Всички неща търпят развитие, но парадоксално е, че понякога ние

Всички неща търпят развиване, само че парадоксално е, че от време на време ние не го поносим. И в двата смисъла - ту не понасяме новия ред на нещата, ту самите ние не позволяваме да се променим. Всеки е имал такива моменти на опозиция с разместващата се реалност. Различните аспекти на смяната към нас и в самите нас се умножават, когато се намеси и още една категория - другите и тяхната роля в тази игра на толерантност.

По един или различен метод ние вървим към все по-съвършеното си аз или най-малко към това, което считаме за такова. Как обаче се отразява това на другите? Като обществени същества желаеме или не в друга степен сме свързани с визията на близките за нас. Интересното е, че отсрещната страна не обича изключително непрекъснато справяне с изменящи се величини. По-лесно за другите е да поддържат връзка с една към този момент построена и комфортна визия за нас. Отклонението от “нормата ” е нежелателно и постоянно одобрявано с някоя от репликите: “Какво ти става?! ” “Ами, трансформирала си се, същата си си, аз доста добре те познавам! ”, “Ти не беше такава! ”.

На пръв взор обезкуражаващите думи са в действителност празни фрази, мрежа за ловене на вода. Ние сме непрекъснато търсещи и движещи се в мислите и съжденията си същества и тази флуидност е наш плюс, а не минус. И кой знае, вълкът може пък да мени характера си, а даже и да не го прави, нали и това би трябвало да се изпита на лична четина.

Аз ли съм или не съм
Някои от нас имат вяра, че един път построени нещата не трябва да се трансформират. Други приветстваме непрекъснато движещите се фактори и ги преглеждаме като път към по-добро стичане на събитията, не като несигурна плаваща основа.
И в двата случая изборът на всеки би трябвало да бъде почетен. Когато някой е решил да се “пренареди ”, “да се избере по различен метод ” или просто внезапно да отбие от досегашната си посока, не трябва да му се сърдим, че по този метод излага на заплаха личния ни пъзел, в който преди време грижливо сме му отредили съответното място.

Хората към нас одобряват по друг метод нашите метаморфози. Някои не им обръщат внимание, други ги одобряват като отклоняване от същинската ни същина. Каквито и да са отзивите, всеки носи своето право да мине по личния си път и да извърши всички вероятни възходи и падения, за които му се отдаде опция.

Епичната борба с предразсъдъците
Промяната няма потребност от оправдаване или разяснение, тя просто се случва и в случай че някой не може да я одобри, то ние не можем да променим това. Голяма част от оправянето с нечии предубеждения по отношение на нашите направления е в умеенето да ги одобряваме като доказателство за сполучлива смяна, а не като укор, който да ни връща обратно.

Колкото повече мълчиш, толкоз повече можеш да чуеш
Естествено е хората да реагират на променения ни външен тип или на променените ни възгледи или на променения метод на живот. Отбранителната позиция от наша страна следователно е изцяло непотребна. Вместо това по-добре да попитаме другия какво го учудва, какво му харесва или не му харесва в смяната, по какъв начин това трансформира него. По този метод ще разберем забавни неща и ще си спестим произнасянето на една непотребна апология.

Всичко от което се нуждаем е обич
Наистина няма потребност от злостно отстояване на позициите, когато другите не харесват смяната в нас. Все отново да не забравяме, че бурните реакции на близките по отношение на нашите нови направления, са и вследствие на това, че сме разбъркали личния им пъзел за нещата. Мнението на другите не е за занемаряване, тъй като то може да ни даде спомагателни измерения и смисли, свързани с смяната. То обаче не може да бъде решаващо за промяна на посоката, в която сме се запътили.

В последна сметка никой няма за цел да отхвърля, обезсърчава или жигосва смяната у другия. Все отново ние всички сме заети със своя път към по-доброто битие. Затова най-важните неща при срещата на всички с „ новото ни аз “ са две - разбирането и положителните планове. Всичко останало е битка за права над въздуха.