Всеки от нас се сблъсква в живота си с обстоятелства,

Всеки от нас се сблъсква в живота си с условия, в които се усеща безпомощен, беззащитен, опасява се да съобщи позиция, да препятства грубото нахлуване в живота си. Или пък не може да не избавя като поставя непознатите ползи над своите. 
В такива моменти прочувствено ние претърпяваме своя детски опит, когато нашата витална сила да рискуваме самоуверено, да заявяваме себе си и да отстояваме границите си е била блокирана от възбраните и неприемането на родителите. 
Сега, в живота ни на възрастни, при сходни условия, ние се трансформираме в жертви, които както и преди са зависили в решенията си от други хора, на които даваме функциите на родители.
Основни мотивации на жертвата:Страхувам се от експанзия, тъй като не мога да се защитя.Страхувам се да приказвам какво не ми харесва, с цел да не излезе, че съм капризна.Не желая да апелирам за помощ, очаквам да ми я предложат (помогнат, оценят по достойнство).Не желая да апелирам за помощ, тъй като се опасявам да не наподобявам досадна. 
Всичко това са детски страхове и упования от родителите. Родителите и учителите, които не са ни приели, не са ни дали позволение, не са ни оценили, не са ни подкрепили. Или по-лошо – обезценили са ни, мачкали са ни, употребявали са ни.Колкото повече забрани и неприемане е имало в детството, колкото по-малко е работил родителят с детето си по приемането на самото себе си, толкоз то е било наплашено да изяви себе си. Възрастният човек, който се е почувствал жертва, продължава да чака от „ родителя ” позволение да живее и да прави изборите си независимо, освен това може да претърпява голяма опозиция на това си предпочитание, с цел да изпълзи самичък от тази яма на безсилието.Съпротивата иде под формата на „ няма да мога ”, „ не ми се получава ”, „ желая да получа единствено каквото заслужавам ”. Това са страховете на вътрешното дете да прави независими дейности без утвърждението на родителите си, по едно и също време разочарованието му от това, че е недооценено и гнева, че не получава каквото му се поставя.
Причини, заради които човек отхвърля да излезе от ролята на жертва:
1. Страхува се. Много. Страхува се да изпитва виновност и позор поради нарушаването на разпоредбите, втълпени от родителите в миналото. Страхува се да не загуби родителската топлота (дори в никакъв случай да я е нямало се резервира илюзията, че в миналото може да бъде получена, в случай че се съблюдават разпоредбите и има послушание…). Страх от отменяне, занемаряване, самотност поради „ непокорство ”;2. Човекът към момента се надява да получи изброеното (права, самопризнание и т.н.) като разчита на детските тактики за заслужаване на нещо и конфигурация за очаквания;3. Човекът не има вяра, че неговите старания ще доведат до стремежи резултат (недоверието в себе си е също ехтене от детството, когато опитите за приемане на поддръжка от родителите не са довели до резултат);
За да преодолеем дискомфорта, обвързван със страданията на вътрешното дете, е належащо първо да го опознаем. Тоест да опознаем личните си страхове, очаквания, обиди, потискани импулси и тиранични самобичувания. Понякога даже омразата към самите себе си.
Също по този начин е належащо да осъзнаем, че обезценяването ни от нас самите е разследване не на обстоятелството, че не костваме и сме неприятни, а тъй като нашите възпитатели не са поели отговорността за това, че не са могли да ни одобряват или да ни пуснат (на един по-късен етап). 
Ще се наложи да се извиним с детската заблуда за приемане на премия за смирение.Нужна ни е дълбока вътрешна реабилитация за всеки един претърпян епизод на „ проклетия “ от детството.