„Не бива да го правиш, мамо“, казал й починалият син
Всеки от детството знае, че има подобен израз „ не трябва “. Когато не трябва да вършиме нещо при никакви условия, даже в случай че в действителност желаете. И го научаваме от дребни.
Разбира се, постоянно в живота си забравяме за това или умишлено подценяваме всяка възбрана. Но има моменти, когато „ не би трябвало “ придобива напълно друго значение.
Една жена погребала възрастния си наследник – хубав, интелигентен, грижлив. За страдание не е извънредно в нашите сложни времена хора да си потеглят млади и мощни.
Няма да разказвам всички ужаси на траура, знаете и без мен какъв брой е мъчно. Но от един миг тя почнала непрекъснато да приказва с портрета на сина си. И не просто да приказва, а в действителност да го моли да я заведе при него. Не мога, казвала тя, да понасям повече тези пъклен страдания. И плачела пред портрета.
Тоест разбирате какъв брой доста забрани е нарушила. Таз жена и възнамерявала нещо неприятно – желала да замине за другия свят предварително, за което помолила сина си. И това е непростителен грях. Всеки би трябвало да си тръгне в часа, който му е предназначен – не по-рано и не по-късно.
Една заран синът й се присънил. Бил доста угрижен и изтощен. И си личало, че не е доста благополучен от тази среща.
Гледайки тъжно майка си, той споделил следното: „ Знам какъв брой доста ти липсвам, мамо. Виждам и чувствам. Но тук е мрачно и влажно от твоите сълзи. Както на теб ти е тежко, както ти липсва въздух от болежка, по този начин аз пострадвам. И не мога да стигна до светлината, само че все пак имам доста значими неща за извършване тук. Не се обиждай, мамо, само че не можеш да дойдеш тук. Сега имаме разнообразни пътища. Пусни ме… “
И си тръгнал. Разтвори се измежду мълга, като че ли го нямало. И защото сънят на дамата преди зазоряване бил слаб, лекомислен, тогава, отваряйки очи, тя си спомнила всичко буквално. Сякаш даже не спяла. Така си помислила тя. Сякаш толкоз лбизо прозвучал гласът на обичания й наследник … Но синът към този момент бил надалеч.
Да, нашата болежка е безкрайна. Тя няма граници – толкоз е огромна от време на време. Но душите на нашите близки страдат също толкоз надълбоко с нас. Мислим ли за това? Помним ли? А би трябвало.
