Всяка сутрин улично куче ме съпровождаше до работа. Давах му храна, а то изчезваше нанякъде…
Всяка заран непознато куче стартира да съпровожда Таня до работата й. И тя се радваше, че има подобен придружител. Рано заран улиците към момента бяха мрачни и пусти, а самотните мъже, които вървяха зад нея, бяха мако страшни.
А огромното куче с тъмен взор, което вървеше до нея, вдъхваше убеденост и служеше като гаранция за сигурност.
За няколко дни Таня съумя да го огледа добре… Беше на междинна възраст, умно0, умерено. Козината, която на едно младо куче блестеше и лежеше косъм до косъм, на него изглеждаше занемарена, дрипава, неподдържана.
Походката му не се радваше на разтегливост, а сивеещите му страни говореха красноречиво – кучето бе в преклонна възраст.
Щом стигаше до офиса си, Таня благодареше на кучето. Поглаждаше го по челото, споделяше му добра дума. И постоянно вадеше някое вкусно лакомство за ескорта.
Още от вечерта тя приготвяше почерпка за своя „ благородник “. Можеше да е трислоен сандвич, няколко варени пилешки бутчета или просто парче на ниска цена салам, платен особено за кучето.
С постепенно придвижване на опашката кучето й благодареше и деликатно поемаше лакомството. Но по някаква причина той в никакъв случай не го изяждаше…
След като се сбогуваше с взор, животното си тръгваше, като вземаше храната със себе си в устата си.
На Таня й беше доста забавно за какво не изяжда храната, а я отнася нанякъде, само че не можеше да държи под око кучето.
Един ден обаче го последва.
Както нормално, тя отиде на работа, съпроводена от телохранителя си, сюрпризирана от изцяло пустите улици. И едвам пред офиса й светна… Днес беше събота! Почивен ден! А тя по табиет се появи на работа…
Кучето, щом взе парчето в зъбите си, постепенно се отдалечи и Таня без да губи време потегли след него. Кучето, потънало в мрачните си мисли, постепенно се луташе из улиците.
Таня вървеше откъм гърба, пробвайки се да не го изпуска от взор.
Кучето стигна до зарязан двор, който в миналото е бил заобиколен от двуетажни здания, и влезе в най-обраслия ъгъл. Облегната странично на дървото, Таня продължи да го следи. Но не видя нищо забавно.
Там лежеше единствено една емайлирана купа със счупени ръбове… Кучето си постави парчето в нея. Остави го и дълго се взираше в чинията, която самичък беше напълнил.
И тогава стартира да яде… След като облиза купата до искра, той легна до нея и стартира да диша.
Нервно, с едвам потрепващ нос. Така плачат децата от засегнатост, осъзнавайки, че не са я заслужили, само че страхът им пречи да плачат на глас. Страх от смеха на другите.
Таня безшумно се оттегли… Хората са склонни да виждат избрани „ знаци “ на всички места, като че ли без тях е невероятно да управляват личната си орис. Таня видя знак в това, че по простъпка е отишла в събота на работа, вселената искаше да й уточни нещо.
След малко новата купа, дълбока и лъскава, пасна извънредно комфортно в ръката й. Таня се завърна в обраслия двор в покрайнините на града, където остарялото куче скърбеше до купата. Кучето беше възпитано по този начин, че не можеше да яде от земята и самичък си пълнеше купата.
– Хей, куче! Ела с мен!
Кучето потръпна и внезапно се изправи. Той разбра всичко, само че по някаква причина се поколеба, обръщайки интелигентния си взор от лъскавата купа към своята лична – с нащърбени, тъмни ръбове.
Таня нетърпеливо го повика още веднъж и кучето се реши…
Беше му неудобно… Старата купа се изплъзваше от устата му, само че той настойчиво я носеше със себе си. Кучето беше положително и привикнало да има вяра, само че беше остаряло и знаеше, че мъчно може да се довери.
Затова той взе част от своя остарял „ дом “ и искаше да бъде сигурен, че дружно със своята остаряла купа ще отидат в новия дом.
След час, за първи път от доста време, кучето не си постави самичък „ масата “: той беше поканен на цялостна, чисто нова купа, изпращайки остарялата в кофата за боклук…
