Всеки от нас е губил близък или познат от най-коварното

Всеки от нас е губил непосредствен или прочут от най-коварното заболяване. То връхлита ненадейно, само че туморът се е развивал дълго време, без да боли. Дотогава организмът не усеща нищо обезпокоително и човек изобщо не подозира, че скоро ще се сблъска с колосален проблем. Най-големият в медицината до ден сегашен. Кой не е чувал печалната фраза: Беше скала човек, стопи се за няколко седмици. Просто в програмата на раковите кафези се е случило нещо друго. Делят се безотговорно. Използват егоистично ресурсите на организма, без да способстват с нищо за съществуването му. Новите ракови кафези следват програмата на "родителите си " и с повишаване на тумора се отделят метастази и в други органи. С напредването на заболяването стартират да се появяват и проблемите. Възпрепятствано е естественото действие на органи и системи. На финала егоистичните ракови кафези унищожават организма и себе си.

Какво е лекуването? Има разнообразни подходи в медицината, само че сигурно нелекуването на заболяването постоянно води до съдбовен излаз. Кое е най-обещаващото лекуване? Генното инженерство – смяната в кода на клетките. Но всичко това още не е реалност. Човечеството още чака. Парадоксално е, че науката и разсъдъкът овладяха близкия космос и пратиха апарати до други планети, а ракът продължава да убива безмилостно.

Обществото ни има един проблем, чието решение към натоящия миг по степен на компликация е сравнимо с лекуването на рака или задача „ Марс “. Проблемът с упоритата неспособност за ромското включване в обществото ни. Като пълностоен участник в него. Тази към момента малцинствена общественост би трябвало да влезе със своите отговорности и отговорности, които ние почтително или не въпреки всичко изпълняваме, в общия ни дом.

Какво да се направи, че тези хора да дават своя принос за съществуването на общия ни организъм, с изключение на егоистично да смучат и без друго изнемощялата обществена система, изцяло индиферентни към всичко останало. 9 от 10 анализатори ще кажат, че най-важната стъпка е изрязването на обществените тумори, наречени гета. Местата, където полицейските органи и правосъдната система действително не действат, разядени от метастазите на страха и политическите ползи. Изваждането на тези хора от затворения свят на коптори, фекалии, боклуци, престъпност и безпросветност, и постепенната им социализация измежду останалите, които не са стъпвали в гето.

На думи наподобява елементарно, колкото елементарно е да профукаш стотици милиони за мероприятия и начинания със противоречив смисъл или несъмнено несполучливи, като декадата на ромското включване. И да се окаже, че вместо да лекуваме организма, сме профукали значимо време, в което пациентът е влошил положението си. Далеч не всички жители на гетото остават в него. Напротив. Гетата се разрастват и бараките се пукат по шевовете. Мнозина се пръсват из държавния организъм и като гъби изникват и порастват нови гета, които можем условно да назовем Ню Столипиново, Ню Максуда, Ню Факултето. И всичко стартира изначало. Децата на гетото стават проекция на родителите си.

Имах няколко съученици от циганската махала. Е, единствено в първи клас бяхме дружно. Аз ли бързах, те ли изостанаха, не помня. Помагал съм им с какво ли не през годините, че и до ден сегашен. Дрехи, обувки, пари, работа. Питах един от тях неотдавна, по какъв начин е синът му, учи ли. „ Спрех го, бате. Пети клас изкара. Отличник беше... “, някак сепнато приключи той. Попитах го с навъсен взор – за какво? „ Да ми държи гипскартона, като го лепим. Да не разделяме с непознат. Знам, че не требваше по този начин... “.

Андрей, по този начин се споделя ромът, знаеше, че е отрязал единствената опция на детето си да се махне от тази отровна среда. Чувстваше виновност и позор. И тъкмо тук, в сведения взор на родителя, спрял детето си от учебно заведение, е вярата, че късмет има. За страдание би трябвало да стартираме изначало, само че пък в коя друга сфера не го вършим. Единственото лекарство против тумора на гетото е образованието. Не насилственото извеждане на ромите от махалите или събарянето на картонените им хасиенди. Те ще създадат нови и мачът ще се повтори. Още по-злобен и недодялан. Като сеем взаимна ненавист, губим всички.

Децата на ромите би трябвало сами да си тръгнат от гетото. Но с цел да стане това, те би трябвало и сами да узреят за това решение, а това е немислимо без учебното заведение. Тук е и ролята на страната, която ослепително отсъства от пейзажа. Чест прави на нископлатените обществени служащи, които и в този момент посещават гетата, само че рисковата им работа е на парче и те го знаят доста добре.

Трябва да подадем ръка на ромските деца. Колкото поради тях, толкоз и поради нас. Да се спасим от рака дружно. Защото всички сме пациенти.