Разговаряйте с децата! Касапнците като в Белград са неизбежни
Западната просвета, към която българите се числим, демонстрира големите си скрити недостатъци и не поради пандемията, не поради родителските упоритости и не поради прекомерно ангажираните деца със странични занимания. В никакъв случай и не, тъй като прекарват прекалено много време в телефоните си или гледат филми и игри с принуждение.
Ужасно боли, когато видиш грозната истина и тя е, че когато дете убива деца, това е неуспех на фамилията и на родителството. Това не е индивидуален случай, за който провалилите се майка и татко ще бъдат посочени с пръст. Това е неуспех на умеенето ни да поддържаме връзка – ние в фамилиите, ние с сътрудниците, ние със личните си деца, със личните ни родители. Просто общуването се е трансформира от ден на ден в екзотика, в писане на известия, в разменяне на емотикони, в споделено зяпане на телефоните, даже, когато сме с децата.
Аз също съм родител. Меко казано съм потресена от случая в Белград - 13-годишно момче, първенец и с интерес към астрофизиката, наследник на прочут доктор, осъществя злокобния си проект и уби 9 души в учебното заведение си " Владислав Рибникар ". Да, проект, тъй като той е имал ясна и прецизна концепция по какъв начин да работи, по какъв начин да вземе законно притежаваното от татко му оръжие, кои тъкмо деца да убие, тъй като евентуално са му се подигравали, тъй като е бил обект на подбив, или по този начин модерното bullying. Тази дума включва разнообразни нюанси - от сочене с пръст, през подбив, до засегнатост и вербално принуждение. Но да, това е и подбив.
Thousands gathered in Belgrade to mourn with the families of school-shooting victims. A 13-year-old boy gunned down eight fellow pupils and a security guard in a planned attack, prompting Serbia's president to announce tougher curbs on gun ownership https://t.co/IbURWwJ9tgpic.twitter.com/0JoEPiKw4G
— Reuters (@Reuters) May 4, 2023
Да станеш за смях, е отвратително за някои деца. Знам го, тъй като и аз съм била обект на подбив. Обект на подбив са били и моите деца, евентуално и в този момент са. Но това оскърбление е толкоз дълбока контузия, че множеството от нас я натъпкват надълбоко в душата си и не са в положение да приказват за това, което понасят. И то не е като да ти мине раната на коляното или да ти зарасне счупената ръка. Това е контузия, която остава. За цялостен живот и доста дълбоко боли вечно. Но това е част от жестоката реалност, харесва ли ни, или не. Да станеш за смях, е унизително, мъчително и няма нищо общо с това какъв брой си интелигентен, нито какъв брой положителни оценки имаш в учебно заведение, нито с това какъв брой си богат.
Има общо обаче с това, което си носиш вкъщи, а там няма кой да те чуе. Защото родителите от ден на ден сме се вторачили в печеленето на пари, в кариерното си развиване и децата са набутани там някъде, на самотек и се развиват сами, даже не на улицата да и играят със себеподобните си. Те просто живеят в самотност. Не умеят да приказват, тъй като ние родител е все по-рядко говорим с тях. Все по-рядко приказват и родителите по сред си. И все по-рядко сякаш се интересуват какво се случва отвън тях. А фамилията на момчето, което стана палач, са двама разведени родители. Макар и високо образовани и с положително публично състояние, те не са имали достъп до това по какъв начин се оправя синът им с развода и по какъв начин се оправя с новата действителност. Смея да приказвам за това, тъй като аз самата бях такова дете, когато моите родители се разведоха.
Днес, гледайки репортаж от Белград, видях по какъв начин деца сервират цветя пред учебното заведение, където се случи нещастието. Отзад беше закачен голям транспарант, който споделя всичко! Просто всичко:
Разговаряйте с децата!
Има още...
Ужасно боли, когато видиш грозната истина и тя е, че когато дете убива деца, това е неуспех на фамилията и на родителството. Това не е индивидуален случай, за който провалилите се майка и татко ще бъдат посочени с пръст. Това е неуспех на умеенето ни да поддържаме връзка – ние в фамилиите, ние с сътрудниците, ние със личните си деца, със личните ни родители. Просто общуването се е трансформира от ден на ден в екзотика, в писане на известия, в разменяне на емотикони, в споделено зяпане на телефоните, даже, когато сме с децата.
Аз също съм родител. Меко казано съм потресена от случая в Белград - 13-годишно момче, първенец и с интерес към астрофизиката, наследник на прочут доктор, осъществя злокобния си проект и уби 9 души в учебното заведение си " Владислав Рибникар ". Да, проект, тъй като той е имал ясна и прецизна концепция по какъв начин да работи, по какъв начин да вземе законно притежаваното от татко му оръжие, кои тъкмо деца да убие, тъй като евентуално са му се подигравали, тъй като е бил обект на подбив, или по този начин модерното bullying. Тази дума включва разнообразни нюанси - от сочене с пръст, през подбив, до засегнатост и вербално принуждение. Но да, това е и подбив.
Thousands gathered in Belgrade to mourn with the families of school-shooting victims. A 13-year-old boy gunned down eight fellow pupils and a security guard in a planned attack, prompting Serbia's president to announce tougher curbs on gun ownership https://t.co/IbURWwJ9tgpic.twitter.com/0JoEPiKw4G
— Reuters (@Reuters) May 4, 2023
Да станеш за смях, е отвратително за някои деца. Знам го, тъй като и аз съм била обект на подбив. Обект на подбив са били и моите деца, евентуално и в този момент са. Но това оскърбление е толкоз дълбока контузия, че множеството от нас я натъпкват надълбоко в душата си и не са в положение да приказват за това, което понасят. И то не е като да ти мине раната на коляното или да ти зарасне счупената ръка. Това е контузия, която остава. За цялостен живот и доста дълбоко боли вечно. Но това е част от жестоката реалност, харесва ли ни, или не. Да станеш за смях, е унизително, мъчително и няма нищо общо с това какъв брой си интелигентен, нито какъв брой положителни оценки имаш в учебно заведение, нито с това какъв брой си богат.
Има общо обаче с това, което си носиш вкъщи, а там няма кой да те чуе. Защото родителите от ден на ден сме се вторачили в печеленето на пари, в кариерното си развиване и децата са набутани там някъде, на самотек и се развиват сами, даже не на улицата да и играят със себеподобните си. Те просто живеят в самотност. Не умеят да приказват, тъй като ние родител е все по-рядко говорим с тях. Все по-рядко приказват и родителите по сред си. И все по-рядко сякаш се интересуват какво се случва отвън тях. А фамилията на момчето, което стана палач, са двама разведени родители. Макар и високо образовани и с положително публично състояние, те не са имали достъп до това по какъв начин се оправя синът им с развода и по какъв начин се оправя с новата действителност. Смея да приказвам за това, тъй като аз самата бях такова дете, когато моите родители се разведоха.
Днес, гледайки репортаж от Белград, видях по какъв начин деца сервират цветя пред учебното заведение, където се случи нещастието. Отзад беше закачен голям транспарант, който споделя всичко! Просто всичко:
Разговаряйте с децата!
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ