Всички срещи, които не се случиха и всички Здравей“, които

Всички срещи, които не се случиха и всички „ Здравей “, които по този начин и не изрекох.

Острието на “ в никакъв случай “ раздира кърваво бъдещето, което няма да одобри живота на неслучилото се минало в себе си.

Всеки урок, който не научих от всички хора, които не познах…

Бели петна памет, които ще останат вечно самотни и незапълнени. Излишности, които крещят за потребност. Мъдрост, несподелила себе си.

И всичката полезност, която екстрахирам като злато за равновесие. За да запълня себе си със себе си, което не познавам.

Как се запълва бездна, в случай че тя те е погълнала? Как се живее, в случай че минутите са умирали без да знаеш? Как се изкачват върхове, в случай че не си постигнал даже низините?

И по какъв начин въобще осъзнаваш суровото във въпросите, чиито отговори не си канил в сърцето си преди „ късно “ от дума да се трансформира в чувство?

Не можеш да се издигаш, в случай че не си падал и не си се стремял. Не можеш да вземеш нищо в шепи, в случай че си е отишло сред пръстите ти без да си усетил.

А измежду всичките чувства, с които природата ни е дарила, тъкмо усетът за срещата с неизбежното липсва.

Животът не е кино лента. Не можеш да превъртиш моментите обратно и да съзреш заплахите от нищото напред.

Обикновеното е сън. Не задава въпроси. Защото отговорите будят. Сънят е сладък… само че без горчивото по небцето не можеш да направиш разликата.

От гибелта най-вече учим за живота. Свирепата загуба припомня неоцененото имане.

Един ден се будиш. Прежаднял за истина и троснат от сънища. Трескаво започваш да дишаш, да питаш. Всеки мирис е въпрос. И всеки въпрос е поемане.

Ако не задавам въпроси, изгубвам истината в отговорите. Будна съм.

Усещала ли съм острите зъби на всичкия неживян живот, забити в артериите на дъха ми в краткотрайното „ в този момент “?

Колко пъти съм заставала самоуверено против себе си? И какъв брой пъти изкачвах низините и върховете си? И по-важното – смъкнах си със себе си долу загатна за чувството горе?

Защото единствено отрезвяващият мраз на „ горе “ охлажда всички злободневни пристрастености „ долу “.

Пробуждам се. И си припомням по какъв начин се лети. И по какъв начин въобще се живее. Ярко.

Идеалите са високо, тъй като долу не могат да оцелеят. Героите са високо, тъй като не принадлежат на сигурното „ долу “.

Животът Е ГОРЕ… тъй като долу е просто битие. Без желания. Без цели. Без фантазии. Съществуването е равнинно, безрисково, несъзнавано.

Същестуването… не е живот. Защото животът е пристрастеност. Към върховете. Към борбите. Към успехите. Над страховете и над себе си.

Над пропастите.

създател: Валентина Йоргова