Ние трябва да се срещаме лице в лице със своите сенки, когато се налага ~ Харуки МУРАКАМИ
Японският публицист Харуки Мураками е тазгодишният лауреат на влиятелната литературна премия – " Ханс Кристиан Андерсен ". Призът му бе връчен в Одензе, Дания, на 30 октомври 2016 година Журито удостоява Харуки Мураками с наградата за неговата " смела композиция от типичен роман, поп просвета, японски обичаи, натурализъм като от съновидение и метафизичен диспути ". Представяме ви фрагмент от речта му при награждаването:
Съвсем неотдавна прочетох описа " Сянката " на Ханс Кристиян Андерсен. Андерсен е прочут на множеството хора като създател на приказки за деца и аз бях изумен да открия, че е написал толкоз тъмно и безнадеждно фентъзи.
Главният воин в историята е млад академик, който напуща своята татковина на север, с цел да пътува до друга страна на юг. Случва му се нещо ненадейно и той изгубва сянката си. В началото е смутен и комплициран, само че в последна сметка съумява да си отгледа нова сянка и да се завърне наред вкъщи. След време обаче неговата изгубена сянка го намира. През това време тя е натрупала мъдрост и мощ, станала е самостоятелна и както финансово, по този начин и обществено е станала доста по-значима от предходния си стопанин. С други думи, сянката и нейният предходен притежател са си разменили местата. Сянката е станала стопанин, а господарят - сянка. Сянката се влюбва в красива принцеса въпреки това и става цар там. А някогашният й притежател бива погубен. Сянката оцелява, постигайки огромен триумф, до момента в който индивидът печално изчезва.
В Андерсеновата история " Сянката " виждаме следи от едно пътешестване на себеоткриването. Едва ли е било елементарно пътешестване за самия Андерсен, само че като почтен публицист той се е изправил против личната си сянка посред хаоса и храбро е траял напред. Когато аз пиша романи, до момента в който минавам през тъмния тунел на повествованието, се натъквам на изцяло непредвидена версия на самия мен, която несъмнено е моята лична сянка. Това, което се изисква от мен, е да описвам тази сянка колкото се може по-точно и искрено. Не да се откликвам от нея. Не да я проучвам, а по-скоро да я приема като част от себе си. Да преживееш този развой дружно със своите читатели, да споделиш това чувство с тях - това е една от най-съществените функции на един романист.
В XIX век, когато е живял Андерсeн, и в XXI век, ние би трябвало да се срещаме лице в лице със своите сенки, когато се постанова. Да се надигнем самоуверено против тях и от време на време даже да работим с тях. Това изисква мъдрост и кураж. И, несъмнено, не е лесна задача. Понякога се появяват рискове. Но в случай че ги заобикалят, хората няма да могат в действителност да израснат и узреят. В най-лошия случай ще им се случи това, което се случва на младия воин в " Сянката ", погубен от личната си сянка.
Не единствено обособените хора би трябвало да срещат сенките си. Същото би трябвало да подхващат обществата и нациите. Така както хората имат сенки, всяко общество също има своите. Ако има светли аспекти, ще има безусловно и контрабалансираща тъмна страна.
Понякога сме склонни да отвръщаме очи от сенките, от негативните си страни. Или даже да се опитваме принудително да ги премахнем. Защото хората желаят по всякакъв начин да избегнат от това да се взират в личните си тъмни страни, в негативните си качества. Но с цел да се появи статуя, монолитна и триизмерна, би трябвало да има сенки. Махнете сенките и получавате плоска заблуда. Светлина, която не ражда сенки, не е същинска светлина.
Независимо какъв брой висока стена построим, с цел да държим неканените посетители извън, без значение какъв брой строго не позволяваме новобранците, без значение какъв брой се опитваме да пренапишем историята, с цел да ни се нрави, в последна сметка нараняваме и вредим на себе си. Трябва търпеливо да се научим да живеем със сенките си. И деликатно да следим тъмнината, която живее вътре в нас. Ако не го създадем, не след дълго сянката ни ще стане още по-силна и някоя нощ ще почука на вратата ни. " Върнах се ", ще прошепне.
Изключителните истории могат да ни научат на доста неща. На уроци, които надскачат времена и култури.
Източник и превод: Капитал
Снимки: Muzul
Изображение: Julia Kay
