За пътя към осъзнаването и оздравяването, споделено от немския психолог

За пътя към осъзнаването и оздравяването, споделено от немския психолог Торвалд Детлефсен и доктор Рюдигер Далке в книгата им „ Болестта като път "

(Portrait of Dr. Gachet, 1890 ~ Vincent van Gogh)

Пътят на индивида е път, водещ от неволята към добруването, от заболяването към изцелението и към просветлението. Болестта не е спънка, изникнала по простъпка на пътя и заради това неприятна. Болестта е самият път, по който човек върви към здравето си. Колкото по-съзнателно гледаме на този път, толкоз по-надеждно ще може той да извърши задачата си.

Болестта е положение на индивида, което сочи, че неговото схващане към този момент не е в ред или в естетика. Тази загуба на вътрешно равновесие се демонстрира в тялото като признак. Така признакът се явява сигнал и притежател на информация, тъй като с проявяването си прекъсва досегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни алармира, че като хора, като духовни създания сме заболели, т.е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни осведоми, че нещо ни липсва.

„ Какво ви липсва? " – питали в миналото пациентите, само че те отговаряли постоянно, сочейки това, което имат: „ Имам болки ". Днес лекарите питат: „ Какво ви има? " При по-внимателно вглеждане, тези два противоположни въпроса: „ Какво ви липсва? " и „ Какво ви има? " разкриват доста неща. И двата се отнасят за болен човек. На болния постоянно му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му – в случай че нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т.е. идеален.

Следователно болест значи нарушаването на една естетика, т. е. слагането под подозрение на един до тогава уравновесен ред. Но нарушаването на хармонията се прави в съзнанието на нивото на информацията и се демонстрира извънредно единствено в тялото. Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става очевидно и осезаемо в тялото му като признак. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде само и постоянно единствено индивидът, а това болестно положение се демонстрира в тялото като признак.

Тъкмо посредством признака можем да се научим да познаваме себе си, можем да проникнем в тези извивки на душата си, които другояче не бихме разкрили в никакъв случай, защото се намират в сянката. Тялото е огледало на душата ни - то ни демонстрира и това, което душата не може да прозре без опълчване.

Ако даден човек се съпротивлява да изживее в съзнанието си избран принцип, този принцип „ потъва " в тялото му и се демонстрира като признак. Това принуждава индивида да изживее правилото срещу волята си и да го реализира. Така правилото лекува индивида - той е физически сурогат на това, което липсва на душата.

Защото заболяването прави индивида откровен! В болестния признак ясно и очевидно изживяваме това, което изтласкваме от душата си и желаеме да прикрием.

Прояви ли се в тялото на индивида даден признак, той притегля (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този метод постоянно прекъсва досегашната поредност на виталния му път. Симптомът е сигнал, който провокира внимание, интерес и с това слага под Въпрос нормалния еднакъв ход на нещата. Един признак изисква от нас да го зачитаме, без значение дали желаем или не. Това спиране, което сякаш идва извън, ние усещаме като разстройване и по тази причина нормално имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (смущението) да изчезне. Човекът не желае да бъде смущаван - и не щеш ли стартира битката против признака. Борбата допуска внимание и посвещаване от наша страна и по този начин признакът постоянно реализира своето - да се занимаваме с него.
Още от времето на Хипократ академичната медицина се пробва да внуши на болния, че признакът е повече или по-малко инцидентно събитие, повода за което би трябвало да се търси във функционалните процеси и точно тях тя се старае да изследва главно. Академичната медицина грижливо заобикаля да пояснява признака и по този метод омаловажава както самия признак, по този начин и заболяването. Така обаче сигналът губи своята същинска функционалност и признаците се трансформират в сигнали без значение.

Проблемът на академичната медицина се състои в това, че тя слага знак на тъждество сред признака и заболяването, т. е. не може да раздели формата от наличието. Така да вземем за пример, с доста средства и механически умения се лекуват органите, само че в никакъв случай индивидът, който е болен. Преследва се задачата някой ден да бъде предотвратено проявяването на всички признаци, без да се проучват опциите и смисълът на тази идея. Учудващо е какъв брой малко е в положение действителността да отрезви това еуфорично преследване на задачата. В края на краищата, след възникването на така наречен съвременна, научна медицина, броят на болните не е намалял и с една парченце от %. От край време е имало почти идентичен брой заболели - единствено признаците са се трансформирали. Статистиките се пробват „ да замажат " този отрезвяващ факт, като обгръщат единствено избрани групи признаци. Обявява се гордо успеха над инфекциозните болести, да вземем за пример, без в същото време да се спомене кои признаци са се нараснали в този интервал по значение и периодичност.

Разбере ли един път човек разликата сред болест и признак, държанието и отношението му по отношение на заболяването незабавно ще се трансформират. Той към този момент няма да гледа на признака като на най-големия си зложелател, чието побеждаване и заличаване са висшата му цел, а ще открие в негово лице сътрудник, кадърен да му помогне да откри това, което му липсва, и по този начин да превъзмогне същинската болест. Тогава признакът ще се трансформира в един тип преподавател, който ни оказва помощ да се грижим за личното си развиване и осъзнаване, само че който може да прояви огромна суровост и неотстъпчивост, в случай че го пренебрегнем него, най-висшия закон. Болестта познава единствено една цел - да ни направи здрави.

Из: „ Болестта като път “, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, превод Евелина Банева, Цветана Ташкова, изд. „ Кибеа “
Снимка: д-р Рюдигер Далке - dahlke.at