За да съкрати пътя до вкъщи, Васиl се насочи към

...
За да съкрати пътя до вкъщи, Васиl се насочи към
Коментари Харесай

„Сине, вземи си домашни ябълки!“ Когато чух тези думи, застинах на място…

За да редуцира пътя до у дома, Васиl се насочи към редиците сергии на пазара. Тук той купи артикули за вечеря, харчейки целия си бюджет. На половината път към дома чу до болежка прочут глас:

– Синко! Вземи си малко домашни ябълки!

Васил се обърна по посока на гласа и видя стара жена, седнала зад тезгяха. Тя му подсещаше за баба му – същият фасон на говорене, същият благ взор.

– Какво имаш поради под домашни? – попита той.

– Напълно домашни! Моето ябълково дърво даде великодушна годишна продукция тази година –  отговори старицата.

– Значи с червеи?

– Но без химикали, чедо! Червеят не харесва такива неща – усмихна се дамата.

Васил се върна не поради ябълките, а поради гласа, който разсъни в душата му мемоари за починалата му баба. Тя постоянно умееше да убеждава също толкоз топло и откровено.

– Добре, ще го взема. Вкъщи ме чакат бременната ми жена и синът ми. Мисля, че тези ябълки ще им харесат – съгласи се той.

– Ела и на следващия ден, ще донеса мед, липов мед! – предложи старицата.

Васил кимна, благодари на дамата и се запъти към къщи.

По пътя мислите му се върнаха към баба му. Тя беше благ и грижлив човек. След гибелта на майка му, която остави дребния Васко в ръцете на баба си и изчезна, баба му стана единственото му семейство. Единствената опора. 

Когато момчето беше на 13 години, баба му умря. Той беше изпратен в сиропиталище, а апартаментът й беше взет от далечни родственици, които Васил не познаваше.

Васил израстна самичък в сиропиталището. След 12 клас звлезе в университет и си откри работа във фабрика. Красивият и висок мъж привличаше вниманието на девойките, само че щом схванаха, че е от сиропиталище, вниманието незабавно изчезваше.

Само пет години по-късно среща Галя, момиче със същата орис, израснало като него без родиители в дом. Те се ожениха и скоро имаха наследник Емил. Сега Галя още веднъж беше бременна – този път с момиче.

Васил влезе с усмивка в жилището и постави чантите на масата.

– Галя, ела да вземеш продуктите. Купих и ябълки от пазара от една блага баба. Домашни!

Съпругата бързо погледна в торбите, извади плодовете и незабавно почерпи сина си с тях. Скоро тя и Емил седяха пред тв приемника и хрускаха ароматни ябълки, а Васил, гледайки ги, почувства, че тези елементарни наслади са същинско благополучие.

Цяла нощ Васил още веднъж сънува личната си баба. Тя нежно го галеше по главата, безшумно повтаряйки:

– Внучето ми, всичко ще е наред с теб!

На сутринта Васил се разсъни от будилника. Време бе да се подготвя за работа.

През деня мислите за онази бабичка от пазара не го напускаха. Той си спомни положителния й взор, метода й на говорене, сходен на този на баба му. Реши на следващия ден безусловно да я посети и да вземе обещания липов мед.

Връщайки се вечерта по прочут път, той още веднъж чу същия глас:

– Чедо, не помни си меда!

Васил се обърна и видя старицата да му се усмихва топло. Той се приближи до нейния ред, гледайки бурканите с кехлибарен мед.

– Колко ти дължа? – попита той.

– Нищо не ми дължиш, бабе Това е от сърце. Почерпка за теб и твоето семейство! – отговори тя.

Васил се изненада. Тя в действителност ли искаше просто да го почерпи?

– А имаш ли сладки моркови? – попита той ненадейно за себе си.

Бабата се поколеба за миг, само че незабавно отговори:

– Разбира се, че има. В моето село имам всичко в обилие: и моркови, и картофи, и лук. Просто не мога да подвигам тежки чанти. Ако искаш, ела, ще ти дам колкото би трябвало.

Омагьосан от нейните думи и пороя от детски мемоари, Васил се съгласи. Отиде в селото с бабата.

Там, скитайки се по познатите улици и разглеждайки старите къщи, той стартира да се сеща. Тези места му напомняха за детството му, когато тичаше тук като босо момче, ловейки скакалци в тревата.

След няколко месеца баба Мария, същата блага остаряла дама, се приготвяше за посетители. Тя отиде до локалния селски магазин, с цел да купи малко сладкиши.

„ Не забравяй да ми донесеш от тези бонбони и тортата, Лора “, помоли тя продавачката.

– Бабо Мария, за какво ви трябват толкоз доста сладки? – учуди се съседката, която стоеше наоколо.

Старицата отговори гордо:

– Ще имам посетители. Ще дойдат Васил и фамилията му, моите близки. А внучката ми, тя доста обича сладкиши!

– Ама какви близки са ти те? – не можа да се сдържи съседката.

Но баба Мария единствено се усмихна и не сподели нищо. Не можеш да затвориш устите на хората. Важното бе, че е щастлива.

За един уединен човек е огромно благополучие да посрещне топло, приятелско семейство в дома си. Така асил, Галя и децата станаха фамилията на баба Мария. Всяка година те идваха при нея през лятото, помагаха в домакинската работа и се любуваха на простите наслади на село.

И няма значение дали са същински родственици. Важното е, че те се оказаха благи хора, които направиха живота й по-ярък.

Източник: svobodnazona.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР