Много преди Владимир Набоков (1899 – 1977) да се прочуе

Много преди Владимир Набоков (1899 – 1977) да се прочуе като един от мъдреците в международната литература, като най-видния съветски книжовен бежанец и авторитетна персона, се случва най-важното събитие в живота му. Когато е на 24 година Владимир среща Вера, на 21 година Тя e неговата огромна обич и негова брачна половинка през идващия половин век. 
Освен светлината на сърцето му, тя е и умел редактор на текстовете му. Помощта й е скъпа и като негов помощник, сътрудник, водач, стенограф на четири езика. А за известно време и негов охранител – тя го съпровожда на всички места с дребен револвер в чантата си във времето, когато той към този момент е най-известният в Америка абсурден жив създател.
Той й посвещава стихотворение още след първата им среща. Както и стартира да написа нежните си писма още в зората на тяхното запознанство. И продължава да го прави до сетния си мирис. Задъханите редове преливат от всепоглъщаща обич и кипяща пристрастеност. Години след гибелта на Набоков излиза томчето „ Писма до Вера “. 
Пишете писма на обичаните си. Напишете едно най-малко през днешния ден, в деня на влюбените, не есемес, не в месинджъра, не във вайбър. Напишете го с мастило върху хартия, сложете го в хубав и плик и го връчете персонално. Самият развой на писане подклажда възприятието ви живо. И всякога вие се влюбвате още веднъж в индивида, на който пишете. И той или тя – във вас.

Да, нуждая се от теб, моя приказка. Защото ти си единственият човек, с който мога да приказвам за сянката на облак, за песента на една мисъл – и за това по какъв начин, когато през днешния ден излязох на работа и погледнах един висок слънчоглед в лицето, той ми се усмихна с всичките си семки.
До скоро, моя странна наслада, моя нежна нощ.

Как да ти обясня, мое благополучие, мое златно прелестно благополучие, до каква степен съм напълно твой – с всичките си мемоари, стихове, прояви, вътрешни вихрушки? Как да ти обясня, че не мога да напиша нито дума, без да чуя по какъв начин ще я произнесеш и не мога да си напомня нито една дреболия, която не сме претърпели дружно – без значение дали е прекомерно персонално, непредаваемо – или единствено някой залез или нещо друго на завоя на пътя – разбираш ли какво имам поради, мое благополучие?Кълна се – и мастиленото леке ​​няма нищо общо с това – заклевам се във всичко, което ми е скъпо, във всичко, в което имам вяра – заклевам се, че в никакъв случай до момента не съм обичал по този начин, както те обичам – с такава деликатност – до сълзи – и с такова възприятие на зарево.Повече от всичко желая да си щастлива и ми се коства, че бих могъл да ти дам това благополучие – слънчево, просто благополучие – само че и не напълно нормално...

Готов съм да ти дам цялата си кръв, в случай че би трябвало – мъчно е за пояснение – звучи тривиално – само че е по този начин. Ето, ще ти кажа – с любовта си можех да запълня 10 века огън, песни и героизъм – цели 10 века, големи и крилати, – цялостни с рицари, яздещи по пламтящи хълмове – и митове за великани – и свирепата Троя – и оранжевите платна над пирати и поети. И това не е литература, тъй като в случай че препрочетеш деликатно ще видиш, че рицарите са се оказали дебели.
Просто желая да ти кажа, че някак си не мога да си показва живота без теб...

Обичам те, искам те, нуждая се от теб отвратително... Очите ти – които блестят по този начин учудено, когато с отметната обратно глава разказваш нещо смешно – очите ти, гласът ти, устните, раменете ти – толкоз светли, слънчеви...Ти пристигна в живота ми – не като човек идва на посетители... а както идва в царство, където всички реки са чакали твоето отражение, всички пътища – твоите стъпки.

Сладка моя, обич моя, живот мой, нищо не разбирам: по какъв начин можеш да не си с мен? Толкова безпределно съм привикнал с теб, че в този момент се усещам загубен и празен: без теб, душа моя. Ти превръщаш живота ми в нещо ярко, изумително, дъгообразно – слагаш отблясък на благополучие във всичко – постоянно друга. Понякога можеш да си димнорозова, пухкава, от време на време тъмена, окрилена – и не знам по кое време обичам повече очите ти – по кое време са отворени или затворени… Днес не мога да пиша за нищо, с изключение на за копнежа си по теб...

Източник