А баща ти няма ли да го боли ♥ Стилиян ЧИЛИНГИРОВ
За една хлапашка беля и научения отрано непоколебим урок, с описа на видния наш създател, политик и държавник, именуван „ последният български възрожденец и енциклопедист “ Стилиян Чилингиров (1881-1962).
♥ А татко ти няма ли да го боли
Главатарите на нашата босонога команда, Бомбата и Абазата, постоянно благосклонни към мене, тоя ден се оказаха изключително немилостиви. След като изпъдиха Хайтата от подземната барака, по покрива на която – изравнен със земята и замаскиран с тенекии, тор и всевъзможна боклук – можеше да мине натоварена кола, изгониха и мене. Моят принос от няколко угарки със мощно никотинизирани краища им се видя нищожен и разсъни тяхното неодобрение.
– Да беше барем донесъл малко „ тентене фабрика “!
„ Тентене фабрика “ наричахме изсъхналия цвят на магарешко тръне. При пушене той щипеше ужасно доста на езика и предизвикваше с лютилата си цялостен проливен дъжд от сълзи. Очите ни тогава се замрежваха и ние не виждахме друго с изключение на гъстия лютив пушек и нашата суетност, че към този момент сме се изравнили с огромните. Нали и ние пушехме като тях!
Но „ тентене “ не беше допустимо да се откри наоколо. Ние към този момент бяхме опоскали всичкото магарешко тръне зад казармите и с цел да се снабдим със ресурси от него, трябваше да вървим чак на „ Панаир-ос “. А то не беше прекомерно лека работа. Едно, че трябваше да се мине зад кавалерийските казарми, гдето не всеки път пущаха скитници като нас, и друго, трябваше да се гази с боси крайници по бодливи пространства, не прекомерно безвредни и за привикналите ни, към този момент хванали гьон стъпала. И аз избрах да пообиколя чаршията за угарки или „ кебабии “, както казвахме тогава цигаревите останки.
В нашата махала не смеех. Там всички ме познаваха и постоянно можеха да оповестят на татко ми. Не ми оставаше друго, с изключение на да отида по-далеч, гдето всички бяха непознати за мене, пък и аз бях непознат за тях.
Беше безшумно слънчево следпладне, когато минаретата на джамиите стават по-дълги и прахът оживява в хиляди оттенъци след колелата на всяка разхлопана талига. В такова време се работи по-спорно и по-припряно. Занаятчиите не смеят да се мръднат от дюкяните, с цел да не пропуснат сгодни за работа мигове, и държат празни дребните кафенета и кръчми. Тогава за кръчмари и за кафеджии настъпва най-свободно време. Измили чаши и съдове, те ту се лутат из дюкяна си и бият с кърпи накацали по прозорци и по стени мухи, ту, запършили ръкави, стоят до вратата и чакат дали някой лентяй няма да се зададе отнякъде, или пък ощастливен от мющерия занаятчия да извика с всичка мощ: „ Две кафета тежки, сладки! “ или: „ Сто драма джиброва от дваж препечената. “ По-други пояснения не са потребни, с цел да се извърши безпогрешно поръчката. Гласът е прочут, а познати са и навиците. Понякога стига трето лице да съобщи поръчката, без да заяви кой я прави, с цел да отиде тя по предназначението си.
Навел глава със зорко насочен в земята взор, аз вървя постепенно по турския калдъръм и повърхностно си напявам. Уж де, нищо не ме вълнува и от нищо не се интересувам. По едно време стопирах на няколко стъпки от едно кафене. Около масичката, поставена до един от прозорците, се въргаляха няколко тлъсти угарки. Явно беше, че е пушено от големци, които, унесени в диалог, са палили цигара след цигара. Една беритба, за каквато рядко можех да се надявам.
Аз се стопирах до масата и зачертах с пръст по нея.
Кафеджията ме изгледа с едното си око и доловил моите почтени планове, като че ли още повече поотпусна рамо на вратата и приклопи клепачи. Пръстите на краката ми, привикнали да прибират от земята всяка движимост, се поотвориха. Но когато протегнах крайник за една от угарките, стори ми се, че кафеджията помръдна малко.
Пръстът ми отново зачерта по масата, а погледът ми се втренчи към вратата. За да замаскирам още повече желанията си, аз безшумно зафификах с уста една блудкава и недомислена войнишка ария, прекомерно известна тогава в града.
Стори ми се, че кафеджията още веднъж задряма. Това ми даде още веднъж храброст. Като се попреместих малко напред, все по този начин с пръст върху масата, аз правех сметка да сграбчи с ръце угарките и да офейкам. Кракът ми към този момент беше попридръпнал още няколко угарки към огромната, която ми беше изпълнила очите. Но кафеджията още веднъж се помръдна. Сега той погледна към слънцето, прозя се високо и издаде един подобен тон, че потреперах цялостен. За моя наслада, вместо да се облегне отново на вратата, той се възви във вътрешността. Явно беше, че искаше да влезе на сянка. Слънцето така го припичаше извън, че го избиваше на сънливост. По-удобен от тоя момент не можех и да чакам. Като ястреб аз се спуснах върху угарките, сграбчих ги с шепа и „ духнах “ с всичка мощ. Ала незабавно ми се стори, че краката ми се разклатиха по въздуха и че нещо ми притисна врата. Също като насън: все търчиш и все на едно място тъпчеш. От болежка аз извърнах глава и – о, смут! – над мене строгото и безмълвно лице на кафеджията.
Един изплашен зов се изтръгна от гърдите ми.
– Чичо, няма към този момент!…
Аз си знаех виновността и знаех затова какво би трябвало да обещая на тоя бабанка, „ скепцал “ ме по този начин наумолимо с мощната си ръка.
– Олеле, чичо, боли… Няма към този момент!…
Злъчна усмивка мина по лицето на кафеджията. Краката ми увиснаха още повече. Още малко и той ще ме запрати като вехтория. Смъртен боязън ме обхвана и аз се изгубих. Чувах единствено едно немощно, задавено скимтене да излиза от устата ми. От страдание ли, от що ли, ядно подписаните му устни се разтвориха и той продума:
– Боли, ха!…
– Боли!…
– А татко ти няма ли да го боли, когато се научи на какъв поминък се учиш ти, пройдоха с пройдоха!
С всяка негова дума ръката му поомекваше и аз почувствувах твърда земя под нозете си. Преди да се поокопитя, страшният човек ме отпусна напълно и се препречи пред мене. Колкото и да желаех, нямаше по какъв начин да офейкам.
– Кажи де, татко ти няма ли да го боли?…
Аз мълчах.
– Ще кажеш ли, или не?… – Не глас, а плач, мъчителен плач се разсипа от горната страна ми. Почувствувах, че и тоя човек го боли за неприятния път, по който бях тръгнал. Сълзи ме задавиха и аз кимнах утвърдително с глава.
– Тъй зер, ще го боли. И той за туй те храни и гледа – да му докарваш болежка занапред. Ами когато пораснеш? Че ти ще го пребиеш, ей богу, ще го пребиеш. Разбираш ли, хлапе?
Но това беше отвратително. Идеше ми, насълзен, да му кажа: „ Чичо, бий ме, смажи ме от пердах, единствено недей ми дума по този начин “… Утре аз да бъда най-големият пакостник на татко си, който се чуди отгде да вземе, с цел да ме нахрани?
...
Днес, когато пиша тия редове, бели коси покриват главата ми, каквито покриваха тогава и главата на татя. Но ръката на тоя кафеджия, който в никакъв случай към този момент не видях през живота си, е още на врата ми. И още гърми в ушите ми строгият глас:
– А татко ти няма ли да го боли?…
Из: „ Разкази за деца от български писатели “, изд. „ Български публицист “, София, 1981
Снимка: Стилиян Чилингиров; Държател: Институт за литература - БАН, dictionarylit-bg.eu
