„Как е можело да не знаеш? Каква майка си ти?”
За финален път чух гласа на сина ми, когато той излезе през входната врата и потегли към учебно заведение. Той извика една дума в тъмнината: „ Чао. " Това споделя пред аудиторията на ТЕД Сю Клиболд, майката на 17-годишен палач. На 20 април 1999 година в Колумбайнската гимназия, окръг Джеферсън, Колорадо, Съединени американски щати, учениците Ерик Харис и Дилън Клиболд убиват 12 възпитаници и преподавател, раняват 21 души, след което се самоубиват. Използвано е автоматизирано оръжие.
Обути с военни обувки и в черно, сутринта двамата залагат 2 бомби в столовата на учебното заведение, където към 11:17 ч. сутринта се допуска, че има най-вече хора. В проектите на двамата се планува да дочакат гърмежа извън в колата и по-късно да стрелят по всеки, който се пробва да избяга отвън постройката. Техните упования са да убият най-малко 500 души. По щастлива случайност бомбите не се взривяват и разочарованите и разярени Харис и Клиболд влизат в зданието и стартират да стрелят по всичко, което се движи. Ето скръбната история на една майка, изгубила сина си:
На мен ми бяха нужни години, с цел да опитам да приема дейностите на сина ми. Жестоките дейности, които доведоха до гибелта му, ми демонстрираха, че той е бил напълно друг човек от този, който познавах. След това хората ме питаха:
„ Как е можело да не знаеш? Каква майка си ти? "
Все още си задавам същите въпроси.
Преди стрелбата възприемах себе си като добра майка. Да оказа помощ на децата си да станат грижовни, здрави, виновни възрастни беше най-важната роля в моя живот. Но нещастието ме убеди, че съм се провалила като родител.
…Когато беседвам с хора, които не са ме познавали преди стрелбата, съм изправена пред три тествания. Първо, когато вляза в помещение като това, в никакъв случай не знам дали някой тук не е претърпял загуба поради стореното от сина ми. Усещам нужда да желая амнистия за страданието, породено от сина ми, който не е тук, с цел да го направи самичък. Така че първо, от цялото си сърце скърбя, в случай че моят наследник ви е предизвикал болежка.
Второ, пред мен стои тестването да диря схващане и даже съчувствие, когато приказвам за гибелта на сина ми като за самоубийство. Две години преди да почине, той е написал на лист от тетрадка, че е режел тялото си. Казва, че бил в мъка и би желал да има оръжие, с цел да завърши с живота си. Разбрах тези неща месеци след неговата гибел. Когато приказвам за гибелта на сина си като за самоубийство, не се пробвам да омаловажа жестокостта, която той извърши в края на живота си. Опитвам се да схвана по какъв начин неговите самоубийствени мисли доведоха до убийства. След доста четене и диалози с специалисти, стигнах до убеждението, че присъединяване му в стрелбата не идва от вкоренено предпочитание да убива, а от желанието му да почине.
Третото тестване пред мен, когато приказвам за убийството-самоубийство на сина ми, е, че би трябвало да приказвам по едно и също време и за психологично здраве, и за принуждение. …
Много дребен % от тези, които имат психологично заболяване, демонстрират принуждение по отношение на останалите.
Но хората, които се самоубиват, в към 75-90 % от случаите са диагностицирани с някакъв вид психологично заболяване. Системата ни за психично-здравно лекуване не е в положение да помогне на всички и не всеки с деструктивни мисли дава отговор на критериите за избрана диагноза. Много хора с непрекъснати усеща на боязън, яд или безизходност в никакъв случай не са били диагностицирани или лекувани...
Ние не вършим избор и не вземаме решение да се самоубием по същия метод, по който избираме кола или къде да отидем събота вечер. Когато някой го обземат завладяващи самоубийствени мисли, той незабавно се нуждае от здравна помощ. Мислите му са пагубни, способността за самоконтрол е изгубена. Въпреки това той може да направи проект и да работи разумно, чувството му за истина е изопачено през призмата на болката, през която интерпретира своята действителност. Някои хора могат доста добре да прикрият своето положение и постоянно имат положителни аргументи за това. Много от нас имат самоубийствени мисли от време на време, само че непрекъснатите, завладяващи мисли за самоубийство са признаци на патология и като доста заболявания
положението би трябвало да бъде разпознато и лекувано преди един живот да е изгубен.
Но гибелта на сина ми не беше чисто самоубийство. Включваше всеобщо ликвидиране. Исках да схвана по какъв начин мислите му за самоубийство са довели до мисли за ликвидиране. Изследванията на тази тематика обаче са нищожни и няма лесни отговори. Да, той евентуално е имал възходяща меланхолия. Редица прекарвания в учебно заведение са го довели до усеща на оскърбление, засегнатост и яд. И е имал комплицирани взаимоотношения с момче, което е споделяло неговите възприятията на яд и отчуждение и което е било прочувствено неуравновесено, преобладаващо и склонно да убива. Достъпът до оръжие е извънредно елементарен и днес…
Това, което Дилън извърши през този ден, разруши сърцето ми и както постоянно се случва при контузии, и се отрази тежко на тялото и мозъка ми. Две години след стрелбата бях диагностицирана с рак на гърдата, а след още две се появиха душевен проблеми. В допълнение към непрекъсната, нестихваща тъга се ужасявах да не срещна родственици на някого, който Дилън е умъртвил или да не ме заговорят публицисти или гневни жители. Страхувах се да пусна новините, опасявах се, че ще ме нарекат ужасна майка и отвратителна персона.
Започнах да изпитвам паник офанзиви...Чувствах се по този начин като че ли мозъкът ми се пробва да ме убие и тогава страхът от самия боязън погълна всичките ми мисли. Тогава
научих от първа ръка какво е да се чувстваш по този начин, като че ли имаш мозъчна дисфункция,
точно тогава станах същински покровител на психологичното здраве. С терапия, медикаменти и самопомощ, животът ми се върна към това, което би могло да се смята за обикновено при тези условия.
…Всеки път, когато някой ме попита: „ Как може да не си знаела ", това е като удар в стомаха. Този въпрос звучи неоправдателно и удря върху възприятието ми на виновност, което без значение какъв брой терапия ще проведа, в никакъв случай няма да изчезне изцяло. Но има нещо, което научих:
в случай че любовта беше задоволителна, с цел да спре човек със самоубийствени мисли да нарани себе си, надали би имало самоубийства.
Но любовта не е задоволителна и самоубийства се случват постоянно. Те са втората съществена причина за смъртност при хора на възраст от 10 до 34 години и 15 % от американските младежи споделят, че са правили проект за самоубийство през последната година. Разбрах, че без значение какъв брой желаеме да имаме вяра, че можем, ние не сме в положение да знаем или направляваме всичко, което нашите близки мислят или усещат. И непреклонното разбиране, че сме някак разнообразни, че тези, които обичаме, в никакъв случай не биха помислили да наранят себе си или някой различен, може да ни накара да пропуснем скритото под повърхността. И в случай че най-лошите сюжети се случат, ще би трябвало да научим да си извиним, че не сме знаели или не сме питали верните въпроси или не сме намерили вярното лекуване. Трябва постоянно да позволяваме, че е допустимо някой, който обичаме, да страда, без значение от това какво споделя или по какъв начин работи. Трябва да изслушваме всеки с цялото си създание без наказание и без да предлагаме решения.
…Заради самата обич не би трябвало да стопираме да опитваме да опознаем непознатото.
Източник
