„Сине, вземи си домашни ябълки!“ Когато чух тези думи, застинах на място…
За да редуцира пътя до у дома, Васиl се насочи към редиците сергии на пазара. Тук той купи артикули за вечеря, харчейки целия си бюджет. На половината път към дома чу до болежка прочут глас:
– Синко! Вземи си малко домашни ябълки!
Васил се обърна по посока на гласа и видя стара жена, седнала зад тезгяха. Тя му подсещаше за баба му – същият фасон на говорене, същият благ взор.
– Какво имаш поради под домашни? – попита той.
– Напълно домашни! Моето ябълково дърво даде великодушна годишна продукция тази година – отговори старицата.
– Значи с червеи?
– Но без химикали, чедо! Червеят не харесва такива неща – усмихна се дамата.
Васил се върна не поради ябълките, а поради гласа, който разсъни в душата му мемоари за починалата му баба. Тя постоянно умееше да убеждава също толкоз топло и откровено.
– Добре, ще го взема. Вкъщи ме чакат бременната ми жена и синът ми. Мисля, че тези ябълки ще им харесат – съгласи се той.
– Ела и на следващия ден, ще донеса мед, липов мед! – предложи старицата.
Васил кимна, благодари на дамата и се запъти към къщи.
По пътя мислите му се върнаха към баба му. Тя беше благ и грижлив човек. След гибелта на майка му, която остави дребния Васко в ръцете на баба си и изчезна, баба му стана единственото му семейство. Единствената опора.
Когато момчето беше на 13 години, баба му умря. Той беше изпратен в сиропиталище, а апартаментът й беше взет от далечни родственици, които Васил не познаваше.
Васил израстна самичък в сиропиталището. След 12 клас звлезе в университет и си откри работа във фабрика. Красивият и висок мъж привличаше вниманието на девойките, само че щом схванаха, че е от сиропиталище, вниманието незабавно изчезваше.
Само пет години по-късно среща Галя, момиче със същата орис, израснало като него без родиители в дом. Те се ожениха и скоро имаха наследник Емил. Сега Галя още веднъж беше бременна – този път с момиче.
Васил влезе с усмивка в жилището и постави чантите на масата.
– Галя, ела да вземеш продуктите. Купих и ябълки от пазара от една блага баба. Домашни!
Съпругата бързо погледна в торбите, извади плодовете и незабавно почерпи сина си с тях. Скоро тя и Емил седяха пред тв приемника и хрускаха ароматни ябълки, а Васил, гледайки ги, почувства, че тези елементарни наслади са същинско благополучие.
Цяла нощ Васил още веднъж сънува личната си баба. Тя нежно го галеше по главата, безшумно повтаряйки:
– Внучето ми, всичко ще е наред с теб!
На сутринта Васил се разсъни от будилника. Време бе да се подготвя за работа.
През деня мислите за онази бабичка от пазара не го напускаха. Той си спомни положителния й взор, метода й на говорене, сходен на този на баба му. Реши на следващия ден безусловно да я посети и да вземе обещания липов мед.
Връщайки се вечерта по прочут път, той още веднъж чу същия глас:
– Чедо, не помни си меда!
Васил се обърна и видя старицата да му се усмихва топло. Той се приближи до нейния ред, гледайки бурканите с кехлибарен мед.
– Колко ти дължа? – попита той.
– Нищо не ми дължиш, бабе Това е от сърце. Почерпка за теб и твоето семейство! – отговори тя.
Васил се изненада. Тя в действителност ли искаше просто да го почерпи?
– А имаш ли сладки моркови? – попита той ненадейно за себе си.
Бабата се поколеба за миг, само че незабавно отговори:
– Разбира се, че има. В моето село имам всичко в обилие: и моркови, и картофи, и лук. Просто не мога да подвигам тежки чанти. Ако искаш, ела, ще ти дам колкото би трябвало.
Омагьосан от нейните думи и пороя от детски мемоари, Васил се съгласи. Отиде в селото с бабата.
Там, скитайки се по познатите улици и разглеждайки старите къщи, той стартира да се сеща. Тези места му напомняха за детството му, когато тичаше тук като босо момче, ловейки скакалци в тревата.
След няколко месеца баба Мария, същата блага остаряла дама, се приготвяше за посетители. Тя отиде до локалния селски магазин, с цел да купи малко сладкиши.
„ Не забравяй да ми донесеш от тези бонбони и тортата, Лора “, помоли тя продавачката.
– Бабо Мария, за какво ви трябват толкоз доста сладки? – учуди се съседката, която стоеше наоколо.
Старицата отговори гордо:
– Ще имам посетители. Ще дойдат Васил и фамилията му, моите близки. А внучката ми, тя доста обича сладкиши!
– Ама какви близки са ти те? – не можа да се сдържи съседката.
Но баба Мария единствено се усмихна и не сподели нищо. Не можеш да затвориш устите на хората. Важното бе, че е щастлива.
За един уединен човек е огромно благополучие да посрещне топло, приятелско семейство в дома си. Така асил, Галя и децата станаха фамилията на баба Мария. Всяка година те идваха при нея през лятото, помагаха в домакинската работа и се любуваха на простите наслади на село.
И няма значение дали са същински родственици. Важното е, че те се оказаха благи хора, които направиха живота й по-ярък.

