Всеки осъзнава, че в определен момент животът му ще приключи,

Всеки осъзнава, че в избран миг животът му ще завърши, само че доста малко хора в действителност го имат вяра. Става дума за действителното, прочувственото, надълбоко осъзнаване на обстоятелството, че един ден човек ще спре да съществува.

В този миг всички планове за бъдещето ще останат неосъществени. Моментът на гибелта е последния миг от вечността, в който човек ще е кадърен да изпита обич и изобщо да преживее някаква страст.

За всеки един тази комплицирана работа с живеенето, изпълнено с удивителни, мъчителни, скучни, спокойни или плашещи моменти; с цялото разнообразие – от елементарното успокоение до разтърсващата неустановеност, в един миг ще стигне до неизбежния си край.

Това е отвратителната действителност, само че също е и един от най-мощните тласъци за пълностоен живот.

Едва ли има по-убедителна причина човек да бъде благополучен в този момент, да обича, да реализира задачите си, да се развива и да учи, от обстоятелството, че един ден ще почине.

Човешките същества са единствените в природата, които се тормозят от концепцията, че животът им ще завърши, а осъзнаването на това води след себе си големи психически последици. Оказва се, че страхът от гибелта оказва мотивиращо въздействие върху държанието.

Човек не живее просто в сегашното, само че разпростира същността си към вчерашния ден, усилва любознанието си с епохи обратно в предишното, подхранва страховете си с мисли за това какво ще се случи след 5 милиарда години, когато слънцето изстине. Човек посажда очакванията си във вечността.

Човекът не знае кой е, за какво е роден, какво прави на тази планета, какво в действителност би трябвало да прави и какво да чака.

През 1973 година културният антрополог Ърнест Бекер разгласява една от най-влиятелните книги на предишния век – “Отричането на гибелта ”. В нея той изяснява за какво държанието на хората е такова и излага дълбоките си прозрения по тематиката, които му носят премия Пулицър през 1974 година.

По подигравка на ориста премията му е присъдена два месеца след като си отива от рак.

Този човек е изхвърлен от съвсем всеки университет, в който преподава, въпреки че има случай, при който негови студенти имат мощното желание да му заплащат заплатата, откакто едно образователно заведение отхвърля да поднови договора му.

Веднъж, когато изяснява теорията за екзистенциалната независимост, правото на избор и връзката им с лудостта, Бекер се появява облечен като крал Лир .

Той проучва тематиката за свободата през целия си живот – от преживяванията си в армията, когато взе участие в освобождението на пленници от концентрационните лагери, до отхвърли му да остане в университет в Сан Франциско по време на студентските протести през 1967. Той отхвърля да преподава за свободата, до момента в който пред вратите на университета стоят служители на реда.

Отричането на гибелта

Обществото предизвиква елементарния човек да има вяра, че в случай че е обществено потребен, концепциите му могат да продължат да живеят и след гибелта му. Това значи, че обществата са един тип система за основаване на герои, която може да задоволи потребността на всеки да се усеща неземно специфичен.

Тъй като човек има вяра, че съществуването му е извънредно, той непрекъснато се уповава на просветителните, религиозните и политическите институции, с цел да се почувства сигурен, че животът му е важен.

Макар че няма нищо неверно в този психически предпазен механизъм, самото признание на непозната система за вярна е способно да отключи ужасът и страхът, които нашите убеждения се стремят да угнетен.

По този метод страхът от гибелта се проектира върху други хора (тези, които са наложили гореизброните системи), които биват упреквани, че са зли и затова би трябвало да бъдат унищожени.

Хората защищават себе си от подсъзнателния боязън от гибелта, като омаловажават непознатите култури и техните хрумвания, а това още повече ускорява вярата им в личните убеждения.

Какво по-голямо доказателство за истинността на едно поверие, от това и останалите да почнат да го проповядват?

Ако човек си признае, че не може да повлияе на гибелта, която се доближава с всеки минал мирис, и осъзнае този факт, това ще го уплаши и ужаси, до момента в който го докара до ръба на лудостта.

На Бекер излиза наяве, че обществата и личностите се построяват, с цел да предпазят хората от разрушителното осъзнаване на личната беззащитност пред очите на гибелта.

Трагичната орис на хората е обвързвана с безконечния блян към това да оставят значима и трайна диря, вместо да се предадат на убеждението, че са просто същества, които прекарват известно време на земята.

Ползата от подтискането на страха е, че това ни разрешава да сме смели и решителни в един комплициран и чудноват свят, изпълнен с толкоз хубост, магия и гнет, че в случай че едно животно го осъзнае, ще остане вечно неподвижно.

Десетки проучвания демонстрират, че откакто на човек бъде припомнен обстоятелството, че е смъртен, той реагира благосклонно към всеки, който поддържа убежденията му и отхвърля този или това, което слага убежденията му под подозрение.

Точно както хората утвърждават възгледите си по-уверено, когато се изправят пред концепцията за ограничеността на живота, по този начин те употребяват благосъстоянието, славата и статута си в обществото, с цел да повярват още по-силно, че не са просто скотски същества, обречени да се разложат, да умрат.

Тези неща постановат концепцията, успокояваща, въпреки и погрешна, че хората са безконечни и че животът им придава невероятна значителност.

Трагедията на конформизма

Целта на живота е да живееш интензивно, да си изцяло съзнателен и пробуден. Да се измъкнеш от детската концепция за грандиозността ти и да повярваш в същинската, въпреки и лимитирана своя мощ. Да приемеш парадокса, че всеки от нас е най-значим във вселената, само че в това време не е по-значим от една буболечка или от стръка трева. Да си кадърен да обичаш живота, само че и да приемеш гибелта умерено.

Последното нещо, което човек ще признае пред себе си, е това, че животът му е низ от случайности, независещи от него. Затова и употребява всички защитни механизми, основани да го предпазят от подсъзнателния боязън от гибелта.

Културата е основана на основата на защитните механизми на пеленачето, което се опасява да бъде единствено в тъмното.

“Автоматизираният човек ” е този, съгласно Бекер , който е стеснен от публичната просвета, който й е плебей. Този човек си мисли, че има еднаквост единствено тъй като си прави застраховка, или че има надзор над живота си единствено тъй като кара новата си спортна кола.

Той е предпазен от сигурните и лимитирани други възможности, което това общество му дава, и в случай че не огледа настрана от предначертания му път, би могъл да изживее живота си в тази скучна линия.

Социалната система, която цели да накара всеки да се усеща специфичен, като му демонстрира пътя и го задължава да се държи по метод, задоволителен за останалите членове на системата, трансформира хората в предсказуеми същества.

Оказва се, че хората се усещат комфортно в тази дребнавост и отхвърлят по всевъзможен метод да я нарушат.

Бекер пробва да показа тезата си, че в случай че човек огледа отвън към този момент предопределения му от обществото път, ще осъзнае, че този път не постоянно ще му служи пълноценно.

Копнежът за величие не произлиза единствено от страха от гибелта, само че и от желанието човек пълноценно да се себеосъществи през живота си.

Хората желаят да са значими, да се усещат значими, да живеят. Искат да изградят нещо, което да ги надживее.

Иронията е в това, че човек желае да се освободи от този боязън от гибелта и заличаването. Но самият живот го поражда, по тази причина страхът може да намалее, в случай че човек се отдаде на това да живее пълноценно.

Работата, даже и изтощителната и безмислената, разсейва от мислите за гибелта, и хората я правят, въпреки и да не осъзнават тъкмо за какво им оказва помощ.

Някои хора се разпознават със зависимостите си, или с членовете на фамилията си и мощно се привързват към тях. Това може да докара до рисково пристрастяване.

Ако се чудите за какво има хора, които се самоубиват, когато изгубят пари на финансовата борса, то е тъй като те се разпознават с тези цифри. Щом числата се трансфорат в нула, то и индивидът, олицетворяващ се с тях, изчезва.

Хората живеят в две крайности – потребността от единение със вселената, и ненаситния блян да са неповторими и неповторими.

Трябва да осъзнаем, че даже следите ни в пясъка да са нетрайни, животът ни има смисъл и е нужно да упражняваме правото си на екзистенциална независимост постоянно.

Нашата независимост върви ръка за ръка с отговорността да създадем живота на другите по-добър. Защото каква друга причина би имало да сме живи, с изключение на да си оказваме помощ взаимно?

„ Напълни очите си с чудеса, живей сякаш ще умреш след 10 секунди. Опознай света. Той е по-фантастичен, в сравнение с всяка изфабрикувана фантазия, за която си даваш парите. “ – Рей Бредбъри