Приютих вкъщи майка ми, която от стара жена се превърна в малко безгрижно дете…
Взех непринудено решение, което реализирах незабавно. Простичко. За един ден. Приютих майка си в дома си. Завинаги.
Приех нежната си майка, която не можеше да преживее самоизолирането по време на пандемията, както и дните след ня. Ако татко ми беше жив, може би душeвността й нямаше да страда толкоз доста, само че в този момент разбирам, че някой би трябвало да се грижи за нея.
И това съм аз! Обожавам майка си, която посвети целия си живот на мен.
Когато я заведох в дома си, майка ми беше взела със себе си дребна торбичка от плат, в която имаше няколко топли облекла, нощница и чорапогащник. Взе и няколко чаршафа и една бродирана калъфка. За какво? Не знам, само че това не ме притесняваше и в случай че майка ми имаше потребност от тях, дано си ги вземе.
След гибелта на брачна половинка си, моята баща, майка ми не падна духом и решително живееше сама. Сигурно към този момент се беше подготвила душевен, че това ще се случи. Прие този факт. Но карантината я пречупи. Психиката й не устоя.
И когато пристигна при мен, най-сетне се отпусна и се трансформира в малко дете, което има потребност от грижи и внимание.
Всеки път тя подготвя вкусна вечеря и някакъв сладкиш. Тя правеше това, когато бях дребна. Когато се прибера след работа или даже просто от магазина, майка ми въздъхва облекчено и идва да ме прегърне.
Обичам я с цялото си сърце и доста се веселя, че няма да е сама в оня миг, когато старицата с косата пристигна да я води в един по-добър свят.
Душата ми ще бъде доста по-спокойна, в случай че това се случи, когато съм в близост.
Обичам те мамо. Обичам те с цялото си сърце. Както за теб постоянно съм била сладостен мед за душата, както постоянно ме наричаше като бях малака, по този начин и ти си за мен лъчите на топлото пролетно слънце, което топли душата ми и ме изпълва със мощ.
