато магазините затварят, а момчетиите крещят пискливо Loteria national para hoi! и предлагат лотарийни билети. Там сте към момента, поданици на града. Просто не мога да допускам, че в миналото и аз съм бил измежду вас. Заминеш ли си от един град, за теб той става недействителен. Разстоянието трансформира всеки един град, бил той Ню Йорк или Чикаго, с цялото му население в нещо недействително. Също както и аз съм нереален тук, в Илинойс, в този дребен град край тихото езеро. Всички сме недействителни един за друг, тъй като не присъстваме един за различен. Затова хубаво е да чуеш шумовете му и да почувстваш, че град Мексико е към момента там и че хората се движат и съществуват… “

Той седеше и притискаше крепко слушалката до ухото си.

И най-сетне, най-ясният, най-невъзможният от всички звуци — писъкът на зелен трамвай, който завива край ъгъла — трамвай, препълнен с мургави, чуждоземни и красиви хора, както и тътен от други хора, които го гонят и подвикват тържествуващо, като съумеят да скочат в придвижване на стъпалото, и по този начин изчезват зад ъгъла по пискащите релси, отнесени са в нажежената от слънцето отдалеченост, и в тишината долита единствено пращенето на врялото масло за тортили в тиганите на сергиите край площада; само че това може да е и звукът от жуженето и съскането на електричеството по бакърените жици, дълги две хиляди мили.

Старецът седеше на пода.

Времето течеше.

Долу постепенно се отвори някаква врата. Някой влезе внимателно, поколеба се, а сетне плахо потегли по стълбите. Дочуха се гласове:

— Не биваше да идваме!

— Той ми телефонира, почтена дума. Много е уединен. Не можем да го измамим.

— Но той е болен!

— Знам! Каза да дойдем, като излезела сестрата. Ще постоим малко, едвам го забележим, и…

Вратата към спалнята се разтворя необятно. Трите момчета видяха стареца, седнал долу на пода.

— Полковник Фрийли? — тихичко го повика Дъглас.

В мълчанието му имаше нещо, което накара и тримата да замълчат.

Приближиха на пръсти.

Дъглас се наведе и измъкна телефонната слушалка от изстиващите към този момент пръсти на стареца. Вдигна слушалката до ухото си и се заслуша. През шума от жиците той долови някакъв чудноват, отдалечен, финален тон.

На две хиляди благи оттова — затварянето на един прозорец.

* * *