Обнадеждаващата метличка |
Всичко е зле, по принцип. Ей там и някакъв изпреварва като глупак...въобще – смут, смут!
Това ми идва на разум, до момента в който си пътувам с таксито към къщи, връщам се. Защото съм ходил да взема малко пари от една млада дама, която наскоро ме беше вербувала като учител по креативно писане в курсовете, проведени от нея. Някакви човешки, такива, работи.
И по-късно си плясвам пестник и си споделям: Tantum doluerunt, quantum doloribus se inseruerunt! Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат!
Августин Блажени, от книгата му За Божия Град. Ако реша – цялостен живот ще бъда вкиснат и плачевен песимист; само че в случай че реша – мога и да бъда тъкмо противоположното. Мога на всеки пет метра да споделям безконечното българско „ смут, смут ”, само че мога и да си плясвам по един освежителен пестник при всеки случай, когато ми мине през мозъка да го кажа – и вместо „ смут, смут ” да споделям „ прелестно, прелестно ”.
А водачът ме поглежда насмешливо – той е от хората, лишени от метакогнитивни качества – т.е. – като си мисли или си усеща нещо си – той мисли и усеща, само че не може и да си показа, че мислите и възприятията му зависят от самия него; и той не може да си показа, че може да ги направлява, и че може да ги избира.
Той си мисли и си усеща и си фантазира, че по този начин е естествено.
Щом мисли и усеща нещо – то Е.
И по тази причина му е и мъчно да си показа, че като в главата му се поражда безконечното българско „ смут, смут ”, той може със умишлено и волево изпитание да го трансформира в „ прелестно, прелестно ”. Защото всичко е въпрос на човешка оценка. А човешката оценка е въпрос на координатна система, а слагането на нулевата точка на координатната система е въпрос на човешко решение. Избор.
Или казано простичко – пандемията може да наподобява „ смут, смут ”, само че в случай че съпоставим нейните под два милиона жертви – най-вече старци – с осемте милиона деца, умрели от апетит и беднотия за същото време – ще си променим, може би, оценката...
Деца...И то – в тази международна система, която толкоз доста се грижи „ за здравето и живота на хората ”.
Страдат толкоз, колкото се отдадат на страданието...
Някой, естествено, с право ще каже – едното неприятно не оправдава другото неприятно. Лошите неща не трябва да се съпоставят...
Но – въпреки всичко всичко в този живот е съпоставяне.
И в случай че по време на Черната гибел от 1347 година е починало 40% от земното население, то в този момент, по време на пандемията, популацията на земята, за една година...за една пандемична година...се е нараснало с 86 милиона индивида.
Може би земята е болна от хора? Хората – като тип проказа?
Да, толкоз страдат, колкото на страданието се отдадат. Така си дублирам, тъй като все пак аз съм едно прекомерно радостно и витално предсенилно гяволе от работническите квартали на София и колкото и да се приписвам на моментни черно-жлъчни умувания - толкоз и незабавно мога да избухна във радостен и див смях. Какво?! Вечно ли смятате да живеете, лайна?! Така е ревнал на бойците си Вилхелм Пруски и те се хвърлили против ураганния огън на мускетите...
Това, между другото, са най-великите и свежи, обнадеждаващи думи, които мога да си показва: Какво, постоянно ли желаете да живеете, лайна?!
(Другите сходни са на моя другар Рангел Вълчанов: Всички ще умрем, обаче в този момент – наздраве!)
Тези думи, изревани, изграчени, изпищени с радостен и див смях – на всички и най-много на себе си – са великият възклик на свободата! Страхливият постоянно трепери за животеца си. Смелият е свободен, тъй като си споделя: Какво, постоянно ли смяташ да живееш, лайно такова?!
И смелият се хвърля напред. И свободата, и великите каузи са му в забрадка вързани.
А в този момент е съвременно да се подтиква страха, да се издига в фетиш малодушната нерешителност, да се назовава страхът „ отговорност ” и по този начин нататък. Все едно всички забравихме, че страхът е козът на всички диктатори. Все едно забравихме, че страхът е най-сигурният залог за Несвобода...
Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат.
Поглеждам водача. Той може да е и някой доцент по философия. И аз просто да го недооценявам напълно в жанр Дънинг-Крюгер (глупавите считат себе си за по-умни от всички), а той в действителност да ме е решил доста добре...и дори да е наясно какви мътилки се въртят в моята глава...Казвам си: В странни времена живеем.
А е хубаво да си даваме сметка, че безусловно всички хора са си мислели, че точно техните времена са най-странни. И нормално – мислели са си и че са най-тежки.
Но да си мислиш, че твоите времена са най-тежки (казвам си) е чисто и просто артикул на слаба осведоменост. На малко четене и на нищожни познания. Ако примерно в наше време смяташ, че е доста тежко и неприятно – просто ти очевидно не знаеш, че през 1846-та, да речем (съвсем незадълбочен и дребен пример) популацията на просперираща Ирландия е намаляло от 8 милиона на 4 милиона – поради печално фамозния Картофен апетит. Четири милиона умрели от апетит или избягали...А такива неща са се случвали и се случват в Света...абсолютно непрестанно.
Всички времена са най-тежките. Просто тъй като този, който ги претърпява живее точно в тях и единствено в тях.
Аз се усмихвам на водача, споделям му „ А в този момент карайте надясно ” и се взирам през предното стъкло. Ама къде да кара? Пред нас е спрял голям камион на Чистотата. И подвигат ли подвигат контейнери. И ги изпразват ли изпразват в търбуха на камиона. А сме на локалното на Цариградско шосе и няма мърдане. Къде да кара индивидът?
И аз си споделям: Сега усещам яд. Сега ще се развикам. Броячът си върти, аз закъснявам...нормално е да се развикам и да се гневя. И си споделям незабавно: Та няма ли да се трансформира по този начин – викайки и отдавайки се покорно на импулсите си – в някое от тия човеконищожества, които по този начин ненавиждам? Които си мислят, че като нещо им щукне в главите (или някъде там над врата) – и то е безспорната истина и истина и непроменима същина на Нещата. Не е ли редно да покажа на себе си, че Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат? Не е ли редно да покажа, че притежавам мислите, възприятията и бесовете си? И то ги притежавам не като изплашен благовъзпитаник, а като съзнателен човек! И обуздавам гнева си. И укротявам мислите си. И просто разтеглям врат от задната седалка и виждам по какъв начин служащите от Чистотата изкусно качват кофите на специфичната окачалка на камиона, по какъв начин кофите се обръщат и по какъв начин боклукът потъва някак безнадеждно в корема на кита. Йона в корема на кита.
Всички тия останки от човешки веселби и драми – във тип на стъклени, хартиени и пластмасови опаковки – отиващи към преизподнята на бунището. Забравата. Там, където нищо няма значение. Между другото – Геена, огнената Геена, е чисто и просто тлеещото, поради нахвърляната сяра за стерилизация, сметище на Йерусалим.
И аз въпреки всичко не крещя, не се карам, очаквам си, а ми е и прелестно, тъй като си мисля, че водачът е изумен от моето примирение. Къде ще видиш подобен преклонен чичко, който с източен врат седи, зяпа и чака господата от Чистотата да си вдигнат кофите?
Но въпреки всичко и се нервирам. Да, разгневен съм. Абе...
Абе, господа, (ще ми се да ревна като нумидийски лев), като вдигате тия кофи, не виждате ли, че падат цели чували,...е, хайде не цели чували, но много огромни количества отпадък, ей, гледай...този колосален найлонов плик, ето, и като някакви конфети се веят из ветреца всякакви дребни боклучета, и падат ли падат, и образуват цели дребни купчинки там, където е осъществен актът на изпразване на кофата в търбуха на чудовището? А, не виждате ли...безобразие! Като чистите...поне недейте да цапате!
И в момент си давам сметка, че не съм на тяхното място – въпреки всичко те подвигат тия половинтонни контейнери, не, не ги подвигат, само че ги мъкнат, освен това – много изкусно...И надали им е до главите, откакто на всеки пет минути подвигат половин звук отпадък, да се занимават и с няколко паднали по земята цигарени кутийки...
Но.
Но в един момент един от служащите, тия мургави спортисти на самата Чистота (о, да, изпитах същинска благосклонност!) сграбчи отнякъде метличка...о, да, метличка, още и лопатка...и какво, какво, дами и господа?!
Взе, че измете – ужасно изкусно, до момента в който кофата още не беше заела остарялото си място – измете с три замаха нападалите дребни боклучета. И по-късно – на идната кофа – измете отново!
И – хайде, давай! – служащите махват с ръка, камионът потегля и ние потегляме и аз към този момент се прибирам в действителност бързо към дома...
И съм окуражен. Да. Обнадежден.
Обнадеждаващата метличка.
Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат. Нали по този начин?
Това ми идва на разум, до момента в който си пътувам с таксито към къщи, връщам се. Защото съм ходил да взема малко пари от една млада дама, която наскоро ме беше вербувала като учител по креативно писане в курсовете, проведени от нея. Някакви човешки, такива, работи.
И по-късно си плясвам пестник и си споделям: Tantum doluerunt, quantum doloribus se inseruerunt! Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат!
Августин Блажени, от книгата му За Божия Град. Ако реша – цялостен живот ще бъда вкиснат и плачевен песимист; само че в случай че реша – мога и да бъда тъкмо противоположното. Мога на всеки пет метра да споделям безконечното българско „ смут, смут ”, само че мога и да си плясвам по един освежителен пестник при всеки случай, когато ми мине през мозъка да го кажа – и вместо „ смут, смут ” да споделям „ прелестно, прелестно ”.
А водачът ме поглежда насмешливо – той е от хората, лишени от метакогнитивни качества – т.е. – като си мисли или си усеща нещо си – той мисли и усеща, само че не може и да си показа, че мислите и възприятията му зависят от самия него; и той не може да си показа, че може да ги направлява, и че може да ги избира.
Той си мисли и си усеща и си фантазира, че по този начин е естествено.
Щом мисли и усеща нещо – то Е.
И по тази причина му е и мъчно да си показа, че като в главата му се поражда безконечното българско „ смут, смут ”, той може със умишлено и волево изпитание да го трансформира в „ прелестно, прелестно ”. Защото всичко е въпрос на човешка оценка. А човешката оценка е въпрос на координатна система, а слагането на нулевата точка на координатната система е въпрос на човешко решение. Избор.
Или казано простичко – пандемията може да наподобява „ смут, смут ”, само че в случай че съпоставим нейните под два милиона жертви – най-вече старци – с осемте милиона деца, умрели от апетит и беднотия за същото време – ще си променим, може би, оценката...
Деца...И то – в тази международна система, която толкоз доста се грижи „ за здравето и живота на хората ”.
Страдат толкоз, колкото се отдадат на страданието...
Някой, естествено, с право ще каже – едното неприятно не оправдава другото неприятно. Лошите неща не трябва да се съпоставят...
Но – въпреки всичко всичко в този живот е съпоставяне.
И в случай че по време на Черната гибел от 1347 година е починало 40% от земното население, то в този момент, по време на пандемията, популацията на земята, за една година...за една пандемична година...се е нараснало с 86 милиона индивида.
Може би земята е болна от хора? Хората – като тип проказа?
Да, толкоз страдат, колкото на страданието се отдадат. Така си дублирам, тъй като все пак аз съм едно прекомерно радостно и витално предсенилно гяволе от работническите квартали на София и колкото и да се приписвам на моментни черно-жлъчни умувания - толкоз и незабавно мога да избухна във радостен и див смях. Какво?! Вечно ли смятате да живеете, лайна?! Така е ревнал на бойците си Вилхелм Пруски и те се хвърлили против ураганния огън на мускетите...
Това, между другото, са най-великите и свежи, обнадеждаващи думи, които мога да си показва: Какво, постоянно ли желаете да живеете, лайна?!
(Другите сходни са на моя другар Рангел Вълчанов: Всички ще умрем, обаче в този момент – наздраве!)
Тези думи, изревани, изграчени, изпищени с радостен и див смях – на всички и най-много на себе си – са великият възклик на свободата! Страхливият постоянно трепери за животеца си. Смелият е свободен, тъй като си споделя: Какво, постоянно ли смяташ да живееш, лайно такова?!
И смелият се хвърля напред. И свободата, и великите каузи са му в забрадка вързани.
А в този момент е съвременно да се подтиква страха, да се издига в фетиш малодушната нерешителност, да се назовава страхът „ отговорност ” и по този начин нататък. Все едно всички забравихме, че страхът е козът на всички диктатори. Все едно забравихме, че страхът е най-сигурният залог за Несвобода...
Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат.
Поглеждам водача. Той може да е и някой доцент по философия. И аз просто да го недооценявам напълно в жанр Дънинг-Крюгер (глупавите считат себе си за по-умни от всички), а той в действителност да ме е решил доста добре...и дори да е наясно какви мътилки се въртят в моята глава...Казвам си: В странни времена живеем.
А е хубаво да си даваме сметка, че безусловно всички хора са си мислели, че точно техните времена са най-странни. И нормално – мислели са си и че са най-тежки.
Но да си мислиш, че твоите времена са най-тежки (казвам си) е чисто и просто артикул на слаба осведоменост. На малко четене и на нищожни познания. Ако примерно в наше време смяташ, че е доста тежко и неприятно – просто ти очевидно не знаеш, че през 1846-та, да речем (съвсем незадълбочен и дребен пример) популацията на просперираща Ирландия е намаляло от 8 милиона на 4 милиона – поради печално фамозния Картофен апетит. Четири милиона умрели от апетит или избягали...А такива неща са се случвали и се случват в Света...абсолютно непрестанно.
Всички времена са най-тежките. Просто тъй като този, който ги претърпява живее точно в тях и единствено в тях.
Аз се усмихвам на водача, споделям му „ А в този момент карайте надясно ” и се взирам през предното стъкло. Ама къде да кара? Пред нас е спрял голям камион на Чистотата. И подвигат ли подвигат контейнери. И ги изпразват ли изпразват в търбуха на камиона. А сме на локалното на Цариградско шосе и няма мърдане. Къде да кара индивидът?
И аз си споделям: Сега усещам яд. Сега ще се развикам. Броячът си върти, аз закъснявам...нормално е да се развикам и да се гневя. И си споделям незабавно: Та няма ли да се трансформира по този начин – викайки и отдавайки се покорно на импулсите си – в някое от тия човеконищожества, които по този начин ненавиждам? Които си мислят, че като нещо им щукне в главите (или някъде там над врата) – и то е безспорната истина и истина и непроменима същина на Нещата. Не е ли редно да покажа на себе си, че Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат? Не е ли редно да покажа, че притежавам мислите, възприятията и бесовете си? И то ги притежавам не като изплашен благовъзпитаник, а като съзнателен човек! И обуздавам гнева си. И укротявам мислите си. И просто разтеглям врат от задната седалка и виждам по какъв начин служащите от Чистотата изкусно качват кофите на специфичната окачалка на камиона, по какъв начин кофите се обръщат и по какъв начин боклукът потъва някак безнадеждно в корема на кита. Йона в корема на кита.
Всички тия останки от човешки веселби и драми – във тип на стъклени, хартиени и пластмасови опаковки – отиващи към преизподнята на бунището. Забравата. Там, където нищо няма значение. Между другото – Геена, огнената Геена, е чисто и просто тлеещото, поради нахвърляната сяра за стерилизация, сметище на Йерусалим.
И аз въпреки всичко не крещя, не се карам, очаквам си, а ми е и прелестно, тъй като си мисля, че водачът е изумен от моето примирение. Къде ще видиш подобен преклонен чичко, който с източен врат седи, зяпа и чака господата от Чистотата да си вдигнат кофите?
Но въпреки всичко и се нервирам. Да, разгневен съм. Абе...
Абе, господа, (ще ми се да ревна като нумидийски лев), като вдигате тия кофи, не виждате ли, че падат цели чували,...е, хайде не цели чували, но много огромни количества отпадък, ей, гледай...този колосален найлонов плик, ето, и като някакви конфети се веят из ветреца всякакви дребни боклучета, и падат ли падат, и образуват цели дребни купчинки там, където е осъществен актът на изпразване на кофата в търбуха на чудовището? А, не виждате ли...безобразие! Като чистите...поне недейте да цапате!
И в момент си давам сметка, че не съм на тяхното място – въпреки всичко те подвигат тия половинтонни контейнери, не, не ги подвигат, само че ги мъкнат, освен това – много изкусно...И надали им е до главите, откакто на всеки пет минути подвигат половин звук отпадък, да се занимават и с няколко паднали по земята цигарени кутийки...
Но.
Но в един момент един от служащите, тия мургави спортисти на самата Чистота (о, да, изпитах същинска благосклонност!) сграбчи отнякъде метличка...о, да, метличка, още и лопатка...и какво, какво, дами и господа?!
Взе, че измете – ужасно изкусно, до момента в който кофата още не беше заела остарялото си място – измете с три замаха нападалите дребни боклучета. И по-късно – на идната кофа – измете отново!
И – хайде, давай! – служащите махват с ръка, камионът потегля и ние потегляме и аз към този момент се прибирам в действителност бързо към дома...
И съм окуражен. Да. Обнадежден.
Обнадеждаващата метличка.
Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат. Нали по този начин?
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ