Заглавие Превод Милена Тодорова Редактор и коректор Десислава Иванова Адаптация

Заглавие Превод Милена Тодорова
Редактор и коректор Десислава Иванова
Адаптация на корицата Виктория Видевска
Издателство „ Ерове “

Векове наред тези на Трона на Базилиск са управлявали всеки континент, брутално поробвайки човешката раса. Сега, след безкрайни войни, трите човешки империи Офион, Велеса и Моджал са отблъснали демоничните дреху назад в родината им и са се обединили за една последна, епична борба, с цел да ги победят вечно. Предишните им опити са били несполучливи и дяволските оръжия и тъмната магия на дреху постоянно са триумфирали. Базилиск остава незавладян.

Начело на своята комерсиална флота, в името на хората Аластор Невелон и неговият наследник Креспин отплават към врага – този път със свои лични секрети оръжия. Дреху не са единствените, които употребяват машинация или се поддават на упоритостта. Аластор е заставен да изпрати щерка си Крисанта в столицата Офион Магне като „ жест “ на преданост. Сигурен в измяната в самата империя, на която служи, Аластор го прави, без да се съпротивлява. В края на краищата, който управлява Базилиск, управлява света.

Крисанта би трябвало да употребява изключителния си разсъдък, с цел да открие какви заприказва и секрети се крият в сърцето на Офион. Едно рисково място, където придворният етикет прикрива убийствени планове.

Докато нациите се сблъскват и избухва война, същинският ключ към успеха над дреху може да се крие в далечен планински палат в ръцете на бандит, прочут като Хрътката, и Амолита, младата робиня на вълшебник, по-древен от всяка нация и чиято същинска преданост е незнайна.

* * *

Из " Тронът на базилиск " на Грег Кийс
Снимка " Ерове "

Глава 1
Амолита1009 Е.Н.
Амолита се погледна в огледалото за първи път, когато беше на шестнайсет.

Тя повърна.

Амолита беше робиня. Тя не помнеше по какъв начин майка ѝ я е продала, само че Вюлх я беше уверил, че тъкмо по този начин се е случило.

– Едно сребърно кюлче и огърлица от стъклени камъни – осведоми я той. – Толкова струваш.

Разбира се, това стана, откакто той стартира да приказва с нея.

Най-ранните ѝ мемоари бяха по какъв начин се скита из сияещите, едва осветени коридори на замъка му; по какъв начин стои сама на каменните балкони и пътува с взор по заснежените върхове, които несъмнено държат небето. По съвсем отвесната скална стена, върху която беше издигнат замъкът, до мистериозната зелена котловина надалеч долу. Тя оставяше части храна на балкона за птиците и с течение на времето някои даже ядяха от пръстите ѝ. Тя си представяше, че са нейни другари, и им даде имена.

Всеки ден една жена идваше, с цел да я нахрани, да ѝ чете и като порасна – да я научи да чете, само че Амолита по този начин и не разбра името ѝ. Те не съумяха да основат някаква връзка между тях. Жената вършеше работата си и съвсем не отронваше дума, в случай че не е написана в книгата. Щом Амолита се научи да чете приемливо, дамата ѝ сподели библиотеката и повече в никакъв случай не се появи още веднъж.

Нова жена ѝ носеше храната и не говореше въобще. Никой от другите прислужници не разговаряше с нея и тя разбра, че някои даже са неми.

Тя четеше и се взираше през балконите, преминаваше през света си съвсем като фантом. Въпреки че знаеше, че има стопанин, чието име е Вюлх, тя в никакъв случай не го бе виждала.

Докато един ден това не се случи.

***

На стената в стаята ѝ беше окачен календар – кръгло, механично нещо от месинг и кристал, което отброяваше дните от живота ѝ. След като го разучи, тя разбра, че в даден миг е била на шест години и седемдесет и пет дни. Рядко се допитваше до него, тъй като всеки ден беше като предходния и броят им надали имаше значение.

Една заран календарът, до момента в който тиктакаше по нормалния си метод, внезапно издаде един-единствен хубав звук. Тя към този момент беше будна и се загледа с учудване в устройството. Това беше нещо различно; нещо, което не се беше случвало до момента. Изпълни я с ненадейно възприятие на вяра и очакване.

Тя беше навръх шестнайсет години.

Преди да успее да стане и да се облече, една дребна, прегърбена жена, която не беше виждала досега, влезе в стаята с черна копринена рокля в ръце.

– Ще облечеш това – сподели дамата.

Роклята имаше извънредно закопчаване, само че дамата ѝ оказа помощ да я постави. Дотогава облеклата на Амолита бяха елементарни и тя просто ги обличаше през главата, по тази причина и не разбираше доста от облекла, само че тази рокля изглеждаше прекомерно огромна за нея. Събираше се на пода и падаше от раменете ѝ. Тя се губеше в нея.

Тогава дамата я поведе през замъка по коридори, които в никакъв случай не беше виждала, до една стая с маса, задоволително огромна да побере две дузини хора, само че на която имаше единствено две чинии. Пред една от тях седеше Вюлх.

Тя беше малко сюрпризирана от това какъв брой млад изглеждаше. Знаеше, че е вълшебник, и от книгите си беше схванала, че лишава години да овладееш това изкуство. Беше дочула диалози сред прислужниците и от думите им беше останала с усещането, че той в действителност би трябвало да е доста остарял, само че в тъмната му коса и брада нямаше никакви бели косми, а лицето му беше красиво и младо.

И въпреки всичко на нея не ѝ харесваше да го гледа. Имаше нещо в него, което я смущаваше.

Жената я поведе към мястото ѝ, което също като роклята изглеждаше прекомерно огромно.

– Амолита – сподели той разсеяно. В началото тя не беше сигурна, че приказва на нея, само че след това я погледна право в лицето. Макар чертите му да бяха спокойни, съвсем откровени, очите му бяха причудливи, като че ли гледаше оттатък или може би вътре в нея.

Жената донесе и на двамата по една чаша с нещо алено.

– Аз те кръстих по този начин – сподели Вюлх, до момента в който отпиваше от алената течност, – Амолита.

Несигурна какво да направи, тя взе чашата си и отпи от наличието ѝ. Беше необичайно и мощно, като плодов сок, само че с нещо развалено в него.

Когато тя не отговори, той изви пръст към нея.

– Можеш да приказваш – сподели той.

– Не знаех, че вие сте ме кръстили – отвърна тя.

– Имаше друго име, преди да те купя – сподели той. – Не помня какво беше. – Вюлх се усмихна. – Няма огромно значение, нали?

– Предполагам, че не, господарю – отговори Амолита.

Отпи още една глътка от аленото нещо.

– Това се назовава „ вино “ – сподели ѝ той. – „ Вин “ на езика на Офион. „ Наваш “ на моджали. Има други имена. Прави се от грозде.

– С магия ли се прави? – попита тя.

– Да – отвърна той, – има някакъв тип алхимия в това.

Тя отпи още веднъж нерешително. Все още не ѝ харесваше усетът.

– Споменах Офион и Моджал – продължи той. – Знаеш ли защо приказвам?

– Офион е империя – отговори тя. – Столицата се споделя Офион Магне. Говорят, че господ с това име е починал и е заровен там. Имат император и съвет с учени. Известни са със своите платове…

– И Моджал?

– Друга империя, на югоизток от Офион. И нейната столица е със същото име и със същата история, че античен господ почива там. Императорът им е прочут като Кхо…

– Много добре – прекъсна я той. – Чела си книгите, които ти давах.

– Да, господарю.

Той кимна одобрително.

– Амолита, разбираш ли какво е да си плебей?

– Означава, че съм ваша благосъстоятелност – отговори тя.

– Точно по този начин – сподели Вюлх. – Като това вино и чашата, в която е налято. Ако желая да я хвърля в стената и да я разбия на части, това зависи от мен. Чашата и виното нямат право на мнение по въпроса.

– Разбирам, господарю.

Той допи остатъка от виното си на една глътка и след това изви ръка обратно, с цел да го хвърли в стената, само че тогава се усмихна и остави чашата назад на масата. Жената пристигна, с цел да я изпълни от една кристална кана.

– Чудила ли си се в миналото за какво си тук?

Беше, само че не му го сподели. Тя поклати глава и отпи още малко от виното.

– Тук си – стартира той, – както всеки различен плебей, тъй като има една или повече задания, които да изискам от теб.

– Разбирам, господарю – сподели тя, – само че аз не знам какви са.

– Допий си виното и ще ти покажа – отвърна той.

Той я гледаше безмълвно, до момента в който тя пиеше. С времето ѝ стана по-лесно. Топлина се разстели по нея и терзанието ѝ стартира да изчезва.

Има магия в това, намерения си тя.

Искаше ѝ се той да приказва повече. Харесваше ѝ да ѝ приказват.

– Чела съм и за Велеса – подкани тя. – Там се намираме, нали?

– Кой ти сподели това? – попита той с леко внезапен звук.

– Никой – отговори тя, – само че книгите ви са най-вече на велесански и прислужниците ви го приказват, а и тази нация е известна с високите си планини.

– Сигурна ли си, че не го е загатнал някой от прислужниците ми?

– Сигурна съм, господарю.

– Е, грешиш – отвърна той. – Не се намираме там.

Той се отпусна в стола си, само че леко намръщеното изражение остана на лицето му. Посочи към чашата ѝ в символ да я допие. Когато завърши, той направи жест към дамата, която напусна стаята, и след това той се изправи.

– Ела, Амолита – сподели той.

Тя го последва, само че се усещаше малко бавна и непохватна. Леко ѝ се виеше свят. Той я поведе през една врата в стая, която беше съвсем напълно обзаведена в алено, и я накара да седне на едно огромно легло. После коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ. Това толкоз изненада Амолита, че тя инстинктивно се дръпна – съвсем никой в никакъв случай не я беше докосвал, тя също не го беше правила. Не ѝ харесваше. Пръстите му бяха топли, даже горещи, само че бяха нежни и по тази причина тя се опита да диша постепенно и да го изтърпи, до момента в който не завърши.

Той постави длани на слепоочията си.

– Затвори очите си – сподели той. – Погледни. Виж я.

Тя не знаеше какво има поради, само че затвори очи. В началото не виждаше нищо с изключение на мрак, задната страна на клепачите си, само че последователно нещо се появи – мъгла, светлина.

Светлината се трансформира в лице, лице на жена. Тя имаше тъмни очи и бледа кожа, а косата ѝ беше черна като пушек. Тя трепереше, като че ли хиляди инсекти пълзяха по кожата ѝ и под нея.

– Ето – сподели той, – отвори очи.

Тя го направи и се взря в лицето му.

– Орра – промърмори той. Очите му се трансформираха. Изглеждаха по-живи и цялостни с страст, която едвам сдържаше. Докато тя се взираше в него, той стартира да ридае.

– Трябва да кажеш, че ме обичаш – сподели той.

– Аз-аз… обичам те – заекна тя. Внезапно се почувства по-изплашена от всеки път. После той притисна устните си в нейните. Тя усети прилив на клаустрофобия, като че ли не можеше да движи крайниците си, и се опита да го отблъсне. Тялото ѝ като че ли беше… по-голямо. По-различно. Някак не нейното.

– Трябва да кажеш, че си щастлива – сподели той. – Трябва.

Той стартира да я допира, да я допира на всички места. Пръстите му към момента бяха нежни, само че тя искаше да извика, да избяга.

– Толкова дълго чаках, Орра – прошепна в ухото ѝ той. – Толкова време те нямаше, само че аз те пазех и пазех… – Той притисна устни в нейните още веднъж, този път по-грубо, а след това по врата и гърдите ѝ. Притисна я още веднъж на леглото, до момента в който вдигаше роклята ѝ.

***

Когато всичко завърши, тя към момента не разбираше какво се бе случило, само че я болеше и ѝ беше зле. Тя плачеше, само че той продължи да ѝ приказва, да я кара да му повтаря, че го обича и че е щастлива. Почти като че ли я молеше, и по тази причина тя го направи през риданията си.

– Не разбираш, нали?

– Не.

– Отиди там – уточни той. – Обърни огледалото.

Тя го направи, щастлива да се махне от леглото, да се махне от него. Той беше показал една дървена рамка, окачена на кукичка. Тя беше чела за огледалата и беше виждала слаби контури на отражението си във водата в умивалниците и в полирания мрамор в някои от коридорите, само че в никакъв случай не беше виждала същинско огледало. Обърна рамката.

Амолита имаше млечна коса и малко, тясно лице. Мислеше си, че може би очите ѝ бяха бледосини или даже бели, само че това, което видя в огледалото, беше жена с черна коса. Роклята не ѝ беше необятна, изпълваше я с извивките на зрялата жена, която се беше грижила за нея. Когато Амолита реалокира ръката си, тъмнокожата жена в огледалото направи същото.

И тогава тя повърна.

Вюлх ѝ се смееше от леглото.

Когато завърши, трепереща, тя погледна назад към огледалото и дамата беше изчезнала, като на нейно място се беше появило шестнайсетгодишното момиче в рокля, която му е прекомерно огромна.

Искам да умра, намерения си тя.

И това нямаше да е последният път, в който го пожелава.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.