Бъдни вечер в столицата ♥ Иван ВАЗОВ
За старите обичаи, претърпените наслади и несгоди, и трепетното очакване на едно семейство да събере всички свои рожби към трапезата за Бъдни вечер. Вазов и неговата колоритна „ Бъдни вечер в столицата “ (1904 г.).
(Иван Вазов (1850 ~ 1921), © Национален книжовен музей)
I
Бъдни вечер.
Голямата ламба с фаянсов абажур, провесена от потона, озаряваше с радостна светлина трапезата, към която беше събрано фамилията.
На трапезата бяха наслагани блюда с постни яденета и закуски: сърми, туршия с пиперки и с турунджави моркови, боб, сладко, чер хайвер, мед, ябълки; като венец на всичко една дълбока фарфорова чиния с армеева супа, сгъстена със ситно нарязано кисело зеле, поляна несметно с дървено масло и посипана луксозно с червен пипер - една от най-лакомите гозби тая вечер.
Освен тях на тая господарска софра стоеше още едно неизмеримо нещо: тучена кадилница с няколко въгленчета вътре.
Почтената бабичка, майката, баба Цвета, беше украсила трапезата с тия чудеса, както правеше всеки бъден вечер, с цел да запази за потомството си загатна на един незлоблив и благ бит на старината, а още - с цел да има през цялата година спор и благодат в къщата. Трябва да кажа, че макар мощните митинги от новото потомство, Цвета победоносно беше настояла този ден да се уважат традициите на остарялото и беше наложила повсеместен пост в къщата.
Макар че беше към този момент седем часът, вечерята се не почваше. Всички чакаха нещо, с лъжици в ръка, нетърпеливо фърляйки погледи към популярния саламурев нектар, излязъл из армеевата каца на баба Цвета.
Очакваха още двама членове от фамилията: най-стария наследник и най-младия. Първият се бавеше нейде в града, вторият идеше от Пловдив. Офицерин - подпоручик там, на поканата на майка си той беше дал отговор телеграфически, че ще пристигна през днешния ден. С тая вяра и с тая наслада честитата майка беше задържала вечерята чак до момента, въпреки че железницата от Пловдив идва по-рано.
И тя на всяка минута се ослушваше, няма ли да чуе гърмежа на някой файтон на пътя...
Вратата се отвори, влезе един висок, четирийсетгодишен мъж. Най-стария наследник. По-младите уважително се поподигнаха от столовете си.
- Какво! Няма ли още Боримира? - попита той зачуден.
- Чакаме го, Драгое - отговори остарялата меланхолически; - през днешния ден железницата закъсня.
- Отде знаеш, мамо?
- Нали той яви, че ще пристигна?
- Напразно. Железницата е пристигнала още по кое време... Боримир е пропуснал трена и евентуално на следващия ден ще пристигна - сподели Драгой.
- Ако е по този начин, той би ни явил да му се не надяваме - сподели майката, на която мъчително беше да се сдобри с мисълта, че ще вечерят без Боримира.
- А! Богата работа, мамо - сподели Драгой, като впери лаком взор в златисточервената супа.
- Чакайте! Не пипайте още! Да ида да прикадя по-напред пред иконата, че след това и софрата, че тогава...
И баба Цвета пусна в кадилницата зрънца от смирнев тамян, па излезе с нея да извърши благочестивия си обряд.
Един път липсал висшия контрол, дисциплината се наруши. Най-големия наследник пръв даде образец на деморализацията: той загреба от армеевата супа първа лъжица, втора, третя; посегнаха и други лъжици и след една минута дълбоката чиния се презполови.
Когато баба Цвета се завърна и видя опустошението, тя ги засъди радостна.
- Не можахте да потраете! Като вълци сте изгладнели!
- Зазъбица ни улови, мамо - смееше се Драгой.
Майката прикади трапезата и облаци от благоуханен пушек заплуваха из трапезарията. Зафана се вечерята.
Но баба Цвета нямаше кеф. Боримировото неявяване отнимаше насладата й, отслабяше охотата й. Тя хем ядеше, хем в мозъка й се въртеше облика на младия подпоручик, със златните декорации по зеления мундир и цялостен обграден с някакъв ореол от зарево... Ушите не слушаха шумните диалози на трапезата, а чакаха и дебнеха различен звук, който би се задал извън. Защото, макар уверенията на Драгоя, тя несъзнателно още продължаваше да се надява и лъже, че може да дойде героя й по някое знамение...
II
Едно фино пищене се чу извън. Тя изпусна набодката и с лице тържествующе и радостно обърна се към остарелия си наследник.
- Чуеш ли? Железницата иде от Пловдив! Сега чак иде. Какво ми споделяше ти, Драгое?
Всички се ослушаха в пищенето.
- Да, железницата е - забележи Драгой. - Аз не знаех позитивно, само че заключих, че е пристигнала, от новите, пловдивските вестници, които видях у Панаха.
- Сега да изчакаме! - заповяда майката.
Пищенето се фино, едва, се продължаваше; то идеше отдалеч, омаломощено, приличаше на тон, който издава свирката на локомотив, когато доближава станция; единствено че тоя тон се проточи повече от нормално.
- Защо толкоз дълго свири? - питаха се.
И баба Цвета е малко позачудена от това безспирно пищене на железницата.
- Да не чувахте и вие, щях да кажа, че ухото ми пищи - забележи тя.
Неколцина излязоха на открито да схванат по-добре.
- Навън се не чува нищо - споделиха те, като се върнаха.
- Каква е тази хитрина! - фанаха да се озъртат.
Изведнаж един гърмогласен смях извърши стаята. Стоил сподели на висящата ламба.
- Вижте, тя ни измами!
Тогава чак схванаха повода на пищенето, железничния пискун бил самия фитил на ламбата, който следваше да пее своята чудата ария под въздействието на аргументи, които не е нужно да бъде човек Архимед, с цел да си изясни. Като разбра, че мистификацията му биде открита, фитилът млъкна.
Цвета изгуби и последната искра вяра да види младия сабеносец и се намръщи. Вечерята се продължи обаче, радостна и шумна.
- Тоя пусти фитил, дето ни излъга! - избъбра горчиво остарялата отново.
- Мамо, ний най-сетне ще се разсърдим! - сподели й полусърдито полушеговито Драгой. - Ние сме толкоз души, само че нас не видиш, ние те не радваме, а Боримира се... Ти правиш с това желание да се породи злоба в душите ни срещу твоя Вениамина със златните еполети!... Това не е благородно!
- Защо ме съдиш? Тури се на мое място. Петимна съм от години да ви видя всички събрани към мене. Не, не може!... Ето днеска Боримир пък липсва и бъдният ми вечер не е цялостен... Който е майка, той знае единствено тия работи.
- Е добре, на следващия ден ще бъдем всички сбрани.
- Но мене ми се искаше на бъдни вечер... Ех, по какъв начин беше хубаво тая вечер, едно време, в турско време, когато татко ви беше още жив! Вий се наредяхте като ангели при нас.
- Мамо, разкажи ни нещо от това време - сподели Драгой, като пийна дълго из чашата янтарно чирпанско вино, на което светлината даваше елмазни отливи.
Майката отново несъзнателно се ослуша в някакъв звук на пътя, който се изгуби незабавно, па като сръбна две глътки из чашата си, подзе:
- Казах: радостни бяха тогава бъдните вечери - сгреших: не всеки път! Имаше и страшни бъдни вечери, когато нямаше татко ви... Хеле помня един бъдни вечер... Щяхме да умрем от боязън.
- Разкажи ни, мамо! - споделиха неколцина с любознание.
- Елено, приберете софрата... Изежте всичко, за на следващия ден да не остая постно едене, че е Коледа... Хъ, та ви споделям за тоя бъдни вечер... Чакай, Доне, остави ми чашата... Само ябълките дигнете в долапа, че са сладки, а в София сладка ябълка не може да се откри: се кисели!... Скрий там и кадилницата, но не фърляй пепелта, че би трябвало: с нея се пъдят гъсениците от зелето... - И като споделяше това, майката не толкоз от потребност, а от стопанска привичка помагаше на двете слугини да разтребват трапезата.
Навън беше излязъл вятър и глухо бучеше из потъмнелите улици.
- За бъдния вечер! - извикаха няколко гласа.
III
- Такъв вятър отново вееше тогава и отново посетител чакахме, както в този момент - подкачи баба Цвета. - Баща ви беше на път, по търговия: нямаше го от един месец. Бяхме приели писмо, че три дни преди Рождество ще си пристигна. Нея година ставаха доста лошотии, хайдути кръстосваха кърищата и балканите. Току неотдавна що беше заклан Гену Недялков при селджиковския мост. Страхота беше, а татко ви през ония рискови места му беше пътя. Наближи Коледа. Чакаме го първата вечер - не вечеряхме до полунощ - не дойде; нам, на баба ви и мене, пристигнаха триста мозъка. Не заспахме... Хай, рекохме, на следващия ден вечер може да си пристигна. Сготвихме отново вечеря, сложихме трапезата, чакаме го, слухтим да се почука на вратнята, да чуем конско тропотене на пътя - нищо. Ние се гледаме с баба ви като втрещени, дума не си споделяме. Нещо ме стиска за гърлото, та ще ме удуши. Станах плачешком, без да кусна нещо, отивам горе и фащам да чина метания пред иконата. Моля се на бога да го закрили... Но и молитва не мога - на сърцето ми патрон... През нощта съм се унесла и виждам на сън татко ви, че го носят погубен... Боже! Заранта струва ми се, че цяло село знае нещо и единствено ние не знаем. Аз и баба ви умираме... Отивам на вратнята и виждам през дупчица на пътя, дали хората си шушукат, като минуват край нас, и дали поглеждат към нашата вратня с жално и уплашено лице. Но не изтраях и побягнах обратно - фана ме боязън... И тоя трети ден сме като изумели от грижа... Утре - Коледа. Каква Коледа? Всичкият свят се готви да посреща празника, шопари се колят по дворищата и пищят; само че нам светът ни потъмнял! Чер мрак пред очите ни! Вечерта - бъдни вечер. Ох!... Слагаме отново вечерята за татко ви. Викаме: в случай че пристигна в този момент - жив е; в случай че не пристигна - няма го към този момент!... Времето минува, нощ става - няма никой. Навън на улицата нищо се не чува, вятърът единствено духа, и по този начин духа неприятно, като че ли че погребват някого... Стоим, мълчим, слухтим и не мърдаме. Баба ви охка, аз роня сълзи. Чакахме до доста късно... Баща ви няма! Духнахме свещта, тъй като ни фана боязън. В ония хайдушки времена не беше добре да гори ноще свещ в къщи... Легнахме. Унесло ни по едно време. Изведнаж стряскам се: вятърът млъкнал: слушам, че дюкянската врата се кърти от вътрешната страна! Вдървих се от боязън. Бутам баба ви... Слушаме отново, в тъмнината. Чопли се там, вътре. Някой се е вмъкнал в дюкяна и се мъчи да отвори вратата, с цел да пристигна на двора... - Хайдуци! - баба ви се развика: - „ Минчо! Минчо! “ вика татко ви на помощ, не запомнила, че го няма. Завиках и аз, само че гласът ми прегасна. Баба ви сети, че няма Минча, па се спотаи, като мъртва. В зимника сме единствено две дами и три дребни деца - те спят... Може да ни изколят като пилета и никой жив човек няма да чуе... По едно време слушаме, че зафана да се натиска и удря прозорчето ни на зимника, което гледа в дюкянската маза. Разбрахме, че кокошарите в този момент и тука желаят да влязат... Баба ви се отново мъчи да вика, само че я задавило и единствено гъгне в тъмницата. Прозорецът се се бута. Премряхме!
- Как ти не си ми обадила до момента за тая ужасна нощ! - забележи мощно разчувствуван от описа й Драгой.
- Ами пристигна ли си тати тогава? - попитаха други двама, нетърпеливи да се успокоят по-скоро.
- Дойде си! Изтупурка след малко с коня! - сподели майката.
И всички си отдъхнаха, тъй като сърцето им се беше свило и нервите напрегнали до неспособност.
- А обирниците побягнаха?
- Какви обирници? Мавридата била, дето правела тоя звук - сподели Цвета.
- Кучето! - извикаха всичките очудени.
- Ний в уплашването си и захласът си - продължи майката - забравихме, че Мавридата сявга придружаваше татко ви на път и когато той се завръщаше и приближаваше до село, тя се спущаше пред него и дохождаше да ни извести, че си иде господарят й, да земе мюждето, след това отново фукваше да иде да посрещне татко ви. Сявга така правеше. Мавридата се промъкнала, не зная по какъв начин, през уличното прозорче на избата на дюкяна, пристигнала при вратата му, с цел да влезе в двора, бутала ги, само че като не й отворили, сетила се - мъдро животно беше - и слезнала по стълбата в избата да бута прозорчето, с цел да й отворим... Когато разбрахме и я пуснахме да влезе - каква наслада беше! Джавка, скача, фърля се по нас, по гърдите ни, мята се на рамената ни, чак ни цалува! То знамение: галби и ласки, та няма край! И нам ни иде да я цалунем от признателност, че ни зарадва с радостен хабер. Като се нарадва и нагали, отново изфръкна из прозореца и отиде да земе мюждето от татко ви, че ни е намерила живи и здрави.
- Горкото куче! Такава деликатност у индивида няма!... Какво стана Маврида, мамо? - сподели Драгой.
- Убиха я!
- Кой я умъртви? - изкрещяха няколко гласа яростно.
- Баща ви поръча да я убият по-после.
При тия думи на майката настана общо учудване.
- Давило я лудо куче, по кое време татко ви минавал през село Дудени. Селяните го съветвали да отстрани кучето, с цел да не направи беля тука... Много не щял татко ви, свидело му се, само че най-сетне склонил и вързал Мавридата за едно дърво, па дал пищова си на един селяндур да я опушне... „ Когато я вързах - каже татко ви - тя позна, че ще я убият, и изгледа ме по този начин жално и умилно, по този начин тъжно някак ме погледна в очите - молеше се като човек... Аз видях сълзи в очите й, щото сърцето ми се прободе, като че ли стрела мина през него - щях да изплача с глас! Извиках да го не убиват! Проклетият човек в тоя същи момент гръмна и кучето се търкули мъртво! “ Като ми споделяше татко ви това, видях му очите, че се насълзили... Такова хитро и гальовно кученце едва ли е било... Та ви споделям, доста страхове сме брали, само че като оня заплашителен бъдни вечер не е имало.
Въцари се малко безмълвие. Вятърът поутихна.
- А тати за какво бе просрочен? - попита Драгой.
- Разказа ми: като чул за убиването на Генка Недялков, заобиколил из други път. Но от бодил, та на глог: в Кюселерския боаз три пушки изгърмели връз него. Един патрон намерихме след това забит в седлото... Хайдушки времена бяха тогава.
- Мамо, ти с тия приказки ни докара потиснатост... по-харно да не спомняме ония грозни времена на робството. Попей ни по-добре „ Ой, Коледо! “ както правеше баба тая вечер... - сподели Георги.
- Защо? - отзова се строго и обидно майката. - Нека да ги помните, да знаете какво се е патило и треперало! Сегашното време какво е? На всеки дол - печен вол. Рай, съгласно тогава. Па правят оценка ли? Не! Всичко не помниха днешните хора: и какво е било, и кой го промени... Сега ни човечност, ни благосклонност... Ще се изразкъсат един други, от умраза живота си не могат да видят! Послободнели и побеснели... Седя, та ви чета вестниците, боже, света богородице! Какви са тия чудосии и срамоти? Така написа ли се на книга? Почтен челяк не е останал неомаскарен!...
IV
Не се знае по какъв начин щеше да приключи баба Цвета своя парещ обвинителен акт, в случай че един файтон не бе изгърмял на улицата и спрял пред портата.
- Боримир! - извика майката.
На коридора изтропотиха мъжки стъпки и незабавно на вратата се появи ослепителен артилерийски офицер, с усмивка на устата и с ръка под козирек.
- Добър вечер! - извика той радостно и бързо цалуна ръка на майката, а на останалите я стисна.
- Какво се забави! - викаше възхитената баба Цвета, като изглеждаше в унес подпоручика.
- Извини, мамо, пропуснах пасажерския влак, та потеглих по-после с експреса... - сподели той, като сваляше сабята си и се готвеше да седне на празната софра. - Какво ме изглеждаш по този начин, мамо?
- Хубавелек си така, веселя ти се.
- Окачи ми лукова глава да не урочасам! - изсмя се офицеринът. - Мамо, гладен съм!
- Яж, яж... вечеряй! Закъсня ти.
Подпоручикът разтвори очудено ръцете си пред несъществующата вечеря.
- Какво да хапвам тука? „ Благослови, попе - гумно без снопе! “
Майката си плесна ръцете в обезсърчение.
- Ами в този момент? Нищо постно не е остало! Нищо, нищо. Това е: нямаме!
- Дай тогава блажно! Донеси печеното прасе!
Тя го изгледа в смут.
- Фармасонин ли си, против Коледа да блажиш? И аз да зема този грях на себе си?!
- Кога е така, ще легна гладен, само че изсъхнал самун няма да хапвам. Нека се знае, че на връх бъдни вечер майка ми ме е повикала вкъщи, с цел да ме умори от апетит! - изшегува се Боримир.
- Мамо, покажи се на висотата на славянското гостоприемство! - забележи Георги.
И Стоян се обади:
- Ти през днешния ден прати гозбица и винце, блажнинка, на няколко сиромахкини, с цел да отговеят на следващия ден на Коледа... За тия каузи от милосердие господ ще ти елементарни и настоящето... Дай прасето!
- Мамо! Твоят блян се реализира към този момент: сабеносецът твой е тука! Не помрачавай бъдния вечер, ами дай прасето, че е хранено на мляко, а пък аз нямам мезе за виното - глумеше Драгой, като държеше чашата.
Старата се чуди и мае.
- Я виж какви ме са награкали! Дай, Доне, дай прасето! - извика тя уверено.
Слугинята донесе на тава опеченото, свито на тръкало, прасе, зачервеняло и лъскаво, като позлатено; от него се разнесе вкусна ароматна миризма, щото възбуди ненаситност и у ситите.
- Това се вика, дето го рекли: „ Дойде посетител - скапе пост “ - споделяше недоволна и щастлива Цвета, като гледаше по какъв начин боецът, въоръжен с нож и набодка, се сражаваше победоносно с позлатеното прасе, подпомаган приятелски и от други.
Па мина в другата стая и зачини поклони пред иконата.
Снимка: Иван Вазов (1850 ~ 1921), Национален книжовен музей; dictionarylit-bg.eu
