Проблемът „много критични родители“
Всеки родител желае най-хубавото за детето си. В старанието и себераздаването не рядко той стига до крайности. И намира като полагаща се за напъните му премия неговото дете да бъде „ най “ във всяко отношение. Ако не е – стартират рецензиите, недоволствата, а при поотрасналите към този момент деца, и упреците – „ аз върша толкоз доста за тебе, а ти по какъв начин ми се отплащаш “. Често родителско очакване е детето му да го надмине в своята житейска реализация или да не е по-долу. Когато всички тези неща не се случват, родителят стартира да подлага на критика, да недоволства и да притиска рожбата си.
Всичко е в количеството, метода и салдото. Кодовата дума в казуса „ доста сериозни родители “ е „ доста “. В премерената сдържаност, когато е съчетана с хвалба за всеки въпреки и дребен триумф, с поддръжка в начинанията, само че и условия в уравновесена форма – няма нищо неприятно. Пълната безкритичност би могла да породи леност и пасивност у детето. Ала на първо място по тази тънка нишка би трябвало да се придвижваме деликатно, съобразявайки се с характера и личността на детето. Първо и абсолютно би трябвало да зачитаме неговите стремежи, а и качества, персоналните му упоритости или отсъствието на такава. Да проумеем, че то е обособена персона, а не наш придатък. То не съществува, с цел да реализира нашите несъстояли се фантазии, а има свои или ги търси и времето е, което ще покаже. Майката работи като здравна сестра, само че неслучилата й се фантазия е била да стане доктор. Работи заобиколена от медици, възхищава се от тях. Идеалът й е да види своя наследник в тази прелестна роля – с бяла престилка, излъчващ почит и достойнство. Ала гимназистът не е задоволително добър по предметите, с които би трябвало да кандидатства, въпреки че през деня и нощем се затваря да учи в уединение на тавана. Следват упреци, непрекъснати прояви на неодобрение, до момента в който тлеещият бездънен спор и незадоволеност не прераства в най-ужасното и мъчно обяснимо принуждение – в припадък на гняв момчето убива майка си. Това не е фиктивен филм на ужасите, а същински случай, гигантска персонална покруса в един български град, необятно тиражирана в медиите.
Прекалената сдържаност на родителите постоянно може да е съчетана и с несъразмерна покровителственост. Обяснението е просто – детето в никакъв случай не прави нещата, „ както би трябвало “, по тази причина родителят се захваща вместо него – да му покаже по какъв начин наподобява съвършенството. Макар че - има ли такова? Забравя се, че колкото повече правим обещано деяние, ставаме по-добри в осъществяването, изнамираме личен метод, вършим нашите си дребни открития и рационализации, развиваме се, порастваме. Действието на правилото на тестът и грешката е част от растежа. В старанието си да предпазят детето от своите лични неточности, да му обезпечат слънчев живот, те го лишават от най-важното в живота – да се учи в деяние. Няма метод, колкото и да обичаш някого, да го предпазиш от усилието, разочарованието, болката и страданието в този живот. Те са неразделна част от триумфа и насладата. Щастието минава наложително през тествания - с цел да го оцениш като такова, с цел да имаш база за съпоставяне. Болката и усилието са на всички места към нас, само че те не вършат живота ни безусловно и само по-лош. В съответния миг – да, само че не и като цяло, тъй като наученото от неточност най не се не помни. Плюс и минус са неразделни знаци. Раждането на дете е болежка, само че и най-голямо благополучие. Постигането на триумф в учението и специалността е резултат от значимо изпитание, безсънни нощи, твърдоглав труд. Любовта е вълшебна, само че кой се наема да каже, че е единствено низ от позитивни страсти – в нея има върхове и спадове, отричане и приемане на другия човек, пострадване и амнистия, отчаяние и обаяние. Когато в този конгломерат от противоположности тя оцелее, значи точно тогава е дълбока и същинска.
Прекалената родителска сдържаност може да избие в няколко направления:
Деца бунтари, цялостни отрицатели на родителското мнение, които в опита си да заявят своята еднаквост, не се вслушват и в рационални препоръки. Това може да ги докара от в действителност трагични житейски провали, престъпност, опиати, корист с алкохола.
Безволеви, пребогато послушни, неспособни да взимат решения, хора без лично мнение в усилието си да угодят на постоянно недоволните родители. Едни непораснали деца.
Хора без самочувствие, разяждани от комплекси, че не са това, което се е очаквало и се желае от тях, с две думи – живеещи с дамгата, че са се провалили.
Така че границата е доста тънка и деликатна. Достатъчно взискателни към детето си, а не сляпо възторгнати на правилото „ моето гардже е най-най “. Но не и невъздържание с рецензиите, тъй като и двете крайности могат да го провалят за цялостен живот. И даже няма да разберем за зловредния си принос.
Всичко е в количеството, метода и салдото. Кодовата дума в казуса „ доста сериозни родители “ е „ доста “. В премерената сдържаност, когато е съчетана с хвалба за всеки въпреки и дребен триумф, с поддръжка в начинанията, само че и условия в уравновесена форма – няма нищо неприятно. Пълната безкритичност би могла да породи леност и пасивност у детето. Ала на първо място по тази тънка нишка би трябвало да се придвижваме деликатно, съобразявайки се с характера и личността на детето. Първо и абсолютно би трябвало да зачитаме неговите стремежи, а и качества, персоналните му упоритости или отсъствието на такава. Да проумеем, че то е обособена персона, а не наш придатък. То не съществува, с цел да реализира нашите несъстояли се фантазии, а има свои или ги търси и времето е, което ще покаже. Майката работи като здравна сестра, само че неслучилата й се фантазия е била да стане доктор. Работи заобиколена от медици, възхищава се от тях. Идеалът й е да види своя наследник в тази прелестна роля – с бяла престилка, излъчващ почит и достойнство. Ала гимназистът не е задоволително добър по предметите, с които би трябвало да кандидатства, въпреки че през деня и нощем се затваря да учи в уединение на тавана. Следват упреци, непрекъснати прояви на неодобрение, до момента в който тлеещият бездънен спор и незадоволеност не прераства в най-ужасното и мъчно обяснимо принуждение – в припадък на гняв момчето убива майка си. Това не е фиктивен филм на ужасите, а същински случай, гигантска персонална покруса в един български град, необятно тиражирана в медиите.
Прекалената сдържаност на родителите постоянно може да е съчетана и с несъразмерна покровителственост. Обяснението е просто – детето в никакъв случай не прави нещата, „ както би трябвало “, по тази причина родителят се захваща вместо него – да му покаже по какъв начин наподобява съвършенството. Макар че - има ли такова? Забравя се, че колкото повече правим обещано деяние, ставаме по-добри в осъществяването, изнамираме личен метод, вършим нашите си дребни открития и рационализации, развиваме се, порастваме. Действието на правилото на тестът и грешката е част от растежа. В старанието си да предпазят детето от своите лични неточности, да му обезпечат слънчев живот, те го лишават от най-важното в живота – да се учи в деяние. Няма метод, колкото и да обичаш някого, да го предпазиш от усилието, разочарованието, болката и страданието в този живот. Те са неразделна част от триумфа и насладата. Щастието минава наложително през тествания - с цел да го оцениш като такова, с цел да имаш база за съпоставяне. Болката и усилието са на всички места към нас, само че те не вършат живота ни безусловно и само по-лош. В съответния миг – да, само че не и като цяло, тъй като наученото от неточност най не се не помни. Плюс и минус са неразделни знаци. Раждането на дете е болежка, само че и най-голямо благополучие. Постигането на триумф в учението и специалността е резултат от значимо изпитание, безсънни нощи, твърдоглав труд. Любовта е вълшебна, само че кой се наема да каже, че е единствено низ от позитивни страсти – в нея има върхове и спадове, отричане и приемане на другия човек, пострадване и амнистия, отчаяние и обаяние. Когато в този конгломерат от противоположности тя оцелее, значи точно тогава е дълбока и същинска.
Прекалената родителска сдържаност може да избие в няколко направления:
Деца бунтари, цялостни отрицатели на родителското мнение, които в опита си да заявят своята еднаквост, не се вслушват и в рационални препоръки. Това може да ги докара от в действителност трагични житейски провали, престъпност, опиати, корист с алкохола. Безволеви, пребогато послушни, неспособни да взимат решения, хора без лично мнение в усилието си да угодят на постоянно недоволните родители. Едни непораснали деца. Хора без самочувствие, разяждани от комплекси, че не са това, което се е очаквало и се желае от тях, с две думи – живеещи с дамгата, че са се провалили. Така че границата е доста тънка и деликатна. Достатъчно взискателни към детето си, а не сляпо възторгнати на правилото „ моето гардже е най-най “. Но не и невъздържание с рецензиите, тъй като и двете крайности могат да го провалят за цялостен живот. И даже няма да разберем за зловредния си принос.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ