За прошката и състраданието на сърцето, споделено от виталната Енодия

За прошката и състраданието на сърцето, споделено от виталната Енодия Джудит - експерт в интерпретирането на чакра-системата за западния метод на живот и създател на книгата „ Източно тяло. Западен разум “ (Изд. „ Гуторанов и наследник “).

Mary Magdalen in Penitence (detail, 1585-1590) by El Greco

~ Прошка

Когато сърцето ни е оскърбено, ние го пазиме от оня, който считаме, че е предизвикал неговата болежка. Често упрекваме него или нея за болката, забравяйки ролята, която сме играли самите ние в това. Барикадата ни защищава от отваряне към онази персона и от риска да бъдем засегнати още веднъж. За злощастие, когато барикадираме сърцето си против пострадване, ние се барикадираме и против всичко останало. Когато се изключим от някой, който ни наранява, в това време ние се изключваме и от опцията да се излекуваме. Оставаме замръзнали в предишното, неспособни да се придвижим напред към бъдещето.

По сходен метод и когато упрекваме себе си за нещо, за което съжаляваме, ние оставаме затворени в това минало събитие. Оставаме закрепени в положението на безпомощното дете, възрастния отвън надзор или отдръпналия се ухажор, залепнали към един модел на позор, който не ни разрешава да бъдем изцяло сегашни.

Казват, че прошката е най-крайната стъпка в лекуването. Прошката употребява състраданието на сърцето, с цел да схване обстановките в понятията на силите, които са въздействали върху нас и върху другите. Може към момента буйно да продължаваме да не сме съгласни с осъществените дейности. Може с право да споделяме, че в никакъв случай не бихме създали такова нещо. Може даже да се нуждаем от нещо от страна на другата персона, с цел да позволим прошката - похвала, някакъв тип обезщетение или признание на вредата. Но най-после прошката разрешава на сърцето да се облекчи и да продължи; тя е избавителното дело на сърцето.

Първата стъпка е да извиним на себе си. Това не значи, че би трябвало сляпо да опростим всяко неразумно дело, което сме направили. Трябва да погледнем на себе си със съчувствие, виждайки копнежите на душата и какво се е опитвала да извърши тя, виждайки трудностите, с които сме се сблъскали по пътя си, и силите, които са се изправили против нашето пътешестване по това време. Това значи да разберем за какво сме направили това и да отделим главната си същина от осъществената неточност.

За да извиним на себе си, е належащо да поправяме предишното дело. Това е значима стъпка в лечението от пристрастявания, тъй като възвръща салдото и ни насочва към една позиция на съзнателна отговорност.

Огледайте живота си и направете лист на нещата, за които не сте си дали прошка. Върнете се към всяко едно от тях и възсъздайте сюжета, който ви е довел до вашите каузи. Вижте дали можете да идентифицирате коя част от вас е била активизирана по това време - гладното дете, прекалено работещият възрастен, отхвърлената брачна половинка, обезвереният младеж. Работете за разбирането на това, което сте създали, и си позволете да се свържете с възприятията, които тогава може да не сте били способни да признаете. Представете си по какъв начин бихте могли да реагирате, в случай че видехте друго дете (съпруга, брачен партньор, щерка и т. н.) да прави същото нещо и в случай че знаехте всичко за неговата обстановка. Повече или по-малко неоправдателни бихте били? Какво е упованието, което сте имали за себе си по това време? Какво е било упованието към вас от страна на другите? Били ли са тези упования реалистични?

Отнесете се със съчувствие към онази част от вас, която сте засилили въображаемо. Вижте от какво се е нуждаела, какво се е опитвала да откри. Вижте дали можете да й простите. Опитайте се да си кажете следните думи: „ Прощавам ти. Ти просто се опитваше да... Може би в този момент можем да ти помогнем да постигнеш това по един по-продуктивен метод. “

Да извиним на другите вредата, която са ни предизвикали, е неведнъж по-трудно. Някои хора се пробват да простят незабавно, преди работата на тъгата и гнева. Те споделят: „ О, това няма значение. Той е тъкмо какъвто беше моят татко. Той не можеше да не се гневи. “ Това би могло да е правилно, само че то омаловажава въздействието, което такива дейности имат върху душата, и усилието, което тя прави, с цел да спре тези модели в живота си.

Щом обработим посредством своите усеща дадена обстановка и възстановим частите, които са били изгубени, тогава прошката ни разрешава да се придвижим напред. Прошката е органически развой и не може да бъде направена принудително, преди да й е пристигнало времето, въпреки че може да бъде насърчавана.

При прощаването на някой различен следваме същите стъпки, които вършим за себе си. Изследваме какви са били силите, настоящи върху личността по това време. Какво се е опитвала да реализира тя? Кое я е импулсирало? Кое е било недостижимото, от което се е нуждаела? Кое е блокирало способността й да отговори по друг метод? Какви биха могли да са били нейните същински планове, в случай че бяха по-осъзнати? Какво желая от тази персона, с цел да подкрепя процеса на прощаването (ако той е възможен)? Какво е належащо да направя аз, с цел да й простя и да продължа нататък?

Прошката смекчава твърдостта на сърцето и по този начин обновява отвореността. Тя не е замислена като развой, който разрешава същото нещо да се случи още веднъж, само че ще разреши да развием по-голяма осъзнатост в обстановки, които са тръгнали зле. Тя ни разрешава да разпрегнем силата от отрицателното минало и да я освободим за по-позитивното бъдеще.

От: „ Източно тяло. Западен разум. Психология и система на чакрите като път към Аза “, Енодия Джудит, изд. „ Гуторанов и наследник “, 1998 година
Картина: Mary Magdalen in Penitence (detail, 1585-1590) by El Greco; chinaoilpaintinggallery