Протести и вирус: когато гневът е стигнал точката на взривяване |
Вярно, че основният прокурор прекали с разгласяването на следствени материали, арести, брутални изявления и, несъмнено – с офанзивата против президента, знак на държавността. Но пък по кое време е било високо доверието в прокуратурата? Що се отнася до простотията на ръководещите, тя не е вест – привикнали сме да се срамим от тези, които сме излъчили, а изтеклите записи единствено дават форма на Байганьовския ни народен комплекс. За обири, подкупи, противозаконни градежи си приказваме от години; държавните медии пускат някакви контраобвинения и всичко потъва в блатото на „ всинца са маскари “. А що се отнася до интернет връзката, и тя към този момент не е оригиналност, от дълго време се възмущаваме от разобличаващи клипове, препращаме бунтовни подкасти.
Различното е пандемията, това споделят всички. Но по какъв начин тъкмо въздейства тя на политическия развой?
Финтът на Борисов
На пръв взор жителите се бунтуват и против карантинните ограничения, които страната им постанова – в места като Америка неносенето на маски е политическо изявление за принадлежност към различната десница, носенето им – към демократичните демократи. У нас сякаш митингите не са се определили във връзка с вируса. Като сръчен популист господин Борисов финтира динайърите и от сериозна карантина изненадващо мина към цялостно повдигане на възбраните. С което раздели ковидопозицията на такива, афектирани от първичните ограничения, и такива, уплашени от тяхното ненадейно повдигане.
Това, което пандемията сигурно ускори, е ролята на страната. Не единствено здравни ограничения се постановат силово. Отново се появиха граници, даже в Европа. Размишляват по какъв начин да върнат стратегически производства, отпътували към Азия. Правителствата почнаха да разпределят многомилиардни помощи; протекционизъм и държавната интервенция в стопанската система към този момент не са мръсни думи. Управляващите се мъчат да убедят жителите, че ситуацията е трагично и по тази причина би трябвало да им се дадат изключителни пълномощия. Но в страни с ниско доверие във властта като нашата това – след едно в началото стъписване - ражда тъкмо противоположната реакция: готовност против тези, които се допуска, че ще злоупотребят с изключителните си пълномощия. Т.е. в случай че считаме, че крадат, в този момент се притесняваме, че се канят да крадат още повече. В сходна обстановка единствено ръководства с висока степен на легитимност (например в Берлин) си разрешават да не разрешават митинги – в София това наподобява немислимо точно тъй като ненадейно порасналата роля на страната плаши. Нали приказваме за съсредоточие на цялата политическа, икономическа, медийна и прокурорска власт в един център – остава и една карантина да ни наложи именитият Кой.
Усещане за обща орис
Има и една по-дълбока причина за изблика на гражданска сила. Природното злощастие донесе чувството за обща орис. И това - без значение дали имаме вяра, че има или няма вирус.
Пандемията върна принадлежността ни към страната, къде поради карантината, къде поради икономическата рецесия, накара ни да мислим дали ще пазим близките или назад – ще се бунтуваме против медицинските управляващи. Ако щете тя върна в България голямо количество студенти и мигранти, тъй като съгласно един античен архетип човек боледува и, недай боже, умира в родината си.
Какво да вършим по този начин озовали се дружно? Този въпрос до момента все по-рядко си задавахме, тъй като недоволните гласоподаваха с краката си и гражданският яд не стигаше точката на взривяване. Уловени в тази нова взаимозависимост един от различен ние се заехме да променим системата. Не знам какъв ще е финалът, само че сигурно това чувство за обща орис към този момент има значим резултат върху жителите – ще ни е необходим този инстикт и в бъдеще, да вземем за пример когато приближи екологичната злополука.
Ценностен конфликт
Не мога да обвинявам и жителите, които с телата си се хвърлиха да пазят властта – не тези, които карат като говеда в униформени сини костюмчета, а откровено вярващите в ориенталската ни непоклатимост. Преживяваме сериозен ценностен конфликт, който може да преучреди освен институциите, само че и позавехналата ни нация; в него би трябвало да участваме всички. Защото в интерпретирания от Кенеди откъс на Данте „ най-горещото място в пъкъла е отредено за тези, които в миг на морална рецесия резервират неутралитет “.
Текстът на Ивайло Дичев е за
Различното е пандемията, това споделят всички. Но по какъв начин тъкмо въздейства тя на политическия развой?
Финтът на Борисов
На пръв взор жителите се бунтуват и против карантинните ограничения, които страната им постанова – в места като Америка неносенето на маски е политическо изявление за принадлежност към различната десница, носенето им – към демократичните демократи. У нас сякаш митингите не са се определили във връзка с вируса. Като сръчен популист господин Борисов финтира динайърите и от сериозна карантина изненадващо мина към цялостно повдигане на възбраните. С което раздели ковидопозицията на такива, афектирани от първичните ограничения, и такива, уплашени от тяхното ненадейно повдигане.
Това, което пандемията сигурно ускори, е ролята на страната. Не единствено здравни ограничения се постановат силово. Отново се появиха граници, даже в Европа. Размишляват по какъв начин да върнат стратегически производства, отпътували към Азия. Правителствата почнаха да разпределят многомилиардни помощи; протекционизъм и държавната интервенция в стопанската система към този момент не са мръсни думи. Управляващите се мъчат да убедят жителите, че ситуацията е трагично и по тази причина би трябвало да им се дадат изключителни пълномощия. Но в страни с ниско доверие във властта като нашата това – след едно в началото стъписване - ражда тъкмо противоположната реакция: готовност против тези, които се допуска, че ще злоупотребят с изключителните си пълномощия. Т.е. в случай че считаме, че крадат, в този момент се притесняваме, че се канят да крадат още повече. В сходна обстановка единствено ръководства с висока степен на легитимност (например в Берлин) си разрешават да не разрешават митинги – в София това наподобява немислимо точно тъй като ненадейно порасналата роля на страната плаши. Нали приказваме за съсредоточие на цялата политическа, икономическа, медийна и прокурорска власт в един център – остава и една карантина да ни наложи именитият Кой.
Усещане за обща орис
Има и една по-дълбока причина за изблика на гражданска сила. Природното злощастие донесе чувството за обща орис. И това - без значение дали имаме вяра, че има или няма вирус.
Пандемията върна принадлежността ни към страната, къде поради карантината, къде поради икономическата рецесия, накара ни да мислим дали ще пазим близките или назад – ще се бунтуваме против медицинските управляващи. Ако щете тя върна в България голямо количество студенти и мигранти, тъй като съгласно един античен архетип човек боледува и, недай боже, умира в родината си.
Какво да вършим по този начин озовали се дружно? Този въпрос до момента все по-рядко си задавахме, тъй като недоволните гласоподаваха с краката си и гражданският яд не стигаше точката на взривяване. Уловени в тази нова взаимозависимост един от различен ние се заехме да променим системата. Не знам какъв ще е финалът, само че сигурно това чувство за обща орис към този момент има значим резултат върху жителите – ще ни е необходим този инстикт и в бъдеще, да вземем за пример когато приближи екологичната злополука.
Ценностен конфликт
Не мога да обвинявам и жителите, които с телата си се хвърлиха да пазят властта – не тези, които карат като говеда в униформени сини костюмчета, а откровено вярващите в ориенталската ни непоклатимост. Преживяваме сериозен ценностен конфликт, който може да преучреди освен институциите, само че и позавехналата ни нация; в него би трябвало да участваме всички. Защото в интерпретирания от Кенеди откъс на Данте „ най-горещото място в пъкъла е отредено за тези, които в миг на морална рецесия резервират неутралитет “.
Текстът на Ивайло Дичев е за
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ