Да размишляваш за смъртта значи да размишляваш за свободата ~ Мишел дьо МОНТЕН
За гибелта, без боязън и трептене – Мишел дьо Монтен – размишленията на огромния френски мъдрец, публицист, правист и политик, подарил на човечеството своята превъзходна творба „ Есета ” (позната на българските читатели като „ Опити ”).
„ В този пай живот ний за какво ламтим за доста? ” ~ Хораций, Carmina
Нa нас не ни е известно къде ни чака гибелта, по тази причина дано я чакаме на всички места. Да размишляваш за гибелта значи да размишляваш за свободата. Който се е научил да умира, той се е отучил да бъде плебей. Готовността ни да умрем ни избавя от всяко послушание и насила. Няма никакво зло в живота за този, който добре е схванал, че лишаването от живот не е никакво зло. Когато при Павел Емилий се явил пратеникът на нещастния македонски цар – негов заложник, пристигнал с молба царят да не бъде воден след триумфалната каляска, той дал отговор: „ Нека той насочи тази молба към себе си. ”
Наистина мъчно е да постигнеш нещо в една работа единствено с умеене и умелост, в случай че природата не те е надарила най-малко малко за това. По природа аз не съм песимист, само че съм податлив към мечтателност. И нищо не заема по този начин изцяло мисълта ми, както визиите ми за смъртта; даже в най-безгрижната възраст на моя живот, когато измежду дами и забави някой помислеше за мене, че се изтезавам от ревнивост или от загубването на някаква вяра, аз бивах обхванат от мисли за един собствен познат, починал наскоро от тресчица, който се разболял на връщане от едно такова тържество, изпълнен с нега, обич и възбуждение, също както аз в този момент.
Ho при тези мисли не бърчех чело повече, в сравнение с при други. Впрочем невероятно е, когато те за първи път зародят, да не ни причинят болежка. Но като си ги припомняме от ден на ден и повече, ние безспорно свикваме с тях. В противоположен случай – така най-малко става с мене – изпитваме непрестанен боязън и трескава лудост; тъй като никой в никакъв случай не е имал толкоз малко доверие в своя живот, както аз, никой в никакъв случай не е разчитал по този начин малко на неговата дълготрайност. И нито положителното здраве, на което се веселя до момента и което доста рядко се разклаща, може да ми вдъхне вяра в това, нито пък заболяванията да я убият. И непрестанно си шушукам: „ Всичко, което ще се случи един ден, може да се случи и в този момент ”. Разбира се, случайностите и заплахите малко или съвсем по никакъв начин не ни доближават към нашия край; и в случай че си представим какъв брой други несгоди виснат на главата ни също така, което ни заплашва най-вече, ще се убедим, че гибелта е постоянно покрай нас – и когато сме радостни, и когато приказваме в тресчица, и в морето, и у дома, и при сражения, и при отмора. Винаги ми се коства, че не ще съумея да завърша това, с което съм се захванал, до идването на гибелта ми, въпреки за това да ми е необходим единствено един час. Един мой прочут, като прелистваше тия дни книжата ми, попадна на една записка, отнасяща се за нещо, което аз съм желал да бъде изпълнено след гибелта ми. Разказах му случая, както си беше: намирайки се на повече от една левга разстояние от къщи, напълно здрав и читав, аз бях побързал да си запиша това, което ми бе пристигнало мислено, тъй като не бях сигурен дали ще съумея да се прибера. Носейки в главата си такива мисли и загнездвайки ги надълбоко в съзнанието си, аз постоянно съм подготвен за това, което може да се случи с мене всеки миг. Затова, колкото и ненадейно да ме споходи гибелта, тя не ще ме изненада.
Трябва постоянно да бъдем обути и подготвени за път – доколкото това зависи от нас, и най-важното – в часа на тръгването да не се окажем заети с нещо друго с изключение на със себе си. Защото така и така грижи у нас, колкото щеш. Един се оплаква не толкоз от гибелта, колкото от това, че не ще може да приключи с блестяща победа започнатото; различен – че ще напусне тоя свят, преди да е задомил щерка си или преди да е дал обучение на децата си; един плаче поради разлъката с жена си, различен – със сина си, тъй като те са им били най-голямата разтуха в живота.
Що се отнася до мен, аз мога с божия помощ да напусна тоя свят, когато той пожелае, без да скърбя за каквото и да било с изключение на за самия живот, в случай че раздялата ми с него е мъчителна. Аз съм се освободил от всевъзможни връзки; дал прошка съм се с всички с изключение на със себе си. Никой до момента не се е подготвял по този начин безупречно и по този начин изцяло да напусне света и никой не се е откъсвал от него по този начин безусловно, както, коства ми се, аз.
Човек не би трябвало да проектира нищо за далечно бъдеще или най-малко не трябва да се изтезава авансово поради това, че не ще може да види края на започнатото. Ние сме се родили, с цел да действаме. Аз искам индивидът да работи непрестанно и да изпълнява отговорностите си към живота, до момента в който може; и дано гибелта ме завари, когато сея зеле – нехаен за нея и още по-нехаен към незавършената си градина. Аз видях по какъв начин умираше един човек, като се сърдеше непрестанно за това, че ориста му била прекъснала четенето на историята за петнадесетия или шестнадесетия от нашите крале.
Трябва да се избавим от тия невежествени и нездравословни настроения. И както разполагаме гробовете край черквите или измежду най-посещаваните места в градовете, с цел да привикват, по думите на Ликург, хората от простолюдието, дамите и децата да не се плашат от мъртъвците, а гледката на човешки остатъци, на погребения и гробове непрекъснато да ни припомня за нашата орис и както египтяните след пирове показвали на присъстващите големи изображения на гибелта, при което някой извиквал: „ Пий и се радостни, тъй като, когато умреш, ще приличаш на това! ” – така и аз привиквам освен да мисля за гибелта, само че и непрестанно да приказвам за нея.
Ако пишех книги, бих съставил алманах с описания на различни случаи на гибел, съпроводен с коментарии. Който учи хората да умират, той ги учи да живеят. Дикеарх е съставил подобен алманах, само че той се е ръководел от друга, по-малко потребна цел. Ще ми кажат, че действителността е доста по-страшна от нашата визия за нея и че не ще се откри подобен умел фехтовчик, който да не загуби дух, когато се стигне до такава степен. Нека да приказва кой каквото желае, само че предварителният размисъл за гибелта е нещо в действителност потребно. И след това – нима е нищо да стигнеш до своя край без боязън и трептене? Нещо повече – природата сама ни подава ръка и ни вдъхва храброст. Ако гибелта е къса и стремителна, ние нямаме време да се страхуваме; а в случай че е друга, забелязал съм в себе си, колкото повече заболяването ме обзема, толкоз по-естествено и някак от единствено себе си се навлизам от възприятие на пренебрежение към живота. За мен е доста по-трудно да приема мисълта за гибелта, когато съм здрав и непокътнат, в сравнение с когато ме люлее тресчица. Доколкото към този момент не държа до такава степен за насладите на живота, тъй като стартирам да не се употребявам и да не се любувам от тях, аз виждам на гибелта с доста по-неизплашени очи. Това ме кара да се надявам, че колкото повече се отдалечавам от живота и се приближавам към гибелта, толкоз по-лесно ще приема тяхната замяна.
„ Всички са еднообразно нежни, всички са еднообразно несигурни за утрешния ден. ” ~ Сенека, Epistulae
От „ Опити ”, том 1, Мишел дьо Монтен, ИК „ Наука и изкуство ”, 1979 година
Изображение: Portrait of Michel de Montaigne, 1570s (unknown artist), commons.wikimedia.org
